Дончо Цончев
Малкият водолаз (11)

Не нападай мирни водолази

Съмнително любезната риба заплува надолу, а след нея и Малкият Водолаз. Те плуваха така, докато водата не стана съвсем тъмна. Като погледна за малко нагоре, момчето видя подводните скали свити като малък пръстен, в който светеше слънцето.

— Много стана, рибо — каза той. — Ако знаех, че е толкова дълбоко и тъмно, нямаше да се съглася да минавам оттук.

— Още съвсем малко остава, Красиви и Смели Водолазе! Още съвсем малко и влизаме в тунела! Ха-ха!

— Защо се смееш? — попита я Малкият Водолаз.

Съмнителната Риба нищо не каза. Тя само плуваше наоколо и все по-често се усмихваше. Той реши да й се скара строго, но тъкмо отвори уста, и видя под себе си нещо много страшно.

— Виж! — извика Малкият Водолаз и посочи надолу с ръка. — Някакви страшни очи! Някакво чудовище виждам под нас, рибо! Със светещи очи! Да бягаме нагоре! Ей, рибо, къде си, чуваш ли какво ти казвам, бягай нагоре пред мен!

Но Съмнителната Риба никаква не се обади. Тя изведнъж беше изчезнала и вместо нейния глас се чу грозният смях на чудовището:

— У-ха-ха-ха-ха-ха-ха!

И светещите очи се стрелнаха в тъмната вода също като фарове на автомобил. Даже няколко пъти чудовището смени къси и дълги светлини, като накрая остави на дълги.

Малкият Водолаз заплува нагоре, с най-голяма бързина.

— О-хо-хо-хо-хо-хо-хо! — прогърмя отново грозният смях и бездънният кладенец в морето се изпълни с неговото ехо.

И като плуваше нагоре с всички сили, Малкият Водолаз видя как една огромна риба бързо мина край него и му препречи пътя. Когато тя се обърна с лице, той срещна страшните й светещи очи.

— И-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи-хи! — за трети път се изсмя тази страшна риба и отвори голямата си зъбата уста.

— Пази се от пътя ми, чудовище! — извика Малкият Водолаз.

— Аз съм Плумбо-Тулумбо! — каза чудовището с ужасния си дрезгав глас. — Аз съм царят на морското дъно! Сега ще те изям!

— Дръпни се от пътя ми, Плумбо-Тулумбо! — извика втори път момчето. — Аз съм Малкият Водолаз и на никого нищо лошо не съм сторил. Искам да отида мирно до Потъналия Кораб, за да намеря, там моята приятелка Червенушка. Дръпни се от пътя ми!

— У-ха-ха-ха-ха-ха-ха-ха! — гръмна пак смехът на Плумбо-Тулумбо. — Отдавна не съм си хапвал малки водолази. Ох, ох, ох! Вкусни малки, водолазченца!

Чудовището тракна два пъти със страшните си зъби, а Малкият Водолаз извика за трети път:

— Дръпни се, ти казвам! Иначе лошо ще си патиш!

Но вместо да се махне, Плумбо-Тулумбо се хвърли върху момчето, зина със страшната си уста и го захапа за рамото.

И тъй като костюмът на Малкия Водолаз беше железен, както знаем още от началото, зъбите на Плумбо-Тулумбо се счупиха на парчета и изпопадаха в морето.

— ОООООООООХ! ААААААААААХ! — извика тогава Плумбо-Тулумбо и започна да се мята във водата като бесен. — Зъбите ми отидоха, зъбите-зъбищата, какво ще правя вече без тях! ОООООООООХ!

И като плачеше горко с ужасния си глас, той побягна към своето тъмно царство на дъното, да си търси счупените зъби-зъбища.

А Малкият Водолаз изплува спокойно нагоре и седна край подводните скали, да си отдъхне от голямата преживелица. Тук той се сети за Съмнителната Риба, която така подло го заведе в кладенеца на чудовището, а след това бързо изчезна. И си спомни всичките й приятни приказки, с които тя го уговаряше да я послуша.

И той реши вече никога да не се доверява на Прекалено Любезните Риби.

В тази глава, която е десета поред, се разказва как Малкият Водолаз разговаря доста време с медузите, които искаха да плуват бързо като риби, та поради това тя се нарича