Иванка Могилска
Места за загубване (10)

Кара

И тази вечер не се появи. Нямам сили да обикалям отново всички заведения. Прибирам се в къщи и се хвърлям на леглото заедно с тетрадката. Искам да запиша Ева.

Всеки жест. Всяка мимика. После ще ги науча наизуст. Ще си ги присвоя.

Имам усещането, че я затварям в бутилка. Мога всяка сутрин да отпивам от нея вместо да се тъпча с витамини.

Събуждам се рано сутринта… листовете на тетрадката — измачкани под мен. По бузите и носа ми — мастило. Чета изписаните страници. Нищо не се разбира. Нищо не се е получило. Неразбираеми струпвания на думи. Би могъл да бъде всеки. Значи не може да е Ева. Взимам тетрадката и тръгвам към заведението. Ще записвам веднага и на място. Всяко, дори най-леко, помръдване ще бъде запечатано от мен.

* * *

Стоя с листове и химикалка. Чакам я.

Ева би могла да е художничка…

Когато вижда, че я следя и нещо записвам или си драскам, идва при мен. Наднича през рамото ми. Направила съм бегли опити да я скицирам. Като по чудо те са се получили. Искам да кажа, че не съм й направила глава като картоф — нищо друго. Не мога да рисувам. Не разбирам страстта да седиш и дращиш по цял ден. Съвременното изкуство е непонятно за мен. Съвременните живописни платна приличат на много изцапани кухненски мебели. Освен чувството, че съм глупава, щом не ги разбирам, „красотата“ им не поражда в мен нищо друго. Веднъж видях репродукция на някакъв художник. Портрет. Портрет на мъж. Стори ми се, че мъжът и художникът са се познавали добре, били са близки. Как иначе художникът е нарисувал очите на своя модел? Те ме следяха, накъдето и да помръднех. Възможно ли е моделът да не е знаел, че има такива очи? Просто художникът много е искал да ги нарисува.

Ева поглежда през рамото ми. Разсмива се. Съвсем доброжелателно. После взима химикала от ръката ми и нанася поправки. Обяснява ми пропорциите, с които трябва да се нарисува едно човешко лице. „Между очите трябва да има едно око разстояние. Между очите и устата разстоянието трябва да е…“

„Разбираш ли ме?“ — пита на всеки две думи. Аз кимам утвърдително. „Отскоро рисуваш, нали?“ — „Да, отскоро.“ — „Любител?“ — „Любител.“ — повтарям като папагал. Не я слушам. Не ме интересуват правилата от учебниците. Ръката ми иска да улови диспропорциите на нейното лице.

Ева се усмихва и ме кани в ателието си. Да поговорим, да разгледам картините й. После изчезва. Оставам с рисунката срещу себе си. Запазвам я само защото е рисувана от нейната ръка, инак е абсолютно безполезна.

Дори да отида в ателието й, нищо по-различно няма да науча. Ева ще е подготвена за моето посещение и всички следи, водещи към нея, ще бъдат старателно заличени.

Една от барманките наднича любопитно през ръката ми.

— Ще желаете ли още нещо?

— Не. Не, благодаря. Сметката.

Седя с неизписаните листове пред мен. Празната ми тетрадка е най-достоверното й описание. Двете барманки си шушукат. Едната мие чаши, другата я сплита на две плитки. Кискат се. После пак „шу-шу-скръц-шу-скръц-ха-ха-шу“.

Няма я. Да не би да е решила да смени заведението? Безспорно отдавна е забелязала моя интерес. Може дори да е видяла как вървя след нея по улиците, без да откъсвам поглед от дребната й фигура, с надежда, че ще се обърне и страх, че е от хората, които никога не се обръщат.

Има такива хора. Те не знаят, че необръщането, с което може би смятат, че нараняват теб, ги прави най-уязвими. Оставаш зад тях. На някой тротоар, по средата на стаята, на врата или ъгъл, няма значение. Ти винаги си статичен. А те се отдалечават. Или поне така смятат. Не знаят, че се обричат на доживотно съмнение — дали тогава си останал да ги гледаш как излизат от стаята, завиват зад ъгъла и се превръщат в малка точка в дъното на улицата, или облекчено си въздъхнал и също си обърнал гръб. Съмнението ги свързва с теб по-силно от каквото и да било друго.

Сигурна съм, че Ева никога не се обръща. Оплита се в хиляди нишки, свързващи я с неща и хора, които смята за отдавна непотребни. Искам да я разплета като пуловер, за да науча плетката. После да я изплета отново и да я нося върху себе си. Не искам да питам къде е отишла и кога ще се върне. Барманките ме дразнят. Приличат на огромни надути балони, които си общуват посредством постепенно изпускане на въздух. Не желая да привличам вниманието им върху себе си. Дори не знам как да я назова. Ева?

