Иванка Могилска
Места за загубване (14)

Кара

Нямам приятели. Нито от училище, нито от университета, още по-малко от офиса. Опитите винаги са били неуспешни. Голямата измама, че можеш да повериш на някого и една стотна от себе си без той да се изкуши от огромната власт, с която го даряваш, вече не може да ме завладее.

Затова го рисувам…

Задължително мъж. Задължително възрастен. Задължително ироничен. Преподавател от университета или стар приятел на семейството. Разказвам му за нея. За тайната. За желанието ми да я разбия като касичка. Той е заинтригуван. Водя го в заведението. Ева е там. Ходи между масите. Разговаря. Смее се. Вижда ни в мига, в който влизаме. Този път не трепва. Невидимата ръка не е изненадана. Длетото не дълбае излишни бръчки, не чертае картата на моето пътуване върху лицето й. Идва към нас. Спира. Ниска е, а се привежда още. Малък поклон. Подава ръка.

— Много ми е приятно да Ви видя.

Приятелят се усмихва добродушно. Здрависваме се. Ръката е топла, суха, сигурна. Води ни до маса за двама. Ядосвам се на театъра, който разиграва. Не го разбирам.

— Е, какво мислиш? — нападам веднага щом тя изчезва. Той все още се смее. Потупва ме по бузата. Поръчва за двама ни. Ева повече не ни обръща внимание. Цяла вечер тази маса не съществува за нея. И смехът й е неприятно висок.

— Мило мое момиче — казва приятелят, когато вече е извикал сервитьорката, за да плати, когато вече съм отегчена от неговите разкази за „преди“ и съм озадачена и обидена от демонстративното й невнимание сега. — Мило мое момиче, тя е просто собственичка на този бар и прави всичко възможно да привлече клиенти. Тук няма никаква тайна.

Той ми държи палтото. Вече съм го облякла, когато чувам последните му думи и едновременно с това срещам очите й.

Изтривам приятеля. Връщам лентата.

Следобедът на късна есен е. Стоя на тротоара срещу заведението. Не я виждам. Вадя телефона си и се опитвам да снимам. Първо цялата фасада. После — стоя по средата на платното — снимам вратата. Приближавам се още — искам да снимам вътрешността на заведението през прозореца. Играя си с копчетата за осветление, нагласям го. Всичко е готово. Гледам в екрана и се опитвам да не мърдам. Очите ми се удрят в погледа на Ева, внезапно появила се в кадър. Свалям ръката си. Правя се, че чета sms-и се ядосвам на прочетеното. После бързо влизам в заведението и оглеждам масите. Най-накрая срещам очите й отново.

— Търся… Търся един приятел — промълвявам и избягвам навън. Тичам. Тичам… Спирам чак на площада. Поемам си дъх. Никога повече няма да се върна там.

Нека ме чака.

Нека поглежда към вратата при всяко нейно движение.

Нека намрази всички, които идват.

Нека спре да се смее. Нека няма с какво да зареди картечницата си.

Нека се страхува, че искам да я ограбя, а също и че не искам да я ограбя.

Нека очите й останат вперени завинаги в прозорците-стени.

Предполагам, винаги е сядала така, че да може да наблюдава улицата. Първо е поглеждала твърде често. По-късно умореният й поглед се е блъскал в стъклото и не е имал сили да стигне до тротоара. Години вече чака. Някой все пак трябва да дойде. Да бутне вратата. Да застане на прага. Представям си Ева в този миг. Тя ще трепне, облекчена, че най-сетне… Невидимата ръка ще се изметне, длетото ще удари накриво и цялата ще я напука. Ще пада на пода парче по парче — малка купчинка в краката на влезлия.

Той, влизащият, няма да знае, че е вървял точно към нея, че е трябвало да се забави точно толкова, че срещата им да не трае повече от миг, за да няма време за проверка. Да не стане ясно никога — този ли е бил истинският или тя не е издържала тежестта на толкова години очакване. Ще гледа объркано купчината в краката си. Ще поиска вода без да смее да пристъпи и после ще изчезне завинаги. Това място повече няма нужда от него.

Стоя под часовника. Нямам въздух. Никой не ми обръща внимание. Мога да се вкаменя тук, на плочките, и на никого да не му направи впечатление години наред. Ще стоя като паметник. Ще ме показват на учениците — много известната творба на неизвестен скулптор, докато на някой човечец статуята не започне да му пречи. Може би новият градски архитект ще поиска да построи паркинг на мястото на площада с пощата. А какво ще прави една статуя на паркинга? Само ще плаши шофьорите.

Съвсем предвидима история би се получила…

Моите колеги вече са възрастни. Архитектът ги намира. Знае, че бабките отдавна не се събират на пейките пред блока, а чатят помежду си и така завъртат клюките и оплакванията от различните си болести по световната мрежа. Знае, че дядковците вече играят табла не в клуба на пенсионера, а в Yahoo. Затова отива директно в домовете им.

Звъни на вратата на бившата секретарка.

