Иванка Могилска
Места за загубване (16)

Кара

Не знам накъде да поема. Стоя под часовника и чакам. Не обичам червения цвят. Всички ме гледат. Червеният пуловер е мишена. Не знам накъде да поема. Ако се върна обратно и започна да я записвам и затварям в редове отново… Опитвам се да разграфя живостта й. Като в бележник с ежедневни задачи. Не се получава. По-силно е от графика. Не знам накъде да поема. Сякаш никога не съм била на работа. Телефонът ми не звъни. Не знам накъде да поема.

Ако имам номера й…

Обаждам се. Предлогът е толкова прозрачен, че почти ме е срам. Гласът ми трепери. Ева не се радва да ме чуе. Аз затихвам все повече. Дразни се. „Говори по-високо! Не те чувам!“ Искам да се смее, когато говоря с нея. Независимо какво казвам. Само да се смее. Да усеща, че й говоря обикновени неща заради неловките паузи между думите, за да може по-лесно да ги разчита. Тя не разбира. Телефонната слушалка запушва ушите й. Иска просто да млъкна. Да затворя. Да спра да сипя безсмислици в ухото й. Спирам. На другия ден й пращам съобщение уж непредназначено за нея… все едно съм объркала номера. Никакъв коментар. Не е записала телефона ми.

Или…

Прочита уж сгрешеното съобщение, в което съм определила някому среща, и идва. В уречения час, на уреченото място. Разбрала е. Вървим. Стигаме до крайните квартали. Вече е тъмно и студено. Вървим. Ръцете ни са в джобовете. Излизаме в полето. Спъваме се в буците пръст и от време на време рамената ни се докосват. Облачета бяла пара излизат от устите ни. Вървим. Няма как да спрем, защото не знаем къде отиваме. Няма какво да си кажем, защото никой не е измислил думите, а вече измислените думи объркват и наскърбяват. Вървим почти цяла нощ. На сутринта се събуждам легнала в мократа есенна шума. Ева я няма.

Телефонът звъни. Тя е. Говорим си. Търся я. Тук е. Гледа ме. Вижда всичко и се смее. Не зная дали чувам смехът й в слушалката или се е промушил през дърветата. Тръгвам към града. Говорим си. Предимно незначителни неща. После виждам малката й фигура. Едно голямо яке се спъва в шумата и пръстта. Вече вървим една до друга. Държим телефоните включени. Мълчим. Допираме рамената си. И аз притежавам тайната. Докато не спрем. Докато не затворим телефоните.

Въртя се безсмислено под часовника, когато Ева се блъсва в мен.

— Извинете — промърморва и ако не се бях отдръпнала така рязко, едва ли щеше да забележи, че съм аз.

— Не те следя. — Замръзвам в глупава поза, учудвайки се от собствения си глас. Не ме гледа в очите, което ме плаши. Ева винаги гледа в очите. Проследявам погледа й. Пуловерите ни са еднакви. Прикривам моя с ръце.

— Намери ли приятеля си?

— Не. Обадих му се. Сега го чакам да дойде.

— Чудесно. Елате в заведението после.

Тръгва си, а аз продължавам да стоя под часовника.

Свечерява се. Все още стоя под часовника. Едно момче ме пита имам ли огънче. Давам му. След половин час сме в заведението. Влизаме през вратата. Той е първи. Иззад рамото му срещам очите й.

Изненадана е, че не идвам сама. Не може да смекчи израза на лицето си. Изведнъж става студена, прилична на наострен камък. Цялата светлина и мекота изчезват. Вече съм сигурна, че Ева не се плъзга по дните, както си мислех. Напротив. Врязва се смело в търбуха им и се смее победоносно над трупа на всеки един ден, зад гърба на всяка една нощ. Понякога вижда ръцете си, изцапани с кръвта на времето, и смехът преминава в хриптене, но се овладява бързо. Тя е Ева. Нейната живост и сила не могат да изчезнат. Бори се. С всички наоколо. С мен. Смехът е съвършената маска. Можеш да се смееш от щастие, от отчаяние, от желание, от страх.

