Иванка Могилска
Места за загубване (18)

Кара

Седя в къщи. Тъмно е. Не искам да виждам лицето си. Спокойна съм. Това, което няма име, има ли го всъщност?

Празнотата съществува, въпреки че не можеш да я пипнеш. Напада те винаги в най-необичайните моменти. Когато си най-спокоен, й е любимо да те издебне. Оправяш си леглото, подсвиркваш си. Знаеш, че ти предстои хубав, спокоен, програмиран ден, от който няма да изпуснеш нито секунда. Покрил си леглото, навеждаш се да оправиш някаква гънка и я усещаш… Някак се е промъкнала в пръстите на краката ти и пълзи нагоре… Обхваща те паника и докато се усетиш, вече е в корема. Нямаш време да разбереш кога е стигнала до главата. Някъде в тялото ти има дупка, през която празнотата източва всичко. И това не е метафора. Източва вътрешностите ти, мислите, чувствата, абсолютно всичко, което намери. Усещаш го физически. Не боли, но си толкова лек, кух, сякаш не съществуваш. Можеш да погледнеш навътре и да видиш своето необзаведено тяло. Виждаш стените и от това не ти става по-добре. Няма какво да направиш. Можеш само да чакаш да мине. Тя трябва да си отиде сама. Можеш да си намериш някаква работа, но това няма да я накара да си тръгне по-бързо.

Сигурна съм, че ако й разкажа за празнотата, Ева ще спре да се усмихва, ще ме изгледа уж недоверчиво, ще се смее подигравателно, може би дори ще ме нарече „луда“, но после, когато си тръгна и се наведе да си върже обувката, ще усети как същата празнота се е промъкнала в нея. Ще ме проклина, обзета от паника и от познатото измамно чувство — ако се качи в колата и кара без да спира и без да знае къде отива, ще успее да избяга от нея.

Това и прави. Намира ключовете. Пали фаровете. Пуска чистачките. Пуска музика — много високо, за да й пречи да погледне навътре и да види собствените си напукани стени. Мисли за мен, мрази ме, но идва. Не знае накъде кара. Празнотата я води. Дали смята, че мога да й помогна? Не мога, но я чакам. Две празноти дават някаква надежда за безкрайност и свобода в нищото.

По стената на стаята пропълзява светлина. Светлина от фарове на кола се плъзга към тавана. Твърде бързо дойде, мисля си. Колата отминава. Не спира пред вратата. Никой не прогонва тъмното със звънене. Минава следваща кола. Светлинна магистрала е таванът на моята стая.

Няма да дойде, защото нищо не съм й казала. Не съм я виждала от обяд. Единственото истинско нещо в този следобед бяха есенните листа. Задушаваха ме. Искаха да ме унищожат. Толкова много листа, между които лежах. Букет от живи есенни листа занесох в заведението. Нямаше я. Оставих го и си тръгнах. Ден, в който не съм я изследвала. Ден, в който не съм я преследвала. Още е рано. Вече се стъмва рано. Искам ли да я намеря. Искам ли да си представя лицето й, когато Двете плитки й е казала, че лудата клиентка, която снощи са видели пред… Къде бях снощи? Какво беше това място? Склад? Или…

Обличам се в тъмното. Излизам. Двете плитки казаха снощи, че има друг вход. Вход на какво… Не мога да си спомня. Улиците безпогрешно ме изхвърлят на точното място. Поглеждам през прозореца и виждам листата. Налепени са по стените на заведението. Всичко е както обикновено. Хората пият. Оглеждат се да я мернат някъде, да привлекат вниманието й. Не я виждам. Само листата седят усмихнати и самотни в нещо подобно на перманентен полет. Не! По-скоро застинали в желание за полет, но приковани, осъдени да висят между небето и земята докато изсъхнат съвсем, пропият се с миризма на тютюнев дим и започнат да се ронят на малки парченца по главите на хората. А хората ще продължават да пият, да пушат и да се опитват да се смеят, без да ги е грижа, че посипват главите им с пепел. Само Ева ще поглежда към стените, ще вижда как някъде е останало половин листо или пък само лепило и ще си мисли, че трябва да ги махне, но ако го направи, няма ли да заличи и мен? И всеки път ги оставя. Те се ронят, ронят и накрая изчезват, остава само следата от лепило на мястото на всяко листо. „Трябва да накарам да ги махнат“ — може би пак ще си помисли тя, но отново няма да направи нищо, защото следите от лепило са доказателство, че нещо се е случило.

