Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Форматиране
zelenkroki (2013)

Анотацията е взета от: http://www.public-republic.com/magazine/2008/04/1345.php

 

Издание:

Издателство „Жанет-45“

ISBN: 9789544913830

История

  1. — Добавяне

Кара

Обикалям пейките и масите. Търся захвърлени недопушени цигари. Сервитьорката от близкото кафене ме вика. Подава ми чаша кафе. Сигурно го е маркирала по погрешка или някой клиент е поръчал, а след това веднага е трябвало да си тръгне. Слънцето прониква през трите ми пуловера. Нагрява кожата. Усещам как влиза под нея. Сервитьорката решава кръстословица.

Една пчела пада в чашата. Затискам я с пепелника. Наблюдавам я през угарките и пепелта. Отначало не разбира, че е затворена. Пепелникът е прозрачно син. Може би смята, че угарките по дъното му са облаци — изведнъж е притъмняло. Няма защо да се безпокои. По-добре да си вземе капка сладко кафе.

След малко, натежала и надменна, се опитва да излезе. Чувам ядосаното й жужене. Блъска се в пепелника и се чуди кога, по дяволите, небето е станало толкова твърдо!

Трябва да тръгвам. Изпила съм кафето. Ева ме чака. Поглеждам през стъклото — пчелата все още се опитва да пробие небето. Отмествам пепелника на страни. Тя допълзява до ръба на чашата и пада на дъното. Пак опитва. Пак пада. Накрая успява да излезе. Внимателно чисти натежалите си задни крачета. Изчиства се колкото може и започва да припълзява към другия край на масата. Виждам, че в чинийката е останала част от задното й краченце.

Едва ли ще стигне до кошера. А и да успее, сигурно няма да я приемат осакатена. Пчелите-работнички ще я изгонят с присмех, след това ще застанат пред кралицата-майка и ще зажужат една през друга:

— Нямаме спомен от деня, в който изчезна.

— Знаем само, че сутринта се отдели от нас.

— Видяхме как преследваше жена със синьо яке по парковата алея.

— Двете влизаха все по-навътре, към най-затънтения край на парка. Не я спряхме, защото тя вярваше, че жената е облак.

— Нищо не можеше да я спре! Оттогава не сме я виждали. Какво сме правили в този ден?!

— Не помним! Ден като всички останали.

Пожужават виновно и се връщат към задълженията си.

Пчелата прави кратки почивки след всяко движение. Целта й да стигне до отсрещния край на масата изглежда непостижима.

* * *

Работех денонощно. Не защото така трябваше, а защото ми доставяше удоволствие. В края на деня бързах да се прибера. Не че в къщи ме чакаше кой знае какво. Самият акт на прибирането беше вълнуващ. Бях се пристрастила към маршрутките:

Качвам се в маршрутката. Залепвам се за прозореца. Шофьорът непременно е пуснал музика. Филмът започва…

Тези, които се разхождат сами, под моята режисура, след малко ще срещнат човека, с който ще остареят. Продавачът на гевреци ще получи почивен ден, а мърлявата баничарница на ъгъла до утре ще е приличен ресторант, и то не от скъпите. Хората по улиците изглеждат странно симпатични, бързащи към своята голяма, щастлива тайна, от която ги делят само няколко минути с градски транспорт. В краен случай — едно неголямо задръстване.

Сладурът, който маха на маршрутката, иска да се качи не за да се прибере в къщи, а защото ме е видял още отпреди ъгъла и трябва да ме заговори. Качва се. Две лелки препречват пътя му. Гледаме се над накъдрените им, лошо боядисани коси и знаем — щом те слязат, пред нас няма да има вече никакви пречки. Очаква ни приказно щастие. Само че не слизат. Говорят си за дъщерите. „Ей, лельо, представи си, че някой друг така глупаво е сложил торбите си по средата на маршрутката и пречи на дъщеря ти да се добере до принца!“ — „Тц, тц, гледай ги, посред бял ден почнаха да се нацокват!“ — Принцът слиза. Преди това си мятаме прощални погледи. Този път не се получи, но следващия… Следващия път няма да има никакви лелки и торби и нищо няма да попречи да започнем сериала. После слизам и аз, лелките и торбите отминават нататък. Филмът е свършил. Утре вечер пак ще мога да завъртя демо версията. Може би тогава…