Докато ми подава ръка, имам усещането, че с другата държи пистолет. Насочва го. Аз насочвам моя към нея. Проехтяват два изстрела. Момчето може би усеща, че нещо се случва, защото стои, бяло като платно, и не смее да мръдне. Обръща главата си към мен. Аз гледам в Ева. Куршумът й ме е засегнал — дясната ми ръка притиска раната. Успяла съм да я раня! Виждам как тя също притиска своята рана с ръка. Това ме изпълва с щастие. От раната ми не тече кръв, текат усмивки. Оръжието й отново е насочен към мен. На момчето му няма нищо. Бутам го настрани и хващам пистолета й. Тя е стиснала моя. Но това виждаме само ние. Хората, които се обръщат при едновременно избухналия ни смях, виждат само как се здрависваме. После ръцете се разделят. Ева ни настанява и ни забравя. Той не разбира защо е тук. Знае само, че може да пие безплатно тази вечер и го прави. Говорим. Не помня за какво. Трудно е. Пия много. Толкова много, че…

— Ще ти разкажа един сън — предупреждавам го. Разказвам му как двете вървим през полето и си говорим по телефона. Той пие. Намига на сервитьорката. И тя му намига. Млъквам.

— Не обичам полето — казва. То е останка от някаква старомодна романтика.

И аз не обичам полето, но не мога да си представя града, в който вървим, и той милостиво ни разрешава да запазим тайната.

— Не те разбирам — намигва пак на сервитьорката. — Не те знам каква си — луда, пияна или обратна… Намери си мъж. Роди дете. Върни се на работа. Няма тайни. Всичко е просто. Работиш. Печелиш. Харчиш. Или не печелиш. Но пак харчиш. Все тая. За другото някой те е излъгал.

Говори още. Но не го чувам. Оглеждам се.

Пет тийнейджърки са седнали в едно сепаре. Не са съблекли връхните си дрехи въпреки топлината. И петте са дългокоси. С тъмни кожени якета и кървавочервени нокти. Косите им са провесени над масата. Изпънали са вратовете си и смучат пет еднакви млечни шейка през сламките си. Малки вещици, които заговорничат и правят дребните си, уж незначителни, магии. Те също се смеят. От устите им хвърчат млечен шейк и глупости. Момчето не спира да говори. Нещо за устройството на света. За парите и за ежедневните бележници.

 

 

Лошо ми е. Искам да си тръгна. Добирам се до тоалетната. Защо дойдох тук? Обещавам — никога повече. Само да се оправя сега. Само да не припадна. Тоалетната чиния се превръща в летяща. Повръщам злобата и безсилието си заедно с много алкохол. Не смея да помръдна. Изцапани ли са обувките ми? Ако Ева ме види така! Трябва да се прибера. Мразя се. Не сега. Не тази вечер. Можеше да е различно. Можеше тя да се приближи и да ми покаже играчките, които си е купила. Да навие ключето и заедно да гледаме как плюшеният заек бие барабанчето си.

— Харесва ли ти?

— Да.

— Купих го за заведението. То ще посреща клиентите.

— По-добре се смей. Звукът е по-хубав.

— Уморително е.

Повръщам още. Поглеждам се в огледалото. Бяла съм като млечен шейк. Щипя бузите си. Ако влезе някоя от вещиците, ще я помоля за магия или червило. Никой не влиза. Бавя се прекалено дълго. Нямам сили да стана. Ако летящата чиния не акостира скоро, ще заспя докато летим. Не мога да се върна там, а не зная откъде да се изпаря. Как да изчезна. Летящата чиния отново е тоалетна. Стъпвам здраво на земята и след последна проверка на дрехите и обувките излизам от кабината. Оглеждам се. Подът така се върти, че вратата се е преместила от дясната на лявата стена. Не ми понася летенето. Никога не съм обичала птици, емоционални изблици и твърде розови илюзии за живота. А друг начин за летене не познавам. Събирам всичките си сили. Бутам вратата, готова да се изправя лице в лице с нея, момчето и вещиците.