Няма я. Не се появява. Обикалям съседните улички. Кое ми убягва. Къде е входът? Вход към какво? Двете плитки споменаха нещо за гърба на заведението. Но тази улица е задънена. Там паркират колите си работещите наоколо. Минавам покрай колата й. Никога не съм била тук вечер. Виждам светещи букви в дъното на улицата. Врата. Същото име като на бара, но под него пише „клуб“. Не знам какво да правя. Да вляза? Това ли е клубът? Не обичам клубове. Задушавам се от много тела, допрени едно до друго. Не умея да танцувам. Самоконтролът не ми позволява да се треса смешно напред-назад по един и същи начин на различни парчета. Няма достатъчно място, за да танцуваш истински. Нито пък партньор, който да те води. Истинските неща ги дават само понякога по телевизията. В най-малко гледаното време, за да не поиска някой да ги върне отново в живота ни.

Въртя се пред вратата. Различни хора влизат. Никой не пази на входа. Мога просто да вляза и да изляза.

Убеждавам се, че лабиринт не съществува! Уверявам се, че клубът е досаден като всички останали, и излизам!

Слизам по стълби. Надолу, надолу.

Червени, сини, зелени светлини, полумрак, шум. Стълбите свършват. Гмурвам се в огромно димно море. Доверявам се не на краката и очите, а само на усещането си за пространството. Под, платформи, подиуми, прожектори, които имат едничката цел да заслепяват и дезориентират. Не съм подготвена. В предишните клубове беше различно. Там търсех нея. Имах опорна точка за очите си. Сега, когато знам, че най-вероятно е тук, не бързам да я открия и очите ми не знаят за какво да се уловят. Спъвам се. Бутам хората. Някой пищи в ухото ми. Добирам се до бара, т.е. до последната от общо трите редици хора, опасали бара.

Замръзвам, приклещена между две пияни момчета. Забавляват се като свирят в ухото на всеки, който минава покрай тях. Ушите ми се изпълват с кухия, креслив звук на party-свирките. Не издържам и се свличам на пода. Опитвам да се промуша между тях. Обзема ме ужас, че ще ме смачкат. Ще ме стъпчат, без дори да погледнат надолу и да установят защо е така неравен подът. Успявам да се измъкна между краката им. Понечвам да се изправя и виждам зад мен Двете плитки с Ева.

Замръзвам глупаво приклекнала, затаила дъх, съсредоточила всичките си сили, за да игнорирам шума и да доловя думите им:

— Към колко се прибрахте? Сутринта?

— Аз ти пуснах sms по някое време, но после съм заспала.

Двете плитки ме вижда. Шмугвам се между хората. Дали ще й каже за снощи? Всъщност… какво значение има. Никога няма да бъда част от тях. Няма да присъствам в указателя на телефоните им. Няма да ми въртят номера, да не идват на срещи, да ме карат да се запознавам с роднините им… Никога няма да знам пият ли чай, когато са болни, белтъка на яйцето ли обичат или жълтъка, харесва ли работата си Двете плитки. Колкото и често да идвам, дори да се запозная с всички тях, да им стана любимия клиент. Каквото и да направя, никога няма да мога да разменя с която и да било от двете тези обикновени, нищо незначещи реплики. Те ще останат непостижими в нашето общуване, така скрито, че всяка обикновена реплика се превръща в необикновена.