Лошото започваше, щом слезех от маршрутката. Без работа за вършене. Без лични, маршруткови филми. Само малко, досадно съмнение за компания. Това ли е? Това ли е, за което ни караха да ходим на училище, а после да следваме в университета. Това ли е, за което ни възпитаваха и ако е това, защо така усърдно и в различни области ни подготвяха за еднообразието от дни, които ни предстоят.

Търся изход. Записвам се на салса. Отчайващо неритмична съм. Учителят моли да спра да посещавам часовете му, защото разсейвам цялата група със смешните си движения. Присъединявам се към млади природозащитници, които искат да спрат безразборното застрояване. Понеже в работно време помагам за проектирането на сградите, срещу които протестирам в събота и неделя, скоро и те ме принуждават да напусна. Ходя на боулинг с колеги, но заспивам от скука, което ми носи допълнителни проблеми и интриги в работата. Занимавам се с йога и техники за медитация — вечерни курсове. Старая се да отложа максимално вечерното прибиране с маршрутка. Напразно. Съмнението се разраства с всеки изминал ден и досадата му заплашва да проникне дори зад сигурните стени на офиса. Затова решавам проблема по друг начин. Купувам си кола. Оттогава минавам безпрепятствено през дните и тяхното еднообразие ми прилича на добре асфалтиран път.

* * *

Денят е планиран до секунда. Никакви изненади не ме заплашват.

Окопавам се в офиса. Не излизам. Изляза ли за среща, ако се наложи да съм без кола, бързам да се върна обратно. Усещам, че офисът с неговите сиви, метални мебели ме тегли към себе си. Когато околните много ме изнервят, слагам слушалки и заключвам кабинета. Пуша тайно цигари. В офиса пушенето е забранено. Това е нещото, заради което ми се налага да излизам от време на време. Не се чувствам ощетена. Знам, че нищо хубаво не ме очаква навън. Вътре правилата са прости: докарваш се пред шефа или се доказваш пред него. Колегите се делят на подчинени, важни за кариерата и безобидни. Дрескодът е определен още преди десет годни, когато някоя секретарка си е позволила да дойде с червен чорапогащник на работа и така е станала причина един от най-важните клиенти на компанията да се разведе с богатата си жена и да провали сделка за милиони. Разговорите са ограничени — служебни, за предаванията по телевизията или разнищване на последните интриги в офиса. Хората са спокойни. Живеят с убеждението, че са част от нещо голямо и значимо. Вярват, че ако не създават увеселителни центрове с неограничен брой места за паркиране и огромни супермаркети с детски кът, където да оставиш детето си и да пазаруваш на воля, цялото щастие на света ще изчезне.

След работа се прибирам и си лягам. Сънят е предпочитаното ми състояние. Не сънувам. Спя дълбоко. Тежко. На сутринта не помня нищо. Готова съм да посрещна предизвикателствата, произтичащи от факта, че съм част от „млад, амбициозен екип“ и работата ми е изключително „динамична“. Дрехите за деня съм определила още предната вечер. Излизам рядко. Има няколко бара, които посещавам. Не се отклонявам от маршрута си. Безсмислено е. Всички улици са проекции на една единствена. Нещата, които се случват на тези еднакви улици, са еднакви. Усещането за приключение е измамно. Мозъкът ти те заблуждава, че нещо смислено и интересно е възможно да се случи. Затова глупостите, които вършим, за оправдание наричаме приключения.

Нямам истории за разказване. Освен ако не говоря по работа. Не ме привличат клюките. Общуването е изморително. Никой не слуша другия. Два безкрайни монолога над две чаши кафе или алкохол. Мога да споделям със същия успех с телевизора. Това и правя. В крайна сметка, когато се обадя в някое предаване, ме изслушват с малко повече интерес отколкото колегите ми.

