Дончо Цончев
Малкият водолаз (13)

Съдбата на яркоцветните риби

Като плуваше и си мислеше за медузите, а от време на време я за Плумбо-Тулумбо, Малкият Водолаз попадна в един много хубав край на морето.

Наоколо беше чисто и светло. Край меките водорасли си играеха охлювчета — скачаха и се въртяха като пумпали. По пясъка се разхождаха бавни и замислени раци, в скалите се трупаха работливите миди. Големи ята от дребни сиви рибки плуваха на всички страни и когато някоя от тях се обърнеше да се позабавлява, бялото й коремче блясваше във водата — също като сребърна лъжичка.

Малкият Водолаз плуваше или пък слизаше на дъното и ходеше по него съвсем бавно. Той разглеждаше всичко наоколо и то много му се харесваше.

Но все пак най-хубави бяха едни малки шарени рибки. Те съвсем рядко се мярваха пред очите му и много бързо се скриваха някъде. Бяха на зелени и сини ивици, с жълти и червени точки, а той не успяваше да ги разгледа спокойно. Затова реши да спре и да разпита някого за тях.

Забеляза един рак и го извика.

— Здравей, Рачо — махна му с ръка той. — Ела малко при мене, искам да те питам за нещо.

Ракът запълзя по пясъка и когато пристигна до момчето, каза:

— Добър ден, Малки Водолазе. Много се радвам, че мога да ти услужа. Какво те носи насам?

— Откъде ме познаваш? — попита момчето. — Откъде знаеш, че аз съм Малкият Водолаз? Толкова ли съм се прочул вече в морето?

— Ами аз — каза Рачо — съм братовчед на един твой приятел. Той скоро ми беше на гости и дълго ми разправя за теб. Още щом те видях отдалеч, познах, че си ти. Викам си: това момче е само Малкият Водолаз, никой друг не може да бъде!

— Ясно — каза Малкият Водолаз. — Ти си братовчед на Знаменития Рак, нали?

— Точно така, аз съм братовчед на Знаменития Рак.

Рачо разпери щипките си и после ги плесна като ръце.

— Моят братовчед ми разправяше как си му дал това хубаво име „Знаменитият Рак“. Той е много доволен от вашето познанство.

— Много добре — каза Малкият Водолаз, — аз също го ценя и уважавам. А сега ето какво исках да те попитам. Кажи ми, драги мой Рачо, защо тези малки шарени рибки тъй рядко се срещат в морето, а когато все пак случайно ги срещнеш, те бързо-бързо се скриват из водораслите? Сивите рибки навсякъде можеш да ги видиш и съвсем не бързат да избягат.

— Разбирам — каза Рачо. — Разбирам много добре какво те интересува. Ела с мен, защото мисля, че е по-добре сам да видиш някои неща, отколкото да ти разправям за тях.

И Рачо тръгна със смешната си походка назад, а Малкият Водолаз след него. Като вървяха така доста време, те стигнаха до най-гъстите водорасли в околността. Тогава Рачо каза:

— Легни сега тук и се скрий във водораслите. Аз пък ще се заровя в пясъка до теб и ще чакаме. Каквото и да се случи, само ще гледаш и ще мълчиш, чу ли. Само ще гледаш и ще мълчиш!

— Да — каза Малкият Водолаз. — Каквото и да се случи, само ще гледам и ще мълча.

След това той направи, каквото му беше казал Рачо. Легна във водораслите и се скри. Остави само една малка дупчица пред очите си, да гледа оттам каквото има да става.

Тогава Рачо го обиколи, да види хубаво ли се е скрил, а после сам се зарови в пясъка, като остави открити само малките си зорки очи.

Двамата започнаха да чакат. От скривалищата си виждаха много добре цялата околност, в която морските обитатели живееха своя живот.

Скоро Малкият Водолаз забеляза, че всички риби и охлювчета сега са много по-спокойни, отколкото друг път. Обикаляха си полека навсякъде и си играеха, без да се плашат от нищо. Една сива рибка даже се отдели от ятото си и искаше да се мушне в дупката, която Малкият Водолаз си бе оставил за гледане. Но тази рибка се удари в стъклото на неговия скафандър и се върна веднага назад. А друга рибка пък, която също се насочи към дупката, видя зад стъклото очите му и толкова се уплаши, че заплува право нагоре и хвръкна чак във въздуха.