Засрамена и ядосана, задето глупаво и необмислено съм се набила на очи, се връщам в бара. Листата ми се хилят от стените. Барманките ме поздравяват и носят водката преди да съм я поръчала. Минават сервитьорки. Някои от тях също ми се усмихват. До мен има скица и химикал. Явно е скица на клуба. Един от клиентите я бута на земята. В този момент салонният управител я търси, за да отбележи нещо. С едната си ръка държи слушалката, а с другата рови из етажерките до телефона. Пъхвам папката в ръката му. Той приключва разговора и ми благодари. Ако има някакво „в къщи“, то може би чувството, което пораждат усмивките на тези хора в мен е най-близо до него.

Изпивам водката на екс. Отново надолу по стълбите. Гмурване в димното море. Успявам да доплувам до бара. Трябва да й обясня за снощи. Тя ще ме разбере. Искам да ме разбере. Само да седне до мен и да мълчим заедно. Да се напием заедно. Да си разказваме небивалици. Да ми подари снимка от двайстата си година. Чрез нея да си върна способността да виждам филми. Сигурно се е возила на маршрутка. Би трябвало да знае. Няма причина да не можем да общуваме нормално. Сякаш сме в офис. „Хей, госпожо! Чувате ли ме? Хей!“ Как да се обърна към нея? Ева?

Клиентите се ръгат в ребрата и се смеят. Разблъсквам една групичка и я виждам. Танцува. Танцува сама между хората. Ръцете, краката, цялото й тяло е една огромна, помитаща всичко, вълна. Очите й са отворени, но не вижда. Сякаш хиляди бесове се блъскат вътре в тялото й и търсят начин да излязат, но не намират пролука и я измъчват. Затова вероятно наддава кратки, пронизителни викове. На моменти се блъсва в някого, но не усеща, че ръцете й срещат съпротивата на човешка плът. Колко ли ще продължи? Бих искала да се присъединя към този дивашки танц, но не мога. Само усещам как тялото ми пулсира в същия ритъм и огромно възхищение и тъга го поглъщат. Оглеждам лицата на околните и виждам, че те също я гледат. В ничии очи не срещам своето чувство, своя копнеж. Стоят, гледат я, поклащат се и се смеят. Коментират я. И се смеят. Искам да спре да танцува. Искам да я отведа някъде, да я скрия. Ненавиждам я, защото й се смеят или защото не вижда, че й се смеят или… песента свършва. Започва следваща. Тя заобикаля бара и се навежда над мивката зад него. Плюе. Виждам как слюнката се точи и пада надолу. Ева мие лицето си, сякаш измива мига, в който е било сгърчено и с разкривени устни и е усещала как нещо излиза от нея, плъзва се по гърлото й и отича в канала.

Двете плитки танцува върху един от барплотовете. Ева се смее и говори. Танцът, който видях преди малко реалност ли беше? Не виждам следи от него по лицето й. Тялото й е спокойно, сякаш всички бесове са го напуснали доброволно в края на песента. Казва си „наздраве“ с всички наоколо. Смехът й не се чува. Само го виждам.

Двете плитки държи воден пистолет и пръска. Набързо сложеният ми грим се размазва. Не мога да помръдна. Всички се натискат около бара. Гледат гънещото се тяло. Усмихват се. Сега в техните очи има копнеж. Двете плитки не се уморява. Танцува. Танцува. Всичко се върти. Черни капки по бузите ми. Най-после Двете плитки спира. Навежда се. Погледите ни се срещат. Прилича на хищник, който ще си поиграе още малко с плячката преди да я разкъса. В следващия миг вече я няма.

Хората пият и танцуват. Не се гледат в очите докато говорят. Винаги говорещият гледа ухото на слушащия и въпреки това не се чуват. И тихо да е, пак няма да се чуват.

