Юрий Брезан
Черната воденица (18)

II

Черният воденичар побеснява от това, което му разказва един от неговите подстрекатели: на пазарището се изстъпил някакъв мъж с железни мускули и глас, който заставял гласовете на глашатаите и подстрекателите да пресипнат.

На каменната оградка на водоскока между черквата и общината стои глашатай и вика: Крабат получи в дар от царя голямо имение! Крабат редовно обядва на царската трапеза редом с воденичаря!

Така вика той, людете го чуват и оборват глави. Те не могат да повярват, но все пак започват да вярват. Ала от уличката между общината и златарите иде един мъж и се спира на пазарището.

— Откъде знаеш? — вика той над шумния пазар към водоскока.

Глашатаят не е свикнал да го питат откъде знае нещо.

Наместо да отговори, той отново крещи:

— Крабат дере кожите на селяните си!

— Откъде знаеш? — пита повторно мъжът от ъгъла на общината.

Този път той извиква така, че всички изтръпват, сделките и разговорите спират. Дори телетата в един ъгъл на пазарището не мучат.

— Истина е! — крещи глашатаят от водоскока, ала гласът му е писклив и сипкав, сякаш излиза през пукната тръба.

Непознатият стига с няколко дълги крачки до водоскока. Скоква на ниската каменна оградка, улавя с една ръка глашатая за яката и го дига високо; онзи уплашено маха с крака над водата.

— Откъде знаеш? — пита още веднъж непознатият.

— От самите хора — започва да пелтечи глашатаят.

Непознатият го натопява два-три пъти във водата.

— Казвай, откъде го знаеш?

От глашатая се стича обилно вода, той трепери, но мълчи.

— Да не е служебна тайна? — пита непознатият.

Глашатаят кимва утвърдително с глава, доколкото може да кимне при стегнатата шия и заявява троснато:

— Да, служебна тайна.

— Чувате ли: служебна тайна! — обръща се непознатият смеешком към околните. — Значи е на служба. И колко ти носи тая служба… ако може да попитаме?

— Няма да кажа, няма да кажа — скимти глашатаят.

Непознатия го разтърсва така силно, че околните чуват дрънкане на пари в джобовете на глашатая.

— Тогава ще видим сами! — казва непознатият и дава знак на един момък: — Я го пребъркай!

Момъкът се качва на оградката на водоскока, бръква в джоба на глашатая и изважда една монета.

— Един гологан — вика непознатият.

Момъкът бръква повторно, изважда три гологана. Бръква в друг джоб и изважда четири гологана. Подава парите на непознатия.

— Дали не дрънка още нещо? — разтърсва той пак глашатая.

— Не дрънка нищо! — отговаря навалицата пред водоскока.

— Да преброим сега колко му носи службата. Бройте и вие с мене!

Хвърля една монета върху ламаринения покрив на общината. Чува се звънтеж.

— Един!

Людете на пазарището повтарят хорово:

— Един!

— Два!

— Два! — повтарят околните.

— Три, четири, пет, шест, седем — брои непознатият, броят и людете.

— Осем! И край! — извиква непознатият.

— Осем гологана! — ехти хорово.

— Носи хулигана! — обажда се някой и множеството се смее и крещи.

— Осем гологана! Кой ти ги плаща? — пита непознатият.

Глашатаят мълчи упорито. Непознатият повторно го натопява във водата, но сега го държи по-дълго време в нея.

— Ще те топя във водата, докато проговориш!

— Топи го, докато проговори! — вика хорът.

Глашатаят се оглежда наоколо, сякаш очаква помощ, мята главата си насам-натам като змия, усетила, че е стисната за шията. Ала не вижда наблизко спасител, вижда само едно възбудено множество и чувствува, че виси на изпружената ръка на неумолим човек, у когото има сила да изтръгне истината от него.

— Плаща ми ги Черният воденичар — промълвява той най-сетне.

— Не чухме нищо, по-високо! — казва непознатият.

Глашатаят повтаря полугласно думите си.

— Когато лъжеш, имаш по-силен глас — забелязва непознатият. — Говори високо и кажи истината!

Глашатаят разбира, че Черният воденичар няма да му дойде на помощ, затова изкрещява отчаяно и яростно:

— Черният воденичар ми плаща тия осем гологана.

— А кой ти доставя сведенията?

Гласът на непознатия ехти тъй заканително, че глашатаят сега не се бави, а веднага изревава над цялото пазарище:

— Черният воденичар!

Два пъти се разнася това страшно и проклето име. То изплющява като удар от бич и накарва множеството да изтръпне; ревът и кикотът секват. Тук-там някой се преструва, че не е чул и не е видял нищо, и реди безцелно стоката си. Но другаде се свиват пестници, един млад ковач засвирва с уста песен, люта песен, други десетина някъде в навалицата подемат песента, а на пазарището няма да се намери нито един, който да не знае думите на тая песен.

Песента е забранена — който я пее, ще бъде удавен в мочурището; но десетина момци я свирят с уста, а никой не е в състояние да каже колцина редят думите й на ум. Но из един път се разнасят и думите — пее ги с могъщ глас непознатият:

Ще дойде чаканият ден —

вълкът ще бъде уловен;

да рита като бесен,

ще бъде пак обесен!

И черни чумави стени

ще се превърнат в съсипни.

Ще дойде скоро този ден!

И докато още пее, окачва мокрия глашатай на фигурата на водоскока.

 

 

— Кой беше той? — крещи Черният воденичар на подстрекателя, който е видял всичко на пазарището.

— Някакъв дърводелец на име Ян.

— Идиот! — шибва го воденичарят с бича си по лицето. — Лапнишаран!

— Хората говореха, че бил дърводелец…

Воденичарят блъсва с един ритник хленчещия подстрекател в Черната вода и крещи:

— Крабат е бил!

Да пише дори черно на бяло, че непознатият на водоскока се нарича Ян и е дърводелец — все пак Крабат е бил.