Иванка Могилска
Места за загубване (19)

Ева

Главата не е спирала да ме боли, откакто набутах Кара в таксито. Нужна ми е. Тя ще ме отърве от болката. Явно си е проличало, че я чакам, защото по-рано тази нощ едно от момичетата ми съобщи, че е тук. Не разбрах защо се смееше така странно. Може би Кара е направила нещо? Може би е пияна? Никога не съм я виждала пияна…

Нямам вече време. Скоро ще се откаже да идва. Трябва да й обясня… Намирам я. Седим. Пушим. Мълчим. Минават различни хора и ме прегръщат, поздравяват, отвличат ме за момент. Благодарна съм и ги ненавиждам едновременно. Трябва да й кажа… Връщам се. Всеки път ме чака на същото мястото. Не е помръдвала. Пием. Пием много. И пушим. Занимава ме единствено мисълта как да започна. Не намирам начина. Ето как звучи моята история, разказана на глас:

„Звуците натежават все повече. Главата ме боли почти всеки ден. Какво ще стане, ако оглушея? Те ще продължат ли да съществуват? Искам да си почина от тях, от постоянното дебнене срещу прозореца. Искам да изляза. Да се разходя за малко повече от два-три часа, но не знам на кого да оставя заведението. Не мога да го нося със себе си. Твърде много започна да тежи. Имам усещането, че ако някоя сутрин оставя барманките да отворят няма да има какво — заведението ще изчезне, ако не го чувам. Първите клиенти няма да пият кафе, няма да танцуват тук най-върлите купонджии, ако реша да си легна по-рано от четири — пет сутринта. Вече не съм сигурна, имат ли живот извън главата ми? Ще мога ли да ги извикам да се върнат щом си почина или вече ще са… загинали? Къде ще отидат любимите ми звуци… кой ще ги чува, когато вече ме няма? Може би и ти си само звук… И навън, в нормалния свят не съществуваш. Вече спрях да чувам мелодията ти. Позволи ми да допра челото си до твоето. Помогни ми. Вземи тайната. Смени ме…“

Не мога да изговоря всичко това. Кара ми пали цигарите, навежда се към мен без да ме гледа. Пламъчето на запалката ме заслепява. После… изтичвам навън.

Седя в колата. Главата ме боли. Не знам какво да направя. Не мърдам. Съсредоточавам се в една точка и чакам пристъпа да отмине. Вече не съм сигурна, че болката е само в главата ми.

Чувам я! Чувам как се е залепила за стената. Колебанието й стърже в ушите ми. Имам чувството, че й тя ме чува. Затова не мърда оттам. Слушаме се. Ако скъсим дистанцията ще трябва да си проговорим, да се оправдаваме за нещо, което поради липсата на изречени думи, можем да наречем несъществуващо.

Имам само едно желание. Да й прехвърля звуците. Да допра челото си до нейното и да стоим така докато тя не приеме дори проскърцването на цигарата, опряна на пепелника. Тогава ще мога да изляза. Кара ще остане тук — на десния бар, третия стол.

Представям си как излизам и се разхождам по улиците. Не чувам нищо. Почти приличам на него. Мога дори да го срещна. Да започнем отначало. Единствените, които не чуват никакъв шум. Не глухи — просто защитени. Срещаме се. Събираме се отново. Заживяваме нормално. Както преди аз да започна да си измислям звуци, а той да се измъчва дори от песента на вятъра в листата на дърво. Ще съм спокойна, че Кара се грижи за звуците, че се смее, за да ги подрежда.

Очаква да действам. Да си тръгна. Да я забележа. Да плача. Имам нужда от нещо студено, опряно в слепоочието ми. Така звуците за момент ме оставят и усещам главата си като спукана надуваема топка. Изваждам дезодоранта от жабката на колата и го допирам до лявото си слепоочие. Хладината му ме превзема. Отпускам се…

Представям си…

Кара отвън мисли, че съм опряла пистолет в слепоочието си. Не издържа и хуква към колата. Опитва се да ме разубеди, да ме спаси, да ми даде смисъл. Възползвам се от ролята на жертва, на която всичко й е простено. Разказвам й историята си. Моля я за помощ. В мига, в който е хукнала да ме спасява, тя вече е поела отговорност за мен. Няма друг избор, освен да ми повярва или поне да се съгласява с всичко, което кажа… Да, разбира се, че ще ми помогне. Защо не? Какво толкова — да прегърне една явно изкукала жена и да допре челото си до нейното…

Дезодорантът се стопля. Главата ми отново е стегната в нажежен, метален обръч… Нямам сила да я повикам. Излизам от колата и с усилие не се обръщам назад. Давам й възможност да се измъкне, да ме изостави и никога повече да не се върне.

Докато завивам зад ъгъла, звук от пистолетен изстрел отеква в главата ми. Бях си измислила подобен преди години, малко преди той да си тръгне. Това знак, че скоро ще се върне ли е?