Най-много да решат, че питам за някой друг и да помръднат апатично с рамене. Може да се окаже, че поне едната — Двете плитки например — познава жена на име Ева. Тогава ще ми даде подробности. Ще ми каже дали се е преместила на нова работа, какво се е случило с последния й мъж, как са пили кафе и са водили много поверителен разговор точно тук, от дясната страна на бара, дори може да ми преразкаже набързо съдържанието му. До края аз няма да се сетя, че става въпрос за някоя друга Ева. Съвсем различна. Ще се гърча, докато ме залива с думи. Ще се стопявам. Ще намразя и Ева и Двете плитки за това, че са седели тук, в късен есенен следобед, и са си говорили „изключително лични неща“.

Излизам отвън. Безсмислено е да седя, щом я няма. Познавам я по-добре от всеки водил с нея „много интимни“ разговори, защото все още мога само да я усещам. Обръщам се няколко пъти преди да завия. Страхувам се, че мигът, в който се скривам зад ъгъла, е мигът, в който Ева се появява на другия край на улицата. И никоя от нас не узнава за присъствието на другата.

* * *

Искам да се откажа и не мога. Продължавам да я следя. Вече не се спирам пред нищо. Колкото по-нагла ставам, толкова по̀ ми се струва, че няма как да ме забележи, че дори не подозира.

Тъй като не я намирам в заведението, отивам пред блока, до който я проследих. Взирам се в надписите на пощенските кутии. Харесвам си една фамилия. Ет. 5 ап. 11. Ще отида. Ще звънна. Ще кажа, че правим промоция на нови сокове. Ще поискам да вляза. Ще импровизирам. Ще бъда забавна. Качвам се с асансьора. Натискам звънеца и… хуквам надолу по стълбите. И да живее там, няма да разбера. Стоя на пейката. Цигането не се появява отникъде. Връщам се по същия път, по който я проследих предния ден.

Срещам я на един от булевардите. Далече е. Разбутвам хората. Опитвам да се приближа. Държи за ръка един мъж. Не си говорят. Следвам ги.

Това ли е мъжът?

Толкова обикновен.

Толкова плешив.

Влизат в парка. Все още съм далече. Виждам как сядат на пейка. Всички други наоколо са заети. Защо в работен ден има толкова хора в парка? Минавам по задната алея. Сядам на бордюра. Прегърнала го е през врата. Ръцете й излъчват необяснимо огромна любов и нежност към това същество. Ева гали оредялата коса, червените уши. Дори не е достатъчно грозен. Тя докосва тила му. Искам очите ми да са триони, за да отрежа тези така противно любвеобилни пръсти с кървавочервен… Ева няма такъв маникюр. Няма никакъв маникюр. Не носи лак. Освен ако не се е лакирала специално. Трябва да видя лицето й. Тичам по алеите. Все едно бързам. Аз наистина бързам — да видя лицето й. Приближавам. Отминавам. Не е тя. Друга жена. Без картечница. Само с кървавочервени нокти.

Нека да я срещна случайно.

Ден след ден вървим по едни и същи улици. Влизаме в едни и същи магазини. Ако тя има обедна почивка, сигурно обядваме в съседни заведения. Дневните ни времеви коридори вероятно имат разлика от няколко минути. Това е причината да не мога да я видя отново. Ако само открия по коя витрина да се зазяпам, къде точно да се спъна, за да предизвикам времево кръстовище, за да подложа крак на схемата и да я пренаредя…

Влизам в първия изпречил се пред мен магазин. Ровя в купчина разноцветни пуловери. Издърпвам един червен за ръкава. Плащам го. Преобличам се в пробната и излизам. Нека времето ни обърка и ни сблъска на някое от своите кръстовища.

Отново съм пред заведението. Все по-трудно ми става да отварям вратата. Сякаш Ева я подпира отвътре и се страхува да ме пусне. Сякаш нося зараза и тровя с дъха си това последно хубаво място, което е избрала за свой пристан.

Още е обед. Седи пред пълна чиния. Десният бар, третият стол. Сядам наблизо.

— Добър ден. Какво ще желаете?

— Същото като на госпожата.

Ева вдига глава. Усмихва се. Усмихвам се. Спешно я викат на телефона. Не се връща повече. Изчезва. Изпарява се. Скрива се и не зная накъде да поема. Заведението е центърът на лабиринта и никой освен нея не знае пътя към изходите.

Обядът е изяден. Кафето е изпито. Свършиха ми цигарите. Ако отида да купя, може да се появи, да излезе, да не видя посоката, в която се стопява. Чинията й седи на бара. Не я вдигат. Барманките се скриват в кухнята да пушат. Сервитьорката се занимава с клиентите в дъното на залата. Късам лист от тетрадката. Намирам химикал. Оставям й бележка. Без подпис. Без знак. Просто „приятен обяд“. Никой не ме вижда. Отрязвам парче месо от чинията й и го изяждам. Избягвам навън. Тичам до будката за цигари. На връщане отново тичам. Стоя на отсрещната страна на улицата, точно срещу големия прозорец, когато тя се връща. Вижда листа още преди да седне на мястото си. Леко дръпва глава назад. Повдига вежди. Прави така винаги, когато не разбира нещо или по-скоро, когато не иска друг да разбере, че е разбрала. Поглежда към мястото, на което съм седяла. После скрива бележката, дояжда обяда. Аз допушвам цигарата. Мога да кажа, че сме обядвали заедно.