Стълбище. Странно! Слизам по стълбите. Тъмно е. Студено. Вървя през малък коридор. Стигам друга врата. Заключена е. Загубих се. Сядам на земята. Добре ми е. Ще седя в лабиринта докато не ме открие минотавърът. Предавам се. Унасям се. Все едно е дали ще ме търсят. Кой ще ме търси всъщност? Сервитьорката и момчето, които са избягали вече в неизвестна посока, или пък тази, която ме обстрелва и е толкова кръвожадна, че използва смеха си, за да напада другите, преди да я нападнат те? Или вещиците, които са приключили със своя млечен шейк и се оглеждат за подходяща жертва, която да ги почерпи с нещо по-силно, без да пита на колко са години? Аз не бих могла да ги почерпя, така че ще остана в лабиринта и ако минотавърът се забави достатъчно, може да завари не мен за вечеря, а само костите ми, подходящи единствено за клечки за зъби. Да стана ли все пак? Така удобно е…

След месеци някой ще се сети да ме потърси. Може би от работата, защото дори и да си помислят, че съм напуснала просто ей така, пак им преча — счетоводителката не знае как да приключи документите ми и какво да ги прави, затова ме търси. Моята папка й заема място в шкафа. Не може да ме открие. Шефът се обажда в полицията. Разбиват вратата на апартамента ми. Направих си кафе тази сутрин преди да изляза. Прах, разхвърляни дрехи и утайка от кафе — засъхнала. Пускат снимката ми по вестниците. Ева я вижда, докато закусва.

Понякога си е мислила за мен, за внезапното ми изчезване и сега се задавя. Може дори да й треперят ръцете. Звъни по телефона. Беше тук — казва. Беше тук преди два-три месеца. Не, не знам името й. Беше просто редовен посетител на заведението. Нещо особено? Нищо особено нямаше в нея — премълчава Ева последните дни от моя живот. Дните, в които моят път беше нейният път през ежедневието. Става съучастник. Спасява ме. Оставя си сладостта единствена да знае какво се е случило. Или просто спасява себе си. Или…

Не съумява да запази самообладание. — Да, особена беше. И те я нападат. Кое? Защо? Как? Ева се опитва да се защити. Смее се много. Полицаите са с бронежилетки. Те не разбират колко е уплашена, тях подобни куршуми не ги ловят. Признава, че съм я следила. Те се хващат за думите й. Нещо ги лъже. Може би сме отдавнашни познати, но тя крие нещо. Разпитват я. Разпитват я непрекъснато. Водят я в полицията. Отново я разпитват. Наема си адвокат. Нищо не може да каже за мен. Бегли опити:

— Знаех, че търси нещо.

— Какво?

— Не зная. Трудно е да се обясни.

— Откъде сте знаели? Нали не сте я познавали?

— Усещах го. Тя приличаше на мен.

— Какво сте си говорили?

— Предимно незначителни неща. Бяхме много различни.

Нищо смислено не могат да измъкнат. Бих доловила смисъла на паузите и нелогичните й думи, но мен вече ме няма. Разследват я. Заведението наистина е нейно. Чиста е. Всичко е законно. Те ме мразят, защото съм необяснима. Няма мотив. Няма близък, който да е прибрал застраховката. Пускат Ева и я държат под наблюдение.