Ако толкова много ми се прииска да побъбря, влизам в чата. Той ми позволява да не се съобразявам с нищо. Сменям никовете често. Женски. Мъжки. Мога да бъда всичко. Не говоря повече от 2–3 пъти с един и същи човек. Така няма опасност да поискат среща. Нямам нужда от подробности. Нямам нужда от объркване на графика. От добавяне на нечии капризи в бележника ми със задачи.

Разбирам кога е събота по неизписаните страници. Веднъж се наложи да си спомня къде съм била пред седмица — в сряда, 16:30. По изключение не съм имала работна среща, нито съм правила нещо свързано с работата. Безполезно е да се напъвам. Никакъв спомен. Никакви записки не помагат. Нищо, за което да се закачи мисълта ми. С облекчение откривам, че паметта ми е празна, бяла… Помня сухи факти, но не помня емоции. Целият ми предишен живот се съдържа в няколко дати — раждане, завършване, постъпване на работа, и няколко имена.

Може да се каже, че никога не съм била дете.

* * *

Петък вечер е. Свършвам работа рано. В чата — само заблудени тийнейджъри. Веднага ги познавам. Започват с директно предложение за среща. Или питат кой ти е любимият певец/певица?

Опитвам се да изляза и да затворя сайта. При всяко натискане на close или exit се отварят стотици малки прозорчета:

<Петък вечер е! Каним те на купон!>

Доскоро така изскачаха само порно-сайтовете.

<Петък вечер е! Каним те на купон!> — реклама на нашумялото напоследък заведение — „Brilliance“.

Изразът се набива в главата ми и си обещавам да не стъпвам там, колкото и да е модерно. Най-накрая се преборвам с компютъра, заключвам офиса и си тръгвам. Колата ми е на ремонт. Опитвам се да спра такси. Всички са заети. Петъчно вечерно преселение на народите.

Майната й на петъчната вечер. По-шумна от всички останали, по-фалшива, пълна с безпорядък и хора, които си мислят, че могат да избягат от разграфените страници на бележника си.

<Петък вечер е! Каним те на купон!>

Не мога да се откажа от програмата. Програмирани сме в петък вечер да разпускаме и колкото и да си повтарям, че това е глупост, чувствам, че нещо изпускам, ако не изляза. Знам какво ще се случи, но… ако този път не се случи точно това?

Излизам. Сядам в някой бар. Скучая малко. После си харесвам някого. Мъчим се да се забавляваме. После „у нас или у вас“, после лош вкус в устата, главоболие, яд, пусто, празно, „а можех поне да се наспя“, „следващия петък просто ще си остана в къщи и ще си почивам“. Така всяка Нова година си обещавам, че следващата няма да я празнувам. Никога не мога да устоя — ами ако този път…

Сега се получава същото. Раздразнението ме отклонява от обичайния маршрут. Загубвам се. Мъча се да се ориентирам. Вечерният град е непознат град. Дори когато си роден в него. По улиците хората се блъскат, крещят. Мъжете са скрили вратовръзките в джобовете на саката си. Жените са разкопчали още едно копче от ризата. Мразя петъчновечерните настроения. Създават усложнения. Объркват графика.

За секунди сменям гледната точка. Гърбът ми опира в паважа. Болка пронизва глезена ми и плъзва нагоре по тялото. Бих могла да остана така — загледана в покривите на сградите докато не се стъмни съвсем. Усещам как глезенът ми набъбва. Хората ме подминават. Може би мислят, че съм пияна или дрогирана — петък вечер е. Ставам внимателно. Токчето на обувката ми наднича от една дупка между паветата. Глезенът ми е добил слонски размери. Хлътвам в най-близкото заведение. Като по чудо има свободно място. Едно.

