Иванка Могилска
Места за загубване (21)

Ева

Виждам Кара в моя заден двор. Чупи бутилки. Стоя зад гърба й. Гледам я — най-сетне излязла от черупката си, най-сетне проявяваща някакво чувство, най-сетне така приличаща на мен, че не мога да не почувствам светлинните години разстояния между нас. Седи тук като че е у дома си. Знам, че това ще е моята вечер. Щом е излязла от себе си — вбесена, търсеща обяснение, изискваща, то значи, че сега е моментът да влезе в някой друг. Примамвам я в клуба.

Не чакам дълго. Виждам как неуверено пристъпва. Блъскат я от всички страни. Барът е спасителен сал. Плува към него през димното море. Търси ме. Чувам мислите й. Чувам плача, преди да са се появили първите сълзи. После се отказва. Един подиум се изпречва на пътя й. Дали ми се танцува? Не. Отдавна вече тялото извършва само механични движения — напред-назад. Но сега е необходимо. Танцуваме върху столовете. Чувам виковете й! Тържествуващите крясъци на човек, мълчал твърде дълго. Нейните крясъци са музиката, на която танцувам. Абсолютно еднакви сме. Движенията ни са еднакви, това, което чуваме е еднакво. Още малко и ще мога да допра чело до нейното. После аз ще бъда свободна, а Кара щастлива. Посягам да уловя ръцете й… Може би заради нея съм си избрала онзи стол — третия от дясната страна на бара. Чувам омразата й, любопитството, страха, желанието, усещането за победа. Всичко се излива върху ми, докато посягам към ръцете й, за да я приближа към себе си. После полита надолу. Главата й се удря в ръба на съседната маса. Опитвам се да я вдигна. Изпускам я. Разделят ни. Отвеждат я. Тази нощ не искам да чувам. Затварям заведението.

На следващия ден сядам на обичайното си място и чакам. Мога да чакам безкрайно. Боли ме главата. Към края на деня това вече няма никакво значение. Болката става постоянна и спирам да й обръщам внимание.

Дали ще се върне?

Не знам.

Искам да се върне.

Защо не отида да я намеря?

Защото ако падането й е причина тя да не може да ме чува повече аз ще съществувам ли за нея? Ще ме вижда ли? Аз ще я виждам ли? Възможно е да се разминаваме всеки ден, но да не се виждаме. А ако я виждам без да чувам мелодията й… За какво ми е просто една опаковка? Ще сме точно толкова чужди, колкото с всеки, който срещам по улицата.

Когато падна, всички звуци паднаха заедно с нея. Разпиляха се. Трябваше време да ги събера отново, за да мога да й помогна.

Къде я отведоха?

Не искам да знам. Кара ще се върне ако е запазила дори най-малката способност да ме чува. Страхувам се. Може би сега е отпред, а аз не я виждам. Излизам няколко пъти тази вечер. Разхождам се напред — назад по улицата. Искам на някого да мога да разкажа. Без да казвам нищо. Не слизам повече в клуба. Седя на стола си и чакам. Денонощно. Не зная колко време вече я няма.