Един ден в полицията се появява момчето и казва, че последната вечер съм отишла до тоалетната без да се върна повече. Разпитват и него. Къде се срещнахте? Как? Защо ти предложи да отидеш с нея? Защо се съгласи? Той разказва съня ми. Те отново я привикват. Къде сте ходили? В полето ли я захвърлихте? Тя малтретираше ли Ви? А Вие нея? Не сте омъжена, нали? Дъщеря ли Ви беше? Изнудваше ли Ви? Началникът на жертвата каза, че преди да излезе в отпуска е започнала да се държи странно. Знаете ли, че колегите на Вашата приятелка твърдят, че тя не е имала никакво чувство за хумор? Последно е била видяна в заведението, в което сте била и Вие. Знаем, че Вие сте я видели последна. Ева пребледнява. Те са доволни, че са попаднали на следа. Пускат я. Тя веднага тръгва към заведението. Влиза в своя лабиринт и ме открива. Не мога да си представя какво ще направи. Ще се разплаче ли? Не мога да си представя пътищата, по които вървя наводнени. Не мога да си представя, че сълзите ще запълнят за миг бръчките и пред мен ще се покаже едно гладко лице с остарели очи. Искам да видя как се сгърчва, когато плаче. Издава ли звук или просто оставя водата да превзема все нови и нови земи? Не зная какво ще ме направи. Ще ме скрие още по-навътре в лабиринта? Ще ме извлече навън, самата тя изпаднала в шок, със сцепена долна устна. Лицето й ще се е вкаменило и вече никакви невидими ръце и пили не ще могат да го докоснат чак до края? Ще извика полицаите. Ще се бори за своята невинност. И ще спечели.

 

 

Колегите ми свидетелстват за мен като за един крайно уравновесен човек. Само малко преди да излезе в отпуска… Кажете, не се притеснявайте… Изглеждаше доста уморена и раздразнителна… Не, не зная причините.

Ще призоват бившите ми приятели, бившите ми любовници. Те до един ще се изкажат крайно добронамерено и възпитано. Нейните приятели ще я защитават. Ще свидетелстват в нейна полза. Порядъчна жена — подложена на тормоз от една луда. Сервитьорките ще разказват за постоянното ми висене в заведението. Не! Не е правила опити да се сближи с никого. Просто непрекъснато висеше и наблюдаваше. Пишеше в една тетрадка. Твърде бързо пишеше. Едва ли си е разчитала след това. Не. Не съм я чела. Вестниците пошумяват, после всичко утихва. Освобождават я поради липса на доказателства. Затварят заведението. Ева изчезва в неизвестна посока. След този случай момчето винаги си носи запалка и избягва разговорите с непознати.

Нещо ме блъска в рамото. Още сънена се залепвам за стената. Момиче с униформа на заведението и две плитки стои срещу мен. Изправям се, разтърквам очи.

— Добре ли си?

— Да. Аз…

— Какво правиш тук? Този вход е забранен за клиенти, трябва да минеш от другата страна.

— Да, да… знам… Обърках се… аз…

— Да не ти е лошо?

— Не, не. Просто… Тъкмо се чудех как да изляза… тук е толкова тъмно…

— Има някаква повреда, чакаме техника да я оправи. Можеш да се върнеш по същия път.

Обръщам се и тръгвам обратно по коридора. Старая се да не залитам. Свиркам си с уста. Двете плитки вървят зад мен и погледа им ме подпира в гърба, за да не падна. Отново съм на осветената площадка пред тоалетната. Дрехите ми са изцапани. Изтупвам ги доколкото мога.

Бутам вратата. Шум и дим ме блъскат в лицето и гърдите. Замаяна съм. Виждам, че момчето го няма. Колко ли е часът? Стоя на стълбите и се оглеждам глупаво. Вещиците също ги няма. Може би са си тръгнали заедно. Нещо блести в другия край на заведението. Съсредоточавам погледа си. Блестящите точки ми се усмихват и започват да плуват към мен през морето от хора. И аз се устремявам към тях. Очите й са като звездите за заблудените кораби нощем. Следваш ли, ги не можеш да се изгубиш. Срещаме се по средата. Никой не ни забелязва. Двете плитки са престанали да подпират гърба ми и затова леко се олюлявам.

