Иванка Могилска
Места за загубване (11)

Ева

Чувам стъпките й, още докато е зад ъгъла. Бързам да се скрия. Изучавам я. Къде предпочита да седи, какво пие, как е облечена. Носи със себе си тетрадка. Писането я увлича. Престава да ме чака. Пише. Не поглежда настрани. Звукът от стърженето на химикала по хартията пробива мозъка ми. Пробвам да превърна този досаден звук в мелодия, за да добия поне малка представа какво пише. Безполезно е. Това е звук, създаден да причинява болка.

Искам да спре.

Искам тетрадката.

Искам да знам, какво пише.

Искам да знам, кое е по-важно от това да ме чака, да тръпне, че всеки миг мога да се появя!

Искам да знам, предполага ли дарбата си да чува.

Искам да проверя, дали може да усети мелодията на името, което съм й дала.

Кара!

Искам най-сетне някой да се заслуша в паузите между думите.

Този звук… Пише все по-бързо. Сякаш се страхува, че ще забрави. Ако има моята дарба не може да не е забелязала — ние не забравяме. Спомените се връщат при нас най-неочаквано, несмекчени от изминалото време, което инак оглажда ръбовете, сменя осветлението и ни кара да виждаме миналото само в светли тонове.

Не мога да понасям повече това стържене, дращене, хриптене на химикала… Колко отчаян и загубен трябва да се чувстваш, за да изтръгваш стонове от всичко, до което се докоснеш?

Взимам ключовете на колата и почти изтичвам навън. Тя ме вижда в последния момент. Надявам се да ме последва. Да забрави тетрадката си в бързината. Влизам в колата. Тръгвам. Поглеждам назад. Няма я. Не е успяла. По някаква причина сянката ми не е успяла да тръгне след мен.

На следващия ден идва отново. Пак се скривам. Гледам я през вратата на кухнята. Тя не може да ме види. Малко ми пречи постоянното люлеене на вратата. Имам чувството, че между две нейни движения Кара ще изчезне. Едва потискам желанието си да отида при нея. Помага ми представата за това как се приближавам и я питам:

— Извинявай, чуваш ли ме? — Питам с ясен глас, достатъчно високо, на сравнително тихо място, един неглух човек дали ме чува. Предполагаемата нейна реакция ме кара да стоя кротко зад врата на кухнята и да я гледам докато сервитьорките минават с пълни подноси покрай мен.

Седи надвесена над тетрадката без да пише. Вярвам, може да проседи така деня. Гледа през листовете, бара, пода, пръстта, земята. Мисли за мен. Зная го. Но не мога да отида просто така и да кажа: „Виждам, че непрекъснато мислиш за мен…“

Ако не бяха измислени думите, щях да се доверя на усещането си.