Чакам да ми донесат водката, когато някой ме застрелва в гръб. Шум от картечни откоси заглушава музиката и бърборенето. Няма паникьосани хора. Никой не бяга към изхода. Всички спокойно си говорят, докато ми изтича кръвта. Наруших режима си, за да ме застрелят.

Тя минава покрай мен. Не й виждам лицето. Малка. С къса коса. Не престава да стреля. Навсякъде — тресящи се тела. Хората разтварят ръце и подлагат гърди на куршумите. Още съм жива.

Още една водка. Тя продължава да стреля. Но все застава с гръб към мен. Чувам изстрелите и…

… излизам от стаята. Тръгвам към кабинета на шефа. Силен шут по вратата. Натискам го на бюрото и го принуждавам да глътне телефона. Докато се прибирам към къщи все ми се струва, че чувам как коремът му звъни.

Смехът й… не… водката ме кара да мечтая.

Всяка сутрин — три редици гърбове пред мен. Никога не се обръщам назад, за да погледна колко човека има зад мен. Страхувам се.

Още една водка. Пиенето е вредно, защото…

Защо?

Още една водка.

Гледам я. Петъчно вечерна фея, която разстрелва всички. По пътя към къщи оставям кървава диря след себе си. Само така ще мога да намеря заведението отново.

Докато заспивам си мисля — дали някой наистина е паднал убит от картечния откос на смеха й?

* * *

В събота ме боля глава. В неделя се подготвях за понеделник. В понеделник вечер отново приключих работа по-рано от обикновено. С какво да запълня оставащите ми четири-пет часа до лягане? Преди да го измисля, вече седя в заведението.

Пия и се оглеждам. Става ми смешна мисълта, че може би я чакам. Нелепо е. Дори не знам как изглежда. Бих могла да я позная по смеха. Ако въобще дойде. Точно срещу мен стои двойка — мъж и жена. Той е огромен и млад. Тя го е прегърнала през кръста, стига му до под мишницата. Възрастна е. Поне за това заведение. Всички останали сме все още с вярата, че ако работим от тъмно до тъмно, от понеделник до петък, парите ще ни дадат силата да поберем смисления си живот в събота и неделя. Отклонявам поглед, за да не смущавам разговора им. Оглеждам се. Може да е влязла без да забележа.

Чувам отново картечните откоси. Обръщам се. Изстрелите излизат изпод ръката на младия мъж. Трябва ми време, за да проумея — тази жена е онази жена! Потупва мъжа по рамото. После отива на съседна маса. Говори с други хора. И непрекъснато стреля. Всеки иска да бъде докоснат от тези куршуми. Всеки се старае да я пипне, да я разсмее, да й поръча питие. Понеделник вечер е. Тя не спира да пие. Може би утре не е на работа? Или работата й е да забавлява хората в заведението? В такъв случай смехът й е просто изпускане на въздух срещу заплащане. Посетителите си плащат, за възможността да получат бръчки край устата като нейните.

Мразя я! Смехът й деформира ежедневието, Човек губи опора. Обърква се. И то заради една добре изпълнявана музикална фраза?!

Това е смехът й — комерс!

Хит!

Първо място в класациите!

Бронирана съм срещу такива „хитове“! Ще я размажа!

Сега ми е ясно защо дойдох пак. Просто да се убедя, че е фалшива като всички останали. Другото би било неестествено. Вече съм спокойна. Да се смее колкото си иска. Не може да ме засегне. Просто съм се била размекнала под влияние на петъка. Не съм разочарована. Доволна съм. Спокойна!

Хайде де! Давай! Засмей се в лицето ми! Ето! Излез насреща ми! Опитай само…

Бутам пепелника. Фасове хвърчат на всички страни. Чува се трясък. Тя се обръща.

„Съжалявам. Беше неволно. Ще го платя. Ще бъда…“

Искам да бъда…

… мишена???

Глупости!

Събирам нещата си и изскачам навън. Непрекъснато си повтарям:

— Всяко сближаване пречи на работата. Всяко отклоняване от работата рискува бъдещето ти. Кое е по-важно от твоето бъдеще?