— Трябва да тръгвам — пак някой говори вместо мен.

— Рано е още.

— Не. Трябва да си тръгна.

— Чакай, тъкмо сега започваме да се събираме. Ще те запозная с моите приятели. Хваща ме за ръка и маха по посока на бара. Издърпвам ръката си и заставаме очи в очи. Дели ни моето олюляване.

— Трябва да тръгвам. Не мога да остана повече.

 

 

Очите й изстиват. Чувам съсък. Малкото й тяло се изопва и напряга. Бузите й хлътват. Устните посивяват. Жестоко и обидено става лицето й. И всичко това за секунди. После усмивката заема обичайното си място. Ако не усещах промяната с кожата си, можех да помисля, че си внушавам.

Почти ще се разплача. Толкова искам да остана. Зле ми е. Имам един единствен шанс и го проигравам. Не вижда ли как изглеждам? Не забелязва ли тебеширеното ми лице? Не искам да й казвам, че ми е лошо. Очите й вече не ме крепят. Мисълта, че мога всеки миг да се строполя на пода, е по-силна от желанието да остана. Упорито държа на своето. Надявам се да не се разплача. Стискам устни. Искам да ме разбере!

— Да ти извикам ли такси? — не ме вижда, не ме чува. Просто изведнъж угасва. Пусната съм да търся път в тъмното.

— Да, моля. — Продължавам да стоя на същото място, докато се върне. Тъжно ми е.

Ева не разбира. Мразя я. Изпраща ме до вратата. Остаряла е. За секунди е остаряла. Изчаква с мен таксито. Правя последен опит да я погледна в очите. Отвръща ми. Но не е същото. Някаква непозната ме пита:

— Какво има? Защо ме гледаш така?

— Хубава си.

Ева стисва китките ми и се усмихва. Изчаква таксито да тръгне. Ако не бях изучавала старателно лицето й, щях да се успокоя. Завива ми се свят. Моля шофьора да спре колата. Повръщам.

* * *

През нощта Ева е била в заведението. Сега е ранно утро и е в дома си, но не може да заспи. Лаская се от мисълта, че мисли за мен. Дори и грубо. Колкото по-груба е мисълта й, толкова повече се интересува от мен. Без сама да го знае. Повдига вежди пред огледалото срещу собствения си образ — знам го, но не искам да го знам. Заспива на обяд.

Ако имах телефона й, бих я събудила. Ей така, ще звъня и ще затварям, ще звъня и ще затварям и няма да й дам да мигне, а когато вечерта отида в заведението, ще мога да видя следи от себе си по лицето й.

* * *

Никакви слухове не се носят за миналото на Ева. Персоналът и клиентите не шушукат злорадо или съчувствено единствено за нея. Затова опитвам да се забавлявам сама.

Съпругът й не се занимава с бара. Дори не иска да влезе. Той има своите чертежи, проекти и цифри. Архитект е. Тя също е била архитект, но семейният бизнес й е дошъл в повече. Решили са да разделят работата, за да не разделят семейството. Сега са щастливи. Виждат се рядко, но изключително се обичат. Винаги има какво да си кажат. Бабата гледа децата. Не се карат за възпитанието им. Понякога ходят заедно на вечеря. После на клуб. Харесват едни и същи книги, слушат една и съща музика. Перфектната двойка са. В къщи Ева никога не се смее високо. Ще попречи на работата му. Той забравя, че я е харесал заради смеха. Възможността да си наваксва откъм смях в заведението прави щастието й завършено.

И аз, като всички, завиждам на това щастие. Единственото, което се питам, е защо така прострелва смехът й.