Както си кротуваше в скривалището от водорасли, Малкият Водолаз изведнъж забеляза една от шарените рибки. Тя беше на сини и зелени ивици, с жълти и червени точки. Плуваше си съвсем спокойно. Беше само на няколко крачки от скривалището и се обръщаше на всички страни.

— Ето я! Ето я! — прошепна Малкият Водолаз.

Но в същия миг рибката изчезна с най-голяма бързина.

— Ех, Малки Водолазе, приятелю мой! — каза Рачо, като се подаде наполовина от пясъка. — Нали казахме, че само ще мълчим и ще гледаме?

— Ама аз съвсем тихичко казах: „ето я, ето я“ — да можеш да я забележиш и ти.

— Нямаше нужда — каза Рачо. — Аз и без това забелязвам всичко и навсякъде. Не виждаш ли какви са ми очите? Хайде сега отново да се притаим и моля ти се, мълчи и само гледай, иначе нищо няма да разбереш!

Рачо пак се зарови в пясъка, като остави открити изпъкналите си очи, а Малкият Водолаз още по-добре се притули в своето скривалище.

И ето че не след дълго обитателите на морското дъно отново се почувствуваха много спокойни и пак се разшаваха насам-нататък из красивата околност. Охлювчетата се въртяха като пумпалчета. Скаридите пляскаха с опашки и весело размахваха дългите си мустачета.

Най-сетне се появи и шарената рибка.

И тя тъй спокойно заплува, като се обръщаше на всички страни. Сега Малкият Водолаз не вдигаше никакъв шум, не шепнеше нищо и тя нямаше от какво да се страхува.

Много хубава беше морската вода със своите скариди, охлювчета и ята от сиви рибки, но все пак най-хубава от всички беше шарената рибка. Нейните сини и зелени ивици проблясваха като копринени панделки. Жълтите и червените точки пъстрееха отдалеч, като жълтурчета и макове сред някое зелено поле.

И ето какво се случи тъкмо сега, в най-красивия от всички мигове през този ден.

От дълбокото море изведнъж се появи голяма хищна риба и бързо доплува до мястото, което Малкият Водолаз и Рачо наблюдаваха от своите скривалища. Тук тя още повече ококори своите големи и страшни очи.

Тогава охлювчетата в миг спряха да се въртят и се заровиха в пясъка.

Скаридите побягнаха към гъстите водорасли и се сгушиха дълбоко в тях.

Хилядите рибки замръзнаха по местата си и както бяха наредили сивите си гърбове един до друг, сляха се с цвета на водата, та станаха невидими.

Разбира се, и шарената рибка се опита да побегне. Само че хищникът я бе забелязал от много далеч заради ярките цветове и летеше като стрела право отгоре й.

Сърцето на Малкия Водолаз се сви. Той извика и изскочи от скривалището си.

Но вече беше късно.

Най-хубавата шарена рибка потъна в устата на страшния хищник, който тракна два пъти със зъби и побягна навътре в морето.

— Ах, защо му позволихме! Защо му позволихме! — извика Малкият Водолаз. — Рачо, Рачо, видя ли какво ужасно нещо се случи пред очите ни?

Тогава и Рачо излезе от пясъчното си скривалище и каза със спокоен глас:

— Не се измъчвай и не страдай напразно, Малки Водолазе. Наистина беше ужасно, но тези неща се случват толкова често в морето. Хищниците от това живеят. Аз само исках да ти покажа защо най-красивите шарени рибки се срещат по-рядко от сивите.

— Защо? — попита Малкият Водолаз.

— Защото те много лесно се забелязват — каза умният Рачо. — И първи биват изяждани. Разбираш, нали?

— Мисля, че разбирам — замислено каза Малкият Водолаз. — И освен това разбирам още нещо.

— Какво е то? — попита Рачо, като скръсти щипките на гърдите си.

— Просто ще отмъстя на този ужасен хищник — каза Малкият Водолаз. — Един ден ще си купя харпун и с него ще дойда в морето. Знам какво ще правя тогава!

Малкият Водолаз повече нищо не каза, а само подаде ръка на новия си приятел. И Рачо тъй мълчаливо му подаде щипката си.

И след като се ръкощипкостиснаха, всеки пое по своя си път.

В тази глава, която е дванадесета поред, се разказва как Малкият Водолаз стигна до Потъналия Кораб, където го чакаше един негов приятел, и как двамата си поиграха много хубаво, та затова тя се нарича