Дончо Цончев
Малкият водолаз (5)

Знаменитият рак

След като Червенушка изчезна, Малкият Водолаз остана много самотен. Той повървя малко и после седна край скалите. Намери във водата една клечка и започна да рови с нея по пясъчното дъно. Припомни си големите и хубави нейни очи, след това си припомни копринените перки и дългата-дълга прозрачна опашка и все тъй си ровеше по пясъчното дъно, когато един дебел и бавен глас каза наблизо:

— Хей, кой там ми разваля юргана?

— Аз — каза Малкият Водолаз. — Само че не те виждам къде си, пък и това тук не се казва юрган.

Тогава пясъкът до краката му се размърда и оттам излезе един голям рак.

— Ето ме — каза той. — Аз живея в пясъка, затова той ми е дом, и юрган, и всичко.

— Извинявай — каза Малкият Водолаз, — не знаех, че си тук. Исках само да си нарисувам една рибка.

— Я да ти видя молива.

Ракът протегна щипката си, взе клечката от ръката на момчето и я разгледа внимателно.

— Много е дебел — каза той. — С него не може да се нарисува такава тънка рибка.

Момчето радостно подскокна от мястото си.

— Откъде знаеш, че рибката е тънка?

— Аз чух всичко — каза ракът. — Даже подадох едното си око от пясъка и видях твоята Червенушка. Тя те обиколи два пъти и си отиде. Много беше хубава!

Малкият Водолаз се наведе съвсем близо до рака, разгледа го отвсякъде и му каза:

— Слушай, ти си знаменит рак! Знаеш ли нещо повече за тази хубава, малка, тънка, червена рибка?

— Не — каза ракът, — преди малко я видях за пръв път. Но аз знам къде живеят тези хубави, малки, тънки, червени рибки.

— С копринени перки ли? — попита Малкият Водолаз.

— Да — каза ракът, — с копринени перки.

— И с дълги-дълги прозрачни опашки ли?

— Точно така. И с дълги-дълги прозрачни опашки.

— Ама ти наистина си Знаменит Рак! — каза Малкият Водолаз. — Аз много те харесвам. Искаш ли да тръгнеш с мен към мястото, където живеят?

— Искам, разбира се. Кой не иска да тръгне към мястото, където живеят хубавите, малки, тънки, червени рибки? Само че аз вървя доста бавно и моята походка е малко особена.

— Как? — попита Малкият Водолаз.

— Ето така — каза Знаменитият Рак.

И той тръгна назад, и някак на една страна.

— Засилваш ли се? — попита го Малкият Водолаз.

— Не — каза ракът. — Вървя.

Краката му наистина бързо шареха по пясъка. Щипките му бяха вдигнати високо, като да играеше ръченица. Мустаците му трепереха от усилие. Но изминатият път беше съвсем малко.

— Още много ли ще вървиш? — тъжно попита Малкият Водолаз.

— Не — каза ракът и изведнъж се отпусна задъхан в меките зелени водорасли. — Вече спрях.

Момчето взе своята клечка и пак започна да си рисува по пясъка. Сега то рисуваше рак, който върви бързо. Щом стигна до мустаците му, задраска всичко и стана.

— Аз трябва да тръгвам. Ще ида сам. Искаш ли да ми кажеш къде живеят хубавите, малки, тънки, червени рибки червенушки?

— Нататък — мрачно каза ракът. — Навътре в морето, около един слънчев остров. Ще караш все нататък — той показа с щипката си, — докато стигнеш до един потънал кораб. Щом стигнеш до този потънал кораб, ще завиеш надясно. Ще вървиш още малко и ще стигнеш до слънчевия остров, около който плуват ятата на хубавите, малки, тънки, червени рибки.

— С по две копринени перки — прошепна замечтано Малкият Водолаз.

— Да — каза ракът, — и с по една дълга-дълга прозрачна опашка, но не обичам да ме прекъсват, когато говоря.

— Аз исках да ти помогна — каза момчето.

— Ето пак! Да млъкна ли искаш?

— Не, не! Разправяй ми още за тях!

— Когато бях малък, веднъж ходих към този остров и ги видях да плуват наоколо.

— Как плуваха?

— Напред и бързо — каза ракът. — Доволен ли си сега?

— Да — каза Малкият Водолаз. — Само че ти май се разсърди, нали?

Ракът взе едно камъче от морското дъно и го вдигна пред очите си. Завъртя го в щипките си и го разгледа внимателно, от всички страни. После го остави точно на мястото му и каза със знаменития си глас:

— Не. Не ти се сърдя. Само искам да ти кажа, че тъй както аз съм много бавен в сравнение с теб, ти пък си много бавен в сравнение с бързо плуващите риби. Запомни това от нашето познанство. Всеки човек или рак среща в живота си един Много Бързо Плуващ и ако този Много Бързо Плуващ не е достатъчно мил и добър с него, човекът или ракът завинаги остават малко натъжени.

— О — каза Малкият Водолаз тихо, — мисля, че се обърках и не знам дали разбрах добре думите ти. Кой е този Бързо Плуващ?

— Някой. Различни са. Няма значение кой, важното е че всеки го среща в живота си.

— Странни думи казваш ти, приятелю.

— Не са странни — каза Знаменитият Рак. — Те са само дънни думи.

— Какви?

— Дънни.

— Какво значи?

— Значи, че съм ги измислил, докато живея на дъното. И тях лесно ги разбират само тези, които живеят като мен.

— А как живееш ти?

— Сам и на дъното — каза Знаменитият Рак. — А сега довиждане. Не се сърдя. Пожелавам ти да намериш своята Червенушка!

И преди Малкият Водолаз да си отвори устата, ракът беше изчезнал. Неговите знаменити крака, с които ходеше така смешно и бавно, за един миг успяха да нахвърлят върху гърба му толкова пясък, че пясъкът го покри цял. Не се виждаше нищо от него, дори и крайчето на някой от двата му дълги мустака.

Момчето дълго гледа морското дъно, после протегна ръка и погали една от купчинките пясък пред себе си.

След това се обърна и продължи бързо навътре.

В тази глава, която е четвърта поред, се разказва как Малкият Водолаз избави едно делфинче от много трудно положение, а това делфинче още не се беше научило да изговаря правилно своето име, та вместо Стефан казваше, че го наричали