Струва ми се, Ева знае, че не й вярвам. Търси други начини да ме атакува, да ме убеди в своята безпроблемност. Ако бях дошла само веднъж, без никога повече да намеря пътя до тук. Ако се бях оставила да ме заслепи този непрекъснат смях. Ако нямах такова огромно желание да отворя главата й, да бръкна вътре, да разгледам, да взема каквото ми е нужно и отново да затворя, може би щях да й повярвам.

* * *

Повечето ми версии поразително си приличат. Въображението ми не е способно да я обеме цялата…

Когато се прибира в къщи след работа, започва да готви, пере, глади. Така двайсетина години. Той е строител. Ходи на запивки с приятели. Работи извънредно. Прибира се рядко. Децата порастват. Една вечер докато той гледа телевизия, тя седи на дивана до него. Гледа го втренчено. Говори й се, а той не спира да гледа в телевизора. Опитва се нещо да му разкаже. Той не чува. Тя се разсмива неудържимо.

— Какво има, мила? Защо се смееш? Добре ли си?

Ева не спира. Гледа лицето му, вижда колко е остарял и колко има нужда да прегърне телевизора и да живее с него до края на дните си, спокойно и щастливо. Бръчките по лицето са повече от космите на главата му. Не смее да помисли как изглежда нейното лице. Мисълта е така ужасяваща, че се разплаква от смях. Той не разбира. Носи й вода. Пита да не се е случило нещо с децата. При всеки негов тревожен въпрос тя избухва във все по-силен смях. Задушава се. Хърка. Той вика бърза помощ. Ходи четири дни поред с цветя и портокали в болницата. Най-накрая я изписват. Той си е изгладил сам панталона. Опитал се е да направи вечеря. Ева не иска да се прибира. Иска да се разхожда. Да гледа. И той иска да гледа — телевизия. Все пак се прибират. Вечерят. Чак тогава той пуска телевизора. Не говорят повече за случилото се. В следващите дни той се успокоява — животът подема нормалния си ход.

 

 

Ева все по-често отсъства от къщи. Той се научава да глади, пере и готви. Тя си купува модерни дрехи, гримове, нов парфюм. Подстригва косата си. Попада случайно в заведението. Явно всички, които се доверяват на улиците, стигат до него. Персонала свиква с нея. Ева е забавна. Общува лесно. Винаги е усмихната. Готова да изслуша всеки. С такава жажда да навакса всичко пропуснато, че обсебва клиентите. Запомня историите им. Дори най-незначителните. Гледа в младите им очи, още не познали удара на внезапно откритите стъпки на отминаващото време. Ева им дава съвети, те се чувстват значими. Знае за всяка въздишка, за тайните sms-и, колебанията, страданията. Всички мечтаят да са като нея, когато станат възрастни. Казват й го. Тогава тя най-много се смее. Не знае какво да каже. Няма да повярват, каквото и да се опита да им обясни. Нямат нужда от истината. Ева е техният ходещ телевизор. Залива се от смях, а после се скрива някъде, където може да отпусне лицето си. Знае, че и това не е. Но няма време да се търси друго, а и очите им не виждат бръчките. Те оглеждат себе си в нея и това е достатъчно, за да я закрепи. Аз единствена не искам да взема бръчки. Искам да й дам.

* * *

Остават ми само още два дни отпуска. За пръв път ми минава мисълта, че не мога да се върна на работа. Няма да зная какво да правя. Видя ли бележника си, ми се доспива. Бих искала да споделя с някого. Лошото е, че нямам история, която да разкажа. Само предположения, усещания, погледи, наелектризиран въздух, агресивно желание да притежаваш, но да притежаваш какво… Това също не мога да кажа. Ето защо друг, освен Ева, не би ме разбрал. Възможно е и тя да не ме разбере. Не знам как да подходя. Ако имах приятелка, вероятно би ми дала съвет.

Знам точно каква приятелка ми е нужна.

Руса. Пазаруването е в стихията й.