Ева трие устата си с ръка и се приближава към мен. Съвсем малка е, а тълпата не я докосва. Сякаш е сама в цялото заведение. Върви към мен, но не ме гледа. Просто знае, че съм там. Сигурно Двете плитки ме е издала. Струва ми се, че е пуснала камера и снима в близък план всяко трепване на лицето ми.

Ева се усмихва. И аз се усмихвам. Става тихо. Сядаме на стълбите. Отнякъде в ръцете й се появяват две чаши. Пием. Ето сега ще я заговоря.

Думите се събират на топка в устата ми. Дъвча ги и отпивам от чашата. Ева не ми помага. Сега някой ще я дръпне, ще я извика. На нея ще й стане скучно и повече няма да се върне и да седне до мен. Или ето сега ще тръгне нанякъде, без въобще да се обърне назад. Пием. Тя мълчи. Аз мълча. Защо беше цялото дебнене? Кажи нещо по дяволите! Мъча се да измисля думи за начало. Мълчим. Пием. Отпиваме от чашите си твърде често, за да имаме оправдание за мълчанието. Никога не съм си го представяла така. Прилича повече на мълчанието при разговор отколкото на мълчанието-разговор. Минават хора. Непрекъснато става, за да направи път някому. Заговарят я. Прегръщат я. Водят я към масите. Благодарна съм на всеки, който я иска за себе си тази нощ. И нямам търпение да се върне. Ще се върне ли изобщо? Виждам края на червената й риза. Отново се приближава. Носи нови чаши. Не се гледаме. Опасно е. Ще се наложи да си проговорим. Не знам колко сме изпили вече. Всяко трепване на тялото е като алармен знак за отпиване от чашите, защото всяко движение може да е предвестник на опит за заговаряне. Няма какво да си кажем? Пуша цигара от цигара. Ева няма огънче. Подавам й. Не се обръщам да я погледна. Събирам смелост. Ето сега ще проговоря. Ще кажа каквото и да е. Най-голямата глупост. Ева е до мен. Би трябвало да се чувствам щастлива, а вместо това се чудя как да направя най-безсмисленото нещо на света — да й натрапя гласа си, думите. Това е най-голямото ми желание за момента. Да отворя уста и от нея да излезе звук. Искам тя да ме чуе! Още една цигара. Мразя я! Тя е виновна! Още една глътка… Отварям уста…

Ева ме бута по рамото. Иска нещо да ми каже. Навеждам се. Никакъв звук не достига до мен. Обръщам се, за да видя какво пречи на думите. Няма я! Оглеждам наоколо. По дяволите. Точно когато щеше… Да ми каже кое? Сигурно и тя е събирала смелост, за най-важното. Онова, което няма име, но вероятно може да бъде обяснено с танц, думи, мучене, поглед. Нищо. Сега ще се върне. И ще ми го каже. Аз ще й запаля цигарата. Очите ни ще се срещнат, защитени от светлината на запалката.

Не се връща. Не я виждам никъде. Този път никой не я е отвлякъл. Тръгнала си е. Избягала е. Била е честна. Била е по-смела от мен. Още някой по-смел от мен. Тръгвам си. Спъвам се на всяко стъпало. Излизам навън почти на четири крака. Подпирам се на вратата и успявам да се изправя. Оправям дрехите си. Не мога да мисля. Не зная дали съм разочарована или облекчена. Знам, че ще се върна отново, но вече не съм сигурна, че знам причината, която ме кара да се връщам. Кое може да има по-голяма притегателна сила от сигурността на графика? Тръгвам си.

Ева седи вътре в колата си. Не е пуснала музика. Не е пуснала фаровете. Не мърда. Просто седи. Гледам тила й. Не искам да ме види. Не знам какво да направя. Тя стои. Не мърда. И аз стоя. Въпреки че е тъмно, може да ме види в огледалото. Не знам какво да направя. Подпряла съм се на дървото срещу входа. Не знам какво да направя. Чакам. Ако излезе от колата и реши да се върне в клуба, ще ме види. Не знам какво да направя. Освен ако не се скрия между кофите за боклук. Не излиза. Колко време седи така? Колко време седим? Това продължение на нашата среща ли е? Щом тя не знае, че съм тук.

