Дончо Цончев
Малкият водолаз (15)

Звуци

Малкият Водолаз вече се канеше да напуска Кораба, за да тръгва към Острова на червените рибки. Той тъкмо стана от палубата, когато забеляза, че Тенти се връща обратно.

— Пуф! — каза делфинчето. — Забравих да ти кажа най-интересното.

И като се излегна до него, затвори очи.

— Знам — каза Малкият Водолаз. — За тебе най-интересното е да спиш!

— Не — каза Тенти. — Сега не. Само малко да си отдъхна, че бързах много и се изморих здравата.

Двамата помълчаха малко. Подводната тишина беше много голяма. И Тенти изведнъж каза тихо на своя приятел:

— Чуват се звуци.

— Кога? — попита Малкият Водолаз. — Какви звуци?

— Винаги — каза делфинчето. — Много интересни звуци.

— Аз нищо не разбирам — каза Малкият Водолаз.

— И аз — прошепна Тенти. — Но звуците се чуват.

Той наклони главата си, допря я до железата на Кораба и се заслуша с отворена уста.

Тогава и Малкият Водолаз легна до него и също прилепи скафандъра си до железата.

Двамата приятели дълго време чакаха тъй с прилепени уши до ръждясалите железа на Потъналия Кораб. В началото съвсем нищо не се чуваше. Но те продължиха да чакат, легнали един до друг. От време на време мълчаливо се поглеждаха в очите, след това унасяха погледите си напред, в безкрайните и тайнствени морски води. И ето че делфинчето изведнъж трепна, а след него и момчето. Защото в този миг те бяха чули първия звук.

Този звук беше съвсем тихичък, един-единствен, но скоро след него се чу друг, а после още един и още един.

Звуците едва-едва се долавяха. Те като че ли пристигаха от друг свят. Бяха много звънливи и нежни. Зачестяваха или пък се провличаха и трептяха. Малкият Водолаз затвори очи и си представи една голяма-голяма арфа, по чиито струни се разхожда Знаменитият Рак.

Той вървеше много бавно, този самотен и мил Рак, подръпваше струните със своите щипки и песента на арфата разказваше за едно измислено, чудно красиво море. В него нямаше хищници. Рибите не се ядяха една друга. Никой не беше самотен и за всекиго имаше място. Всички плуваха в прозрачните води, вършеха си своите работи без никакъв страх и се радваха на приказните Червенушки наоколо.

— Чуваш ли всичко? — прошепна момчето.

„Да“ — отговори му с очи делфинчето.

И двамата отлично се разбираха.

В тази глава, която е четиринадесета поред, двамата добри приятели продължават да стоят на Кораба, където започват да се чуват