Ще сменя заведението. Ще ходя на обичайните места, където има телевизор над барплота и предават Eurosport или Fashiontv. Там, където говориш с някой, за да го замъкнеш в къщи и на сутринта учтиво да го помолиш да пусне ключа в пощенската кутия на излизане. Всичко ще бъде под контрол.

Всеки каприз пречи на твоето бъдеще…

* * *

Той още спи. Боли ме глава и не мога да се сетя как е протекла вечерта. Събуждам красавеца. Когато излизам от банята, него го няма. На възглавницата намирам листче с телефонен номер и два руси косъма. Мразя мъже с дълги коси.

Работа. Кафе. Работа. Трябва да изчистя присъствието на русия от къщата си. Работа. Кафе. Мразя следи от непознати в жилището си. Работа. Работа. Работа.

* * *

Не влизам в чата. Никаква нужда от общуване. Преди няколко дни имах разговор с шефа. Ще ме повишат. Изкачвам се в йерархията.

Не спя добре напоследък. Сънувам картечници.

* * *

Минавам случайно покрай заведението. Колкото да се уверя, че я няма. Но е там. Третият стол на десния бар. Гледа през прозореца. Гледа ме, но не ме вижда. За моя изненада това не ме успокоява.

* * *

Неизпълнени поръчки. Закъснения. Напрежението минава през ключалката и залива кабинета. Разсеяна съм. Крясъци. Търсене на отговорност. Всеки натопява другия и никой няма време да свърши работата. Захващам се.

Искам да я наблюдавам непрекъснато. Да разнищя малките, дребни, битови задачи, които заемат деня й. Искам да седя на бара и да мълча. Да съм невидима, за да мога да узнавам.

Към един часа през нощта заключвам металната врата и оставям студът да ме води. Захвърля ме пред заведението. Няма много хора. Решавам се и влизам. Нея също я няма. Може би в този час вече се е прислонила до рамото на някой шишкав, блажено похъркващ мъж, който й дърпа одеялото.

Може би живее сама и по това време е включила радиото и телевизора, говори по телефона и пуши.

Може би има три котки, с които се е обградила. Седи на фотьойла си и пие водка… или уиски… Пуснала е прахосмукачката, за да не чува съседите, които се бият или правят любов.

Ако знам какво прави, когато не е тук, ще ми е по-лесно да се отърва от сънищата си. Какво е лицето й, когато е сама. Често ли е сама. Как изглежда, когато разхожда пекинеза си (макар да не прилича на човек, който харесва пекинези), когато става сутрин или когато гледа телевизия. Искам да знам как всъщност изглежда.

* * *

Измислям я…

Тя никога не излиза. Седи вътре. Отдясно на бара. Малкият, капсулиран свят, който си е създала, си отмъщава за доволството, излъчвано от господарката му. Тя не усеща как спокойствието се превръща в малко длето. Възхитено от този неподвижен, мек, топъл материал то дълбае бръчки по бузите, по челото. Не може да престане. Ще я превърне в паяжина, закачена между стола и бара. После някой ще я измете.

* * *

Няма никаква причина да смятам, че тя ще бъде пак там. Никаква причина да обърквам плана си за деня. Бележникът ми е препълнен със задачи. Когато се отклоня от тях ставам несигурна. Започвам да усещам, как празнотата ме завладява. Мигът, в който престана да действам, мигът на покой, отключва кошмарното усещане, че моят бележник е излишен и безсмислен, че ако не спазвам графика денят пак ще мине. Но какво по-смислено бих могла да направя от него?

Въпреки себе си свивам по малките улички, далече от булевардите. Стигам до заведението. Бутам вратата. Тя няма да е там и аз просто ще изляза и ще препусна отново…

1, 2, 3, Старт!

Часови коридор 10:00: среща.

Часови коридор 11:00: документи за попълване.

Коридор 12:00: проучване на материали за нов проект.

Коридор 13:30: обедна почивка.

14:30: следобедно кафе и продължавам с проучванията.