— Скучна си — казва — обличаш се в черно, не си ползваш колата. Не те виждат по модните заведения. Какво правиш? Тревожа се за теб. Хайде да излезем. Ще се разсееш. Ще ти покажа каква пола си купих онзи ден и ботушите, които си харесах вчера. А трябва да ти разкажа и за новия ми приятел — мноого добро момче.

Съгласявам се. Имам нужда от мнението й. Ако не я хареса — значи Ева е това, в което се крие нещото. Ако я хареса, ще се откажа. Ще се върна на работа и ще се науча да различавам Channel от Lagerfeld. Изчаква ме да се изкъпя. Боли ме главата.

— Спокойно, миличка, изпий това и ще ти мине.

Шумящи таблетки в чаша вода. Ева не ме разбра снощи. Не пожела да ме чуе. Как да й обясня тогава това, което няма име? Приятелката старателно заличава всички следи от снощното ми пиянство. Гримирана съм. Облечена. Одобрена. Помъква ме по улиците. Гледаме витрините. Коментираме ги. Все едно се разхождам в непознат за мен град. Отвличам се от мисълта, че скоро ще трябва да се изправя очи в очи с нея.

 

 

Ако Ева е още сърдита? Защо е сърдита? Тайната е изчезнала или никога не я е имало?

Отново съм в онази есенна вечер с досадния рефрен в главата:

<Петък вечер е! Каним те на купон!>.

За съжаление с много въпроси в добавка и с никакви запълнени редове в бележника. Минаваме през всички лъскави магазини. Приятелката е натоварена с чанти. По пътя ми е харесала огромни слънчеви очила. Слънцето напича все едно е лято. Всичко е ненормално тази есен.

— Много си фешън, мила. Подарявам ти ги.

Приятелката казва, че не може да се среща с грозни хора. Приемам го като комплимент, слагам очилата и продължаваме. Заинатила съм се да отидем точно в това кафене. Приятелката е недоволна, че я лишавам от триумфа на препълнените маркови чанти, разходени из най-модните барове, но се съгласява.

— Нали знаеш, мила, че бих направила всичко за теб. Той там ли ходи? Затова ли ти изчезна така изведнъж? Тук ли го криеш? — Вижда неугледната уличка, малките магазинчета и голямата, тежка врата.

Ранен следобед е. Заради приятелката и махмурлука не съм успяла да стигна по-рано. Сърцето ми се свива — дали ще е там, как ще ме посрещне и най-вече има ли име за онова, което няма име. Минаваме покрай големия прозорец. Виждам я през очилата. Облегнала се е на бара. Говори с Двете плитки. Сякаш снощи си е легнала в осем часа и е спала блажено. Сякаш никога не е излизала нощем, не е прекалявала с алкохол и не е палила цигара. Вижда ме. Тръгва към вратата. Още преди да посегна да отворя, Ева е на прага.

— Момичета, здравейте! Радвам се да ви видя!

Подава ръка на приятелката. Гледа я в очите и се усмихва. Приятелката е очарована от вниманието. Ева ни води до маса. Приятелката дори не се сеща да попита, каква е тази жена. Приема, че и до това малко заведение е стигнала мълвата за нейната елегантност и не се замисля повече. Ева не ни оставя и за секунда, но почти не ми обръща внимание. Разглежда всички покупки на приятелката. Обсъждат марките. Говорят за различни магазини. Чувствам се глупаво, но не мога да избягам. Приятелката се разтопява. Сигурно ще започне да идва тук редовно и ще ме прогони от заведението.

Опитвам се да срещна погледа на Ева. Напразно. Две малки лъскави копчета — очите й — са насочени към приятелката. Ева не иска да ми помогне.

Изпиваме кафето и решавам, че трябва да тръгваме.

— Но, мила, защо толкова бързаш? Нека да останем още малко, Кати е толкова хубава компания. Не ми се иска да се разделяме.