— Добър ден.

— Добър ден — показва тя птичето си око през процепа на вратата.

— Искам да говорим за една Ваша бивша колежка.

— Имам много бивши колежки. Вие следовател ли сте? — понеже чати повече отколкото говори, гласът й несигурно опипва пространството преди да стигне до ушите му.

— Не. Разбрах, че сте работила заедно с момичето от площада.

Много й се иска да го прониже с двете си птичи очи, но не смее да отвори по-широко вратата. Гласът й почти не може да си проправи път до него. Изтънява все повече, превръща се на малки парчета метал, които падат по мозайката на полуетажа.

— Не знам защо й направиха паметник. Тя беше смахната. Може шефът да е платил. Той много я харесваше, нали разбирате? Въпреки, че не тя му беше секретарка!

Вратата се затваря под носа му.

Намира шефа. Той изживява щастливо старините си, заобиколен от деца и внуци. Пълничката му жена непрекъснато го увива с одеяла и оправя възглавничката за крака.

— Объркал сте се, скъпи господине. Момичето от площада няма нищо общо с моята подчинена. Тя беше съвсем различна. Малко грозновата, но много очарователна. Способна, но не беше добре с нервите, разбирате ме, нали? Сигурно са я прибрали в съответното заведение. Колкото до скулптурата, защо просто не говорите с необходимите лица и не започнете още утре строежа на паркинга? Разбирате ме, нали?

Архитектът още не е осигурил достатъчно подкрепа за строежа и въпреки че е разбрал отлично шефа ми, не може да започне нищо. Противниците му ще се възползват. Ще вдигнат на крак всички културни дружества и ще го обвинят, че съсипва културното наследство на града. Ще го принудят да подаде оставка. После ще се прибере в къщи, без да знае как да каже на жена си, че тя вече не е госпожа съпругата на господин главния архитект. Ще трябва да пийне преди това, за да събере кураж. Когато се яви, олюляващ се пред нея, тя вече ще знае от местния телевизионен канал какво се е случило. Ще изсъска срещу него: „Ти си едно нищожество! Отивам при мама!“ и ще го остави да се справя с прането, пазаруването, гладенето…

Той премисля всичко това, докато се връща от дома на шефа ми към общината. Потънал в мисли, не забелязва, че вече върви по непознати улици. Колкото повече се опитва да се ориентира, толкова повече се губи, докато най-накрая паветата и разбитите тротоари не го отвеждат до една тежка метална врата и два огромни мръсни прозореца.

Опитва се да влезе. Вратата дружелюбно го засипва с ръждив прах. Ева е вътре. Зарадвана на посетителя тя се опитва да направи кафе. Машината боботи заплашително. Паяците се събуждат и се измъкват с бяг от чашите. Тъмно е и той не вижда нащърбените чинийки, гладни да порежат ръцете му, нито пък напуканите от старост тела на чашите, които чакат едно погалване, за да се разпаднат от щастие. Отпива от кафето. Има вкус на отдавна разказана и забравена история. Задавя се.

— Хубаво е, нали? Силно! — Главата й е леко наклонена на дясно и непрекъснато се поклаща.

— Да, да… силно! — усмихва се той.

Поклащането на главата й го хипнотизира. За миг забравя защо е дошъл. Ева се намества на един стол — третия от дясната страна на бара. Паяците се връщат в чашите.

— Нямате много клиенти.

— Идват. Идват от време на време. Помнят ме. Няма кой да почисти прозорците и затова мислят, че е затворено. Докато стигна до вратата, си тръгват.

— Разхождате ли се понякога?

Главата й не спира да се поклаща.

— Знаете ли… На площада има една статуя. На момиче. Не. На млада жена. Никой не знае откъде се е взела. Кой я е поръчал? Кой я е направил? Защо въобще са разрешили да бъде сложена там… така нелепо… нито в средата, нито в някой от краищата на площада. Трябва да сме сигурни, че инициаторите за създаването и поставянето й там няма да са против да я преместим. Но не мога да ги открия. Казват, че Вие сте познавала всеки, идвал в заведението. Може би и моделът е идвал тук. Сигурно ще се сетите. Статуята е остроноса. С не много дълга коса. Има и фиба. Не си ли спомняте? Опитайте, моля Ви… Няма ли да опитате? Може би ще се сетите, ако се постараете… Знаете ли, става въпрос за строеж, който ще донесе много пари. Като има такъв хубав паркинг, ще идват повече хора. Ще си отворите заведението наново… Ще си вземете помощници… Аз ще Ви финансирам. Само се сетете…

Главата й все така се поклаща. Ева гледа през него и тихичко се смее.

Хрумва му, че ако тя спре да се клати, заведението ще се срути отгоре му. Мисълта е абсурдна, но не може да й се противопостави. Хвърля няколко монети за кафето и побягва към вратата. На излизане го засипва още малко ръждив прах…

Стоя под часовника. Нямам въздух. Никой не ми обръща внимание.