Най-накрая се размърдва. Навежда се напред. Вероятно към жабката. Не виждам какво проверява. Или какво взима. После пак застива с глава наведена към коленете. Посяга с ръка към слепоочието си. Държи нещо.

Ами ако…

… държи пистолет! Насочва го към слепоочието си. Отпуска ръка. Пак посяга. С два скока се озовавам до колата, отварям вратата и я хващам за рамото. Ева изпищява и ме удря през лицето. Тъмно е. Няма хора. Никой, който може да ни помогне. Боря се с нея и най-накрая успявам да я хвана за ръцете. Празни са! Тя ме познава чак сега. Успокоява се.

— Къде е?

— Кое?

— Видях те. Няма смисъл да го криеш. Нека да поговорим. Това не е решение. Има хора, които те обичат и ще страдат, ако направиш някоя глупост. Помисли си колко прекрасни неща ти предстоят. Здрава си. Имаш работа, приятели. Всички те харесват и обичат. Ти си силна. Не можеш да се откажеш. Има хора, за които си важна, които искат да са като теб! Дори да не ги познаваш. Не подозираш колко хора черпят сили от теб, от смеха ти, от поведението ти. Не можеш да ги зарежеш току-така. Ти си отговорна пред тях. — Говоря, а Ева ме гледа недоумяващо. — Не се преструвай. Видях те. Номерът няма да мине. Ще седя тук, докато не кажеш, че си променила решението си. Признай — щеше да извършиш страхотна глупост. Хайде, кажи къде е?

— Кое?

— Казах ти, че го видях. — Ева мълчи. — Караш ме да бъда груба! — Преравям жабката, бъркам под седалките. Поглеждам на задната седалка. Претърсвам колата. Ева мълчи.

— Няма го. Къде си успяла да го скриеш?

Чувам смеха й. Полива ме с него. Дави ме в жестоките му извивки. Никакъв пистолет няма и никога не е имало. Не спира да се смее. Говори нещо, но от смеха й не разбирам думите. Не изчаквам да се успокои. Затръшвам вратата на колата и побягвам. Стигам до ъгъла и… Изстрелът пробива ушите ми. Смехът секва.

Нататък не мога да разкажа. Просто поредното самоубийство. Пълнеж за колонката на неделния вестник. Нищо необичайно. Нищо подозрително. Щом тайната е истинска и никой не знае за нейното съществуване, то и никой не може да разбере за нейната смърт. Още по-малко да я разкаже. Ако изстрелът е истински, утре във вестниците ще има кратко съобщение, но аз ще съм в шок и няма да мога да го прочета. А ако вестниците не пишат нищо, значи Ева е жива, но аз все пак ще съм в шок, защото страхът не ми позволява да се върна и да проверя и отново няма да съм прочела вестниците, т.е. за мен тя ще е мъртва, както и моята тайна.

Представата, че никога повече няма да видя Ева, ме измъчва. В мен остава усещането за нещо недовършено…

Не знам колко време още седим така. Ева в колата, без да помръдва, и аз, притиснала се до дървото. Най-сетне тя излиза. Прилепвам се до стената и се моля да не се върне обратно в клуба. Отдалечава се. Съвсем малка. Уморена. Беззащитна. Едно голямо яке се спъва по паветата. За първи път мога да си представя лицето й — отпуснато, без маска. За първи път знам как точно изглеждат очите й, въпреки че никога не съм ги виждала такива. Сега вече знам, че мога да я настигна и да обясня, но в този момент няма никакъв смисъл. Изчаквам я да се скрие зад ъгъла. Стоя още малко, за да съм сигурна, че няма да се върне. После се прибирам в къщи.