Там е. Отдясно на бара. Третият стол. Заведението е почти празно. Не знам къде да седна. Да сядам ли? Глупаво ще е да си изляза. Чете вестник. Разливам кафе по чинийката и я зяпам. Нейният ден не изглежда подчинен на бележник със задачи. Няма часовник на ръката. Нито пък виждам часовник в залата. Седя половин час. Изпила съм кафето твърде бързо. Навик от офиса. Тя продължава да чете. Телефонът ми звъни през минути.

„Къде си? Къде са проектите? Тук нещо се повреди! Кога ще си довлечеш задника, шефът те търси три пъти. Обедната почивка свърши отдавна! Ще те уволнят. Не знаеш ли, че за твоето място чакат още трима!“

Колкото повече звънят, толкова повече почервенявам. Искам да си тръгна. Тя ме наблюдава иззад вестника. Сервитьорката се е скрила. Не мога да платя и да избягам. Телефонът пак звъни. Прекъсвам го и почуквам с лъжичка по дъното на празната чаша.

Нямаше ли музика в този бар?

Чувам как отгръща страниците на вестника. Не ме гледа, но следи всяко мое движение. Телефонът звъни. Аз затварям. После пак звъни. Пак затварям. Проклинам всички телефонни мелодии — част от „Риголето“, кукуригане на петел, ръченица. Вестникът скрива лицето й. Изръсвам намиращите се в джоба ми пари. Монетите се изтърколват и падат под стола. Всичко се разпилява. Навеждам се и ги събирам. Оставям ги на масата внимателно и без да се обръщам към нея, изхвърчам с непрестанно звънящия телефон навън. Скалъпвам някаква история за пред шефа. В края на улицата, точно преди да завия, се обръщам. Естествено, няма никой пред заведението, но знам, че от другата страна на вратата тя все още е с вперен в масата, на която съм седяла допреди малко, поглед. Не се смее. Усмихва се.

Два дни по-късно, надвесена над бланки и формуляри, се сещам, че можех просто да си изключа звука.

* * *

Опитвам да си я представя остаряла.

Смехът й скърца като ръждясала врата. Или пък е непокътнат? Все така опасен, раняващ, мощен. Този вариант е по-лош.

Разсмее ли се, хората се обръщат, за да видят щастието. А вместо това — бръчки, увиснала кожа, старчески петна, треперещи ръце. На старостта щастието се прощава по-трудно (или по-скоро никак) от нещастието. Ще се задуши от липсата на хора. Смехът й ще хърхори в гърлото и ще я разяжда — мощта му се е насочила навътре.

Времето почти винаги ни дава своето благоволение твърде късно. Когато за нас то няма никаква стойност. По негова прищявка ставаме съседи. Вече имаме реален шанс да се запознаем. Знам графика на целия й ден. Но отново по никакъв начин не мога да се докосна до нея…

Всяка сутрин в 9:30, вратата на третия етаж хлопва. Засичам половин час. През това време тя слиза по стълбите. На тридесетата минута точно се залепвам за шпионката. Вече мога да я видя, но все още не е успяла да слезе до площадката на първия етаж. А й остават и стъпалата на входа. Никога не излизам да й помогна.

Около четиридесет минути е само слизането по стълбите. До близкия магазин и обратно още час и половина плюс четиридесет минути изкачване до апартамента. Целият предиобед е зает от отиването до магазина. Не съм обърнала внимание какво купува. Мисля, че не носи торба със себе си. Сигурно взима някоя вафла, слага я в джоба си. Веднъж на два-три дни — хляб и нещо увито в амбалажна хартия. Вероятно сирене. Това е. Предполагам, че цялата й стая е пълна с неизядени вафли.

Вярвам, че тайно благославя егоизмът на съседите. Първият, който й помогне, ще се превърне в екзекутор.

* * *

Ям диетичен сандвич с повехнала маруля и се опитвам да си представя деня й. Нейното време. Вече знам как изглежда заведението през деня и ми е лесно да го видя. Но как изглежда тя? Какво е лицето й в един есенен следобед, около три и половина (следобед, в който не вали) — не зная.