Научила й е името! Ева се е представила, когато ни е посрещала на вратата, а аз не съм чула — така е бучало вълнението в ушите ми. Никак не й отива това име. Не искам да оставам. Но и не искам приятелката да остава сама с нея. Не мога да произнеса дори на ум това име. То не е нейно, не би могло да бъде нейно. Не ми прилича на Кати.

— Добре, да останем — промърморвам — но може би… Кати си има работа.

— Защо ти не останеш сама, мила? — „Кати“ ме гледа подигравателно и се усмихва. — Тя е твърде уморена. Снощи изкара тежка вечер. Стоя тук до късно, забавлява се много и може би наистина е най-добре да отиде да си почине.

— Така ли? Ама разбира се! Тръгвай, мила, ние с Кати ще си побъбрим още малко и после ще мина да ми доразкажеш за твоите премеждия.

Двете се усмихват срещу ми. Харесаха се. Значи съм сбъркала и Ева е някакво недоразумение. Не ми остава друго, освен да се лекувам бавно и внимателно от натрапливите си мисли за живот извън разграфения бележник, отчетите и офиса. Откритието така ми тежи на гърлото, че излизам без да кажа нищо. Забравям да си платя кафето. Сещам се чак на другия ъгъл. Колебая се. Да се върна и откритието още повече да затисне гърлото ми? Тогава ще захъркам в предсмъртни опити да си платя. Да си платя на всички за лъжите, номерата, собствените ми заблуди, смеха, който е само средство за нещо друго. Кати!

Представям си…

Връщам се вътре в заведението. Те ме гледат изненадано и смутено. Мълчаливо оставям парите на масата, поглеждам я в очите:

— Вие сте лъжкиня, госпожо! — излизам с достойнство навън. Толкова съм красива в този момент. Въплъщение на самата справедливост със светло, открито лице! Невидим вентилатор ми разрошва косите.

Ще го направя! Ей така, за собствено назидание! Да не се лъжа повече. Поемам дъх и се връщам обратно. Спирам пред вратата. Оправям косите си. Свалям очилата. И тях ще ги върна. Не, не! Ще ги забравя нехайно на масата. Нека види, че въобще не ми пука за нея. Нито за едната, нито за другата всъщност.

Влизам наперена, горда, самоуверена, красива. Те вече трябва да са се обърнали към вратата и да ме гледат. Свалям очилата с широк жест и поглеждам съвсем спокойно (с едва доловимо презрение) към масата им. Там няма никой. Сервитьорките и барманките ме гледат, скупчени в единия край на бара. Търся Ева с поглед. Те се смеят уж за нещо друго и си шушнат. Ставам съвсем малка. Вече не съм нито красива, нито самоуверена. Искам да се скрия под масата. Престрашавам се.

— Извинявайте, къде отидоха двете жени, които седяха тук преди малко? Тръгнаха ли си?

— Приятелката Ви си тръгна. Шефката е в офиса. Да я извикаме ли?

— Не. Благодаря.

Излизам отново навън. Приятелката звъни. Не си поглеждам телефона. Все още помня, че приятелка не съществува.

Запътвам се към парка. Листата скачат смело от най-високите клони на дърветата. Въртят се из въздуха от радост и умират, докосвайки земята без да имат време за разочарование. Протягам ръце. Опитвам се да ги уловя още живи. Събирам ги. Най-жизнерадостните листа попадат в моя букет. Събирам още и още. Заравям краката си в мъртвите листа. Ритам ги. Сигурна съм, че не ги боли. Просто им помагам да се издигнат за още няколко секунди над земята.

Оставям букета си на бордюра. После се връщам към жълто-червените купчини. Загребвам с ръце. Хвърлям ги нагоре. Те се посипват по мен заедно с фасове, найлонови пликчета, кестени… Устата ми се пълни с листа. Хвърлям още и още. Задъхвам се. Ако някой минава по алеята, може да види как вятърът завърта бясно листата. Мен не може да ме види. Няма ме.