Иванка Могилска
Места за загубване (15)

Ева

Малко след като се изнесе и майсторите започнаха да разбиват, за да направят заведението, го намерих.

В продължение на години си е отбелязвал кога се прибирам. Точен, лаконичен дневник. Час на излизане. Час на прибиране. До тях — какво съм казала, че ще правя навън. Невероятно е, че е забравил да го вземе със себе си — при неговата педантичност. Запечатана съм по дни и часове. Защо му е било? Ревнувал е? Или се е опитвал и от мен да направи схема, да ме подчини на числата и линиите, за да се помири с присъствието ми в къщата.

Разглеждам с интерес опита му. Какви простички, безинтересни неща съм правила през всичките тези години.

Ходене на пазар.

Среща с приятелки.

Прибиране на дрехи от химическото чистене.

Търсене на обущар.

Не помня нищо от това.

Той ми забрани да ходя на работа. Нали така ще завържа нови познанства. Ще звъни телефонът, ще поискам да поканя гости. Стоях в къщи и се грижех за домакинството. Всяко излизане беше празник. Мотаех се по улиците с разкопчано яке. Слънцето се свираше във вътрешния ми джоб и забравях за него, къщата, тишината, любимата ми обица на пода.

Гледах хората. Измислях си истории за тях, прикачвах им имена, професии, любови, разочарования. Отнасях ги в къщата. Междувременно посещавах обущаря, химическото чистене, пазара.

Не съм го мамила. Не съм изневерявала. Не съм търсила друго човешко същество, което да не потръпва от отвращение при звука на гласа ми. Свободата да имам своя тайна, макар и най-безобидна, ми е стигала, за да мога да се върна в къщата сякаш нищо не се е случило.

После се появи играта със звуците. С такава тайна човек няма причини за безпокойство — дори и да я разказва на всеослушание, никой няма да повярва.

Претърсвам внимателно. С трепет търся неговото описание за мен. Не може да не е написал поне дума, да е нарисувал нещо в полето. Разгръщам последната страница. Затварям бележника. От край до край едно и също. Нито една, дори неволно направена, заврънкулка. Никакви драсканици, излишни думи.

Излизам и ходя дълго с дневника в ръка. Не знам къде се намирам. Хвърлям го в една кофа за боклук и бягам, бягам, бягам. В къщата ме посрещат с радостни възгласи радиото и телевизора. Правя си сандвичи и пея.

Устата ми е пълна, когато се надвесвам от прозореца и ги виждам — майсторите са оставили инструментите си отвън, до стената, между счупените тухли и разсипания цимент. Слизам долу. Взимам ги. Започвам да разбивам. Не откривам нищо. Нищо в стените, в тухлите, нищо из стаите, под пода. Няма го вече.

На сутринта се събуждам от псувните на майсторите и учудените им възгласи: кой и защо е свършил тази свинщина. Излизам и не се връщам цял ден. Не чувам как рушат и преустройват къщата. Този звук не ми принадлежи.

* * *

Страхувам се само от едно. Той може да реши да се върне. Знам, че тук вече отдавна няма къща. Знам, че тази врата не прилича на нашата, но може би почудата и любопитството ще го накарат да влезе. Няма нужда да се обръщам, когато някой идва. Чувам го още преди да е стигнал до вратата. Но той не е като останалите. От него не се изтръгва никакъв звук. Затова накарах да поставят огромни прозорци от двете страни на вратата. Целите стени са прозорци. Непрекъснато гледам през тях. Затова седя на третия стол от дясната страна на бара. Наблюдавам всичко пред и вътре в заведението. Няма да позволя на нищото да ме изненада. Посетителите вероятно си мислят, че чакам някого. Не. Спасявам ги.

Всеки път, в който отклоня поглед, имам чувството, че той прекрачва прага. Веднага става тихо. Заведението изчезва. Аз седя, без да смея да дишам, а той е забил нос в чертежите си.

Това е краткотрайно усещане. Старая се да не мисля за него. Само понякога се чудя — след като толкова много мразеше шума, след като всеки звук го докарваше до ярост, главата му празна ли е била? Сигурно много се е страхувал от празнотата. После е свикнал. Научил се е да я използва. Напредвал е все повече благодарение на нея и е изпадал в ужас само от мисълта, че тя може да изчезне.

Къщата беше пълна с килими, завеси, покривки, тапицирани мебели. Не се чуваха стъпки. Гласовете потъваха във всички тези платове. При всяко изтупване и почистване изхвърлях толкова нестигнали до предназначението си думи, толкова въздишки.

Сега Кара е извадила телефона си и снима заведението. Заставам в кадър, за да улесня желанието й да ме вземе със себе си. Вместо да ми покаже снимката, тя бяга. Колкото повече възможности й давам да остане, толкова повече тя се дърпа. Дали не се е уплашила, от това, което би могло да се види на снимката?

Боли ме глава.