Иванка Могилска
Места за загубване (22)

Кара

Лежа в леглото. Бялото се опитва да ме погълне. Съпротивлявам се. При всеки мой опит идва някоя от сестрите и ме покрива с бял чаршаф.

— Не го искам!

— Успокой се. Спи. Спи.

Спя. Почти през цялото време. Нямам представа колко точно е дълго цялото. Никой не идва да ме види. Предполагам, че Ева просто не е успяла да ме намери. Не знае името ми, телефона, адреса, какво работя, откъде идвам. Мен ме няма без тези подробности. Празнотата също я няма. Тя се плаши от съня. Затова вероятно спя толкова много. Обръщат ме, изследват ме.

— Спи. Спи — повтаря сестрата.

Вече не чакам Ева. Знам, че няма да дойде. Никаква следа не води към мен. Белите чаршафи са ми откраднали дори мириса. Исках просто да й разкажа. Не съм се замисляла, че тази история може да не й е интересна. По-скоро би било глупаво да й разкажа, защото тя вече отдавна знае. Винаги ми се струвало, че знае предварително, но не казва нищо. Не иска да рискува. Усетила е, че думите главно опошляват, усложняват и преиначават истината. Те са посредникът, който винаги пречи да стигнеш до същината. Затова нищо не разказва. Но мисли за мен. Да. Непременно мисли за мен.

Изписват ме с хиляди заръки и предписания. Пази се от преумора! Не се вълнувай! Почивай колкото се може повече! Не чети дълго време! Не гледай телевизия!

Прибирам се вкъщи.

Искам някой да ме направи щастлива, мисля си, но ако може първо да се опита да узнае какво точно значи това за мен. Да разбере без да ме пита, защото аз няма да мога да му отговоря или после ще се окаже, че съм си поискала нещо, което не е точно същото като това, което ме прави щастлива. Нека да го открие сам и да не ме пита за потвърждение. Да не ми задава въпроса: „Би ли била щастлива ако…“, защото ще се объркам. Ще отговоря неправилно и после ще съжалявам. Нека сам се досети. Да ме наблюдава внимателно и обективно, а после с много любов и субективизъм да се впусне да ме прави щастлива. Тогава има вероятност да се получи нещо много приближаващо се до усещането ми за щастие.

Трети ден съм в къщи. Не включвам телевизора. Не пускам радио. Не говоря. Телефонът не звъни. Стоя до прозореца и гледам навън. По-скоро просто седя до прозореца. Толкова е тихо, че не виждам причина да се помръдна. Сега разполагам с цялото си време. Използвам го, за да си представям как се връщам в заведението. Да… точно така ще стане…

Когато след дълги колебания все пак се връщам там, заставам пред вратата и разбирам, че не мога да вляза. Стоя отпред и чакам. Не ми е мъчително. Нито тревожно. Напрежението е изтекло като пясък. Някой може би си прави пясъчен замък, без да подозира, че той всеки миг може да се взриви отвътре. Влизащите бутат вратата и потъват в търбуха на заведението. Пускат вратата. Тя бавно се затваря. Излизащите я бутат навън и после я отпускат. Тя пак така бавно се затваря. Ако мина през нея, цялата й тежест ще се стовари върху ми. Чакам. Не виждам Ева. Не я чувам. Смехът й не може да пробие стъклото. Надявам се, че не обича да прави пясъчни замъци. Вратата ме хипнотизира. Вече дори не чакам да излезе. А и да излезе… какво от това? Какво би могло да се случи?

Тук вече въпросите и съмненията окончателно ме превземат и трябва да спра. Разхождам се из тихата къща още веднъж. Още веднъж с учудване отбелязвам, че не чувам стъпките си по пода. След това за пореден път се връщам при прозореца. Сядам и отново се опитвам да си представя какво ще се случи, когато Ева излезе и ме види пред заведението. Стигам до хипнотизиращата ме врата… и започвам следващата обиколка на къщата.

Четиринадесет денонощия се опитвам да програмирам нашата среща. Трябва да съм подготвена, за да мога този път да използвам максимално момента. Излизам и тръгвам към заведението. Вървя бавно. Доверявам се на улиците, които винаги ме водят при нея. Вървя около час. Уморявам се. Никога не ми е хрумвало да погледна адреса на заведението. Краката ми знаят пътя. Вървя. Не спирам. Всички улици са еднакви — не водят към нея. Изтощена се прибирам в къщи. За първи път спя истински.

На следващия ден тръгвам отново. Ако всички улици са проекция на една единствена, то в края на всяка улица би могла да стои Ева и да ме очаква. Обикалям всеки ден. Болницата, офиса, всичко предишно избледнява в главата ми. Само дните, в който съм била близо до нея не искат да избледнеят. Понякога се усъмнявам в разсъдъка си. Нямам причина да мисля, че всичко това се е случило. Никой не може да каже, че е бил свидетел. Няма следа, която да може да се пипне, види, помирише или опита и все пак то съществуваше. Никой не го е чул, защото никой не го изговори. Но ако някой колекционер на незначителни разговори случайно е седял до нас, той е запечатал тази история, без дори да подозира за съществуването й. Измислям хиляди версии на живота ни преди тази случка, които да се развиват така, че нашата история да стане невъзможна. Всяка фантазия постепенно се извърта и завършва с тази неназовима, неуловима и всъщност несъществуваща история.

Всеки ден обикалям с надеждата да открия заведението или да я срещна случайно. От страх да не губя време в обхождане на едни и същи улици, започвам да спя там, където ме свари нощта. Входове, стълбища. Не зная какво е станало с моята собствена къща. Имало ли я е?

Търся Ева. Неотклонно. Неуморно. Не съм говорила от седмици, месеци, години? Колко време е минало? Не зная. Времето е без значение. Думите са без значение. Колкото по-дълго мълча, толкова по-голям е шансът да ме чуе, да я чуя. Всеки път, в който се разколебая, усещам как смехът й изпълва тялото ми. Не ми трябва друго, по-сигурно доказателство за нейното съществуване.

* * *

Ръката на сервитьорката ме разтърсва. Слънцето се е скрило зад някой облак или под кожата ми. Пчелата е успяла да се добере до противоположния ъгъл на масата. Готви се за полет или за самоубийство. Не оставам, за да разбера. Бързам. Ева ме очаква. Продължавам да вървя към нея. Сигурна съм, че всеки ден все повече се приближавам. Това ме кара да се смея.