Дончо Цончев
Малкият водолаз (12)

Медузи

Като плуваше по пътя си към Кораба, Малкият Водолаз срещна в морето едно бяло нещо, което приличаше на чадър.

— Здравей, чадър! — извика му той отдалеч. — Какво правиш в морето и защо си бял?

— Здравей — каза бялото нещо. — Само че аз не съм чадър.

— А какво си тогава? — попита Малкият Водолаз и се приближи към него.

— Медуза — каза бялото нещо.

— О, вярно бе — сети се момчето. — На една книжка в моята библиотека те имаше нарисувана и под рисунката, даже пишеше:

Медуза.

Сега си спомних.

— Много интересно — каза Медузата, — аз пък не си спомням да съм позирала на някой художник.

— Щом ти казвам, значи вярно е! — каза момчето. — Аз съм Малкият Водолаз и никога не лъжа!

Както беше се разперила във водата, Медузата сви своя чадър и помръдна опашката си.

— Разбра ли какво ти казах? — попита я той, като дойде съвсем близо до нея.

— Да — каза тя. — Ти си Малкият Водолаз и никога не лъжеш.

— Точно така. А сега ми кажи с какво се занимаваш. За пръв път срещам истинска Медуза.

— Ами плувам — каза Медузата. — Просто плувам наасам-нататък, както всички, които живеят в морето.

— Като рибите ли?

— Ами да — каза Медузата.

Малкият Водолаз я обиколи, разгледа я внимателно от всички страни и поклати глава.

— Не ми се вярва — каза той. — Виждаш ми се много тромава за такава бърза работа.

И като си спомни за скоковете на Тенти и за бързината на другите риби, които беше срещал в морето, пак поклати глава.

— Не мога да повярвам, че въобще ти е възможно да мръднеш и една педя. Я ми покажи, ако можеш.

Медузата разпери своя чадър и краищата му започнаха да се огъват. След това тя се наклони във водата, разклати опашката си един-два пъти и спря. Като си почина малко, повтори всичко това и наистина успя да се придвижи около една педя.

— Видя ли, че мога? — обърна се към него тя.

Малкият Водолаз се засмя.

— Защо се смееш, Малки Водолазе? Нали искаше да, ти покажа как плувам? И ето, аз ти показах.

— Ох — каза той, — ще се пукна от смях! Ти на това плуване ли му викаш? За един час едва-едва се премести на десет сантиметра. А рибите само докато ги зърнеш до теб, и вече са е-хееееее заминали на пет километра.

— Аз мога да плувам — повтори Медузата. — Мене са ме учили, ако искаш да знаеш.

— Така ли? Чудно кой те е учил.

— Мама и татко — каза Медузата. — Още като бях малка, ме извеждаха от водораслите, в които живеехме, и ме учеха да плувам. Те избираха някое място в морето, където имаше подводно течение. Пускаха ме в средата на това течение и докато то ме носеше само̀, те ме пазеха от двете страни. Аз само си стоях с разперено чадърче и съвсем леко помръдвах опашката си. Това беше достатъчно, за да се движа доста добре.

— А те? — попита Малкият Водолаз.

— Кои?

— Родителите ти. Те какво правеха през това време? Не виждаха ли, че само мързелуваш?

— О — каза Медузата, — щом помръднех малко с опашката си, мама и татко започваха да ми ръкопляскат. И на другия ден пак намираха някое удобно течение и така.

— Как?

— Ами така, както ти казвам. Учиха ме да плувам само по течението, което е най-лесната работа. А когато после тръгнах из морето сама да си търся прехраната и въобще това-онова, веднага разбрах, че не съм се научила да плувам както трябва. Не винаги има подводни течения, които човек може да използува. Въобще едва-едва се мъкна, нали и сам виждаш много добре всичко, защо искаш непременно да ти го кажа. Ох, клетата аз! Закъде съм в това голямо море?

И Медузата изведнъж започна да плаче. Цялото й бяло тяло се разтрепера, а от очите и заизлизаха едри сълзи. Те изплуваха чак до повърхността на морето, така както изплуват лъскавите капчици, когато децата изтърват парченце масло в чая си.

— Хайде, хайде — каза Малкият Водолаз, — не се размеквай повече. Ако продължаваш да плачеш с такива сълзи, цялата ще изтечеш през очите си. И без това си само вода.

— Ох! — каза пак тя. — Знам, че не бива да плача, но какво да правя, като понякога ми става толкова мъчно! И аз искам да плувам като бързите риби, пък съм толкова бавна и тромава, че ми идва да се удавя, честна дума!

— Глупости — каза Малкият Водолаз. — Как можеш да се удавиш, след като и без това си живееш в морето?

— Ами на въздуха — каза Медузата. — Знам аз как. Ще се хвърля във въздуха, пък да става каквото ще. Много често си мисля, че като се хвърля във въздуха…

— Ще цопнеш пак във водата — каза Малкият Водолаз. — Хайде стига си говорила глупости.

В това време към тях плуваше полека-лека едно друго бяло чадърче. То се носеше в синята вода също като облаче. Щом ги приближи, спря и увисна на мястото си.

— Ето още една Медуза — каза Малкият Водолаз. — И тя не ми се вижда много пъргава. Защо стои там, а не идва при нас?

— Това е моят приятел — каза първата Медуза, като се усмихна много хубаво през сълзите си. — Той не е много разговорлив.

— Повикай го при нас — настоя момчето. — Кажи му, че аз съм Малкият Водолаз и нищо лошо няма да му сторя.

Медузата се обърна към своя приятел, разпери много нежно чадъра си и започна да му дава плавни знаци с опашка. Това трая доста време, но неразговорливият Медуз не помръдна от мястото си. Все тъй си висеше във водата. Изглежда чакаше тя да иде при него. Накрая Медузата спря да му дава знаци.

— Няма да дойде — каза тя. — Нали те предупредих, че не е много общителен.

— Добре — каза момчето. — И без това аз нямам много време за губене. Трябва да тръгвам. Много важни неща ме очакват на едно далечно място в морето. Специално поздрави твоя приятел от мен.

— Благодаря — каза Медузата. — Ти наистина си бил Много Добър Водолаз. Ще запазя най-хубави спомени от нашата среща!

— Аз също — каза момчето. — И накрая искам да те посъветвам нещо.

— Какво е то?

— Ето какво: когато си имаш малко Медузче, не го учи да плува само по течението. Карай го да се опитва навсякъде. Нека да се мъчи надлъж и нашир като рибите, та когато порасне, да му е лесно.

— О, разбира се! — каза Медузата. — Аз и без това така съм решила. Моето Медузче няма да бъде тромаво като мен!

После Малкият Водолаз и Медузата се разделиха. Пожелаха си добър път и много щастие.

Той продължи към Потъналия Кораб, а тя отиде при своя приятел.

Когато останаха сами, двете Медузи си разказаха подробно каквото им се бе случило през деня, след това наклониха своите чадърчета едно до друго и се опитваха да плуват. Тази работа вървеше много бавно и уморително, но те упорито я продължаваха. Надеждата, че един ден тяхното Медузче ще плува като риба, им даваше голяма сила.

И бяха хубави.

В тази глава, която е единадесета поред, се разказва как един братовчед на Знаменития Рак обясни на Малкия Водолаз защо шарените рибки се срещат по-рядко от сивите и затова тя ще се нарича