Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (5)

5.

Фиона се замисли какво да вечеря, но вместо това си наля чаша вино. Разговорът с родителите на Грег бе отворил раната отново. Знаеше, че е най-разумно да си приготви нещо за хапване, а след това да се разходи с кучетата, за да се махне от къщата и от ужасните мисли.

Вместо това накара кучетата да излязат навън и се отдаде на черни мисли, толкова потискащи, че следващият гост направо я стресна.

Тези хора нямаше ли да я оставят най-сетне на мира!

Веселият лай отвън издаде, че пристига приятел. Не се изненада, когато видя как Джеймс и неговия Коби се поздравиха с кучетата й.

Фиона се облегна на колоната на верандата, отпи глътка вино и остана така да го наблюдава. На светлината на запалените лампи косата му блестеше. Но пък у Джеймс винаги нещо блестеше. Кожата му, с невероятен оттенък на карамел, размесен със златен прах, бе доказателство за двойното наследство, което носеше. Очите му, яркозелени, почти винаги се смееха иззад гъстите мигли.

Обърна се към Фиона с бърза усмивка и вдигна плика с готова храна.

— Донесох вкуснотийки!

Тя отпи нова глътка вино.

— Дейви е говорил с теб.

— Да, често се случва, нали е женен за сестра ми.

Той пристъпи към нея и наоколо се понесе ароматът на храна, след това я прегърна със свободната си ръка и я притисна към себе си.

— Добре съм. Тъкмо провеждах първото съвещание на клуб „Горката аз“.

— Искам и аз да участвам. Ще бъда президент.

— Че аз винаги се самоизбирам за президент. Но тъй като си донесъл вкуснотийки, може да станеш мой достоен заместник.

— А значки ще има ли? Тайно ръкостискане? — той се отдръпна за миг, след това притисна устни към челото й. — Да влезем вътре и да гласуваме, докато се тъпчем с бургери.

— Говорих с майката на Грег — каза Фиона и се отправи към вратата.

— Трудна работа, а?

— Направо ужасно! Затова си седях на тъмно и пиех вино.

— Разрешавам ти, въпреки че не си позволявам подобни волности. Имаш ли кока-кола?

— Пепси. Диетична.

— Гадост! Добре де, ще пия.

Той се чувстваше като у дома си. Извади чинии, сложи във всяка по един бургер, след това раздели картофките. Тя изхвърