Дончо Цончев
Малкият водолаз (8)

Приказка за Оху-Боху

— Имало един черен котарак, който се казвал Оху-Боху. Той бил с дълги страшни мустаци и с лъскави жълти очи. Учел другите котараци, а също така котките и котенцата как да се откажат да ядат мишки и да се научат трева да пасат. Това се наложило в тяхното котешко царство, защото мишките били на привършване, а пък трева имало навсякъде и колкото щеш.

Всяка сутрин Оху-Боху повеждал своето котешко племе към някоя зелена поляна. Щом пристигнели там, всички се нареждали в кръг и той им давал знак да започнат.

В началото котараците, а също така котките и котенцата се споглеждали тревожно и не искали да пасат. Тревата никак не им харесвала, защото им се виждала кисела и горчива. Но Оху-Боху започнал с ужасен глас да мяука, да скача и да си вири опашката.

За да не го ядосват повече и за да не се вдига врява, най-страхливите и най-кротките навеждали глави в ливадата. Опитвали се да сдъвчат някой и друг стрък. Наблизо имало стада. Овцете и козите спирали да пасат и си умирали от смях, като ги гледали. Но постепенно свикнали и вече не им било толкова смешно. Само си казвали:

„Тези котки луди ли са? Все едно нас пък да ни накарат да ловим мишки.“

Както и да е, покрай страхливите и кротките полека-лека започнали да се опитват и другите, само и само царят им най-сетне да млъкне. И тъй един ден всички вече свикнали с това упражнение. А след известно време…

— След колко време? — сънено попита Тенти.

— Нали казах: след известно време.

— Колко е то?

— Кое?

— Това известно време.

— Не се знае — каза Малкият Водолаз. — Казва се известно време, когато не се определя точно колко време.

— Значи неизвестно време — каза Тенти. — Така излиза.

— Не съм се замислял, но това няма значение. Важното е, че след… след време котараците, а също така котките и котенцата, свикнали да сдъвкват по някоя и друга тревичка.

— Ами Оху-Боху?

— Какво Оху-Боху?

— Той какво правел?

— Той се разхождал между тях, наглеждал ги и ги насърчавал. Това траело по пет часа сутрин и по още пет часа следобед. Вечерта котешкото племе се прибирало съвсем изтощено и гладно. Всички били много сърдити и люто се карали помежду си. А Оху-Боху, щом станело тъмно, се качвал на един таван с много мишки и там изяждал по десетина. Така му идвала сила, та да може на другия ден бодро да ръководи своето племе в тежката тренировка на поляната.

— Какво са тренирали? — съвсем сънено попита Тенти. — Предно или задно салто?

— Кои?

— Котараците, а също така котките и котенцата на Оху-Боху.

— Ах, Тенти! — извика ядосан Малкият Водолаз. — Нищо не са тренирали!

— Нали ей сега каза, че нещо са тренирали на полянката. И аз си представих, че са искали да направят задно салто или пък предно, както ние с теб ги правехме тия работи преди малко, та се уморихме доста и след това легнахме тук, във водораслите, да ми разказваш как имало един черен котарак със страшни мустаци, който се казвал Оху-Боху, и той водел котараците, а също така котките и котенцата на една полянка… Виждаш ли, че всичко помня?

— Помниш! — каза Малкият Водолаз. — Спиш през цялото време!

— Не спя! Не спя! Не спя! — извика делфинчето бодро, разигра се лудо във водата и направи две-три много сложни упражнения с опашка. — Ето, виждаш ли че никак даже не спя?

— Добре — каза Малкият Водолаз. — Лягай тук, да си довършим приказката. Най-интересното едва сега започва.

Тенти легна на дъното срещу него и допря муцунката си до стъклото на скафандъра.

— Бяхме стигнали дотам — каза делфинчето със смешния си глас, — как всички котараци, а също така котките и котенцата на Оху-Боху отишли на една полянка да играят мач, нали?

— Глупаво делфинче! — извика Малкият Водолаз. — Мое мило, но съвсем глупаво и сънливо делфинче, само съм си губил времето с теб.

— Защо?

— Защото нищо не разбираш от приказки! И вече няма да ти разказвам.

— О, разказвай, разказвай! Моля ти се, разказвай ми пак! Вече ще слушам много внимателно! Честна дума!

— Няма смисъл — каза Малкият Водолаз. — На тебе просто ти се спи и това е.

— Няма ли да ми разказваш повече за Оху-Боху?

— Не!

— Хлип, хлип, хлип! — заплака Тенти. — Хлип!

— Никога ли няма да науча какво станало, след като всички отидоха на полянката?

— Не! — каза Малкият Водолаз. — Щом не проявяваш никакъв интерес.

— Какво трябва да направя, за да проявя някакъв интерес? Колко задни салта и колко предни?

— Нищо не можеш да направиш, драги мой Тенти. Тая работа не става със скокове.

— Коя работа?

— Интересът към нещо, който си е вроден у човека.

— Аз съм делфин — каза Тенти. — Виж как плувам!

И той хукна във водата като луд, а когато накрая се спря пак до своя приятел, усмихна се много хубаво и каза:

— Ама съвсем нищичко ли няма да ми кажеш повече? Хайде поне с две думички ми кажи какво е станало после.

— После котараците и котките огладнели…

— И котенцата! — допълни Тенти.

— Да. И, котенцата. Всички огладнели толкова много, че накрая се хвърлили върху Оху-Боху и го изяли като мишка.

— Защо?

— Ех, Тенти, Тенти! Защото били гладни!

— А защо били гладни?

— Защото котките не обичат…

— И котараците и котенцата, нали?

— Да. Всички те не обичат и не могат да пасат трева! Толкова ли не ти идва на ум!

— Аз пък мога — каза Тенти. — И обичам. Особено когато тревата е зелена и мекичка. Искаш ли да ти покажа как паса?

— Не. Стига вече си дрънкал и подскачал нагоре-надолу. Легни си на мястото и мирувай.

— Другата приказка ли ще ми разказваш?

— Нищо няма да ти разказвам! — отсече Малкият Водолаз.

— А какво ще правим?

— Ще мълчим и ще гледаме водата наоколо.

И те млъкнаха и започнаха да гледат водата наоколо.

Тя беше синкавозелена и прозрачна, видя им се най-хубавата вода, каквато можеше да има в морето. Защото бяха отлични приятели и си лежаха един до друг във водораслите.

В тази глава, която е седма поред, се разказва как спящият Тенти бива отнесен от подводни течения, а после Малкият Водолаз среща едни странни пътуващи риби и затова тя се нарича