Искам да се разплаче заради мен. Именно така бих оставила различна следа по лицето й. Защото следи от смях тя има много. Независимо дали се е смяла искрено или не, ако се погледне в огледалото няма да може да каже коя бръчка от кого е. Искам да има бръчка, носеща моето име. Мисля за вечерта.

Виждам се как влизам през тежката метална врата. Всичко е както обикновено. Само нея я няма. Сядам, поръчвам и я чакам. Единственото свободно място, което съм заела е такова, че стоя с гръб към вратата.

Не идва.

Не идва.

Не мога да си представя къде е, с кого е. За да има притегателна сила за мен, нейното ежедневие трябва да е толкова различно от моето, че не мога дори да предположа с какво е запълнено. Затова само седя.

Чакам.

Нарочно не се обръщам към вратата. Винаги съм искала да имам среща, да съм отчаяна, че чаканият от мен не идва, да ми се плаче и да се готвя да си тръгна, когато усетя, че е зад мен. Никога не се получава. Знам посоката, от която ще дойде очакваният. Толкова предсказуем е, че дори не се сеща да мине от другаде. Винаги по един и същ маршрут. Винаги размахва ръка отдалече. Няма значение кой е чаканият — неизменно маха с ръка. И аз махам. И се усмихвам. А ми се иска да не маха. Да се скрие зад нечий гръб. Да ме остави разтреперана, почти пред плач, още поне секунда.

Затова сега седя с гръб към вратата. Не се обръщам, въпреки че чувам трясъкът, с който се затваря всеки път.

Поръчвам.

Чакам.

Поръчвам.

Когато най-накрая се отказвам, плащам сметката, ставам от стола и посягам да взема чантата си, вратата се отваря. Тя влиза. Вижда ме почти веднага. Отмята глава назад. Усмихва се. Не зная какво става после. Вероятно оставаме заедно. Отново поръчвам и двете седим с гръб към вратата. Дори не чуваме как се удря при затваряне. Предполагам, че разговаряме за съвсем обичайни неща. Кой какво е правил през деня. Филми. Любими места. Ядене. Музика. Предполагам, че се смея заедно с нея, но за всичко това не съм съвсем сигурна. Сигурна съм единствено за начина, по който я чакам, тя влиза и срещаме очите си.

Всеки ден си го представям. Единственият момент, в който имаме общо ежедневие — мигът, в който тя влиза през вратата, а аз се готвя да си тръгвам. Другото е непредставимо.

* * *

Стои на бара. Минавам случайно. От вратата усещам трепването й. Длетото се изненадва от нейното внезапно движение и изкривява линията. Получава се една малка бръчица в повече. Тя още не знае за нея. Когато я открие, най-после ще мога да извървя пътя от входа до бара без то да бъде изненадано отново.

* * *

Работна среща по проект за изграждане на увеселителен комплекс. Докато си стискаме ръцете и се усмихваме приятелски, Карираната вратовръзка съобщава името си, а Вратовръзката на капки ми прави комплимент. Хрумва ми, че когато мисля за нея, не чувам никакво име.

Вече сме седнали. Папките са разтворени.

— Този комплекс може да носи приходи от над…

Сещам се също, че има едно единствено име, което не свързвам с никакъв образ.

— Кара, приготвила ли сте първоначалния разчет на средствата?

Подавам друга папка. Двете вратовръзки се надвесват над нея. Може би е добре да съчетая нещата. Нейният образ без име и името без лице…

— Госпожице Кара, бихме искали да ни предложите вариант, в който са предвидени още площи за паркинги. Колегата смята, че около…

Ще я нарека Ева.

— Кара?! — Шефът се е наклонил към мен. Очите му са вперени в папката с проектите, облегната на коленете ми. Белите полета са запълнени с нейното име.

— Извинете — усмихвам се аз — Преизчислявам някои неща.

Вратовръзките се усмихват любезно.

Срещата завършва успешно.