Иванка Могилска
Места за загубване (12)

Кара

Заедно сме. Как се е случило? Не помня. Какво сме си говорили?

Няколко изречения, заели целия следобед.

Какво си казахме с тях?

Не помня.

На масата — найлонче, накъсани салфетки. Пепел от цигари около пепелника и купчина от фасове вътре в него. Ева пие мляко с какао. Трето по ред. Мълчим. Едната ми обица пада върху масата и мълчанието се променя. Обгръща ни плътно. Издига стена помежду ни. Не разбирам защо. Само усещам как оставаме заключени в следобеда. Настъпването на вечерта не ни засяга. Никой повече не може да влезе при нас. Нито да ни измъкне оттук.

Колко време сме стояли близо една до друга, но вече без да сме заедно, не зная. Следобедът все пак е заличен от вечерната вълна посетители. Ева изчезва.

Не мога да си спомня изреченото. Имам само усещане, че въпреки далечността й съм я докоснала. Един от онези безмълвни моменти, които са равни на признание и които точно защото не си изговорил, ти дават възможност при следваща среща да се преструваш, че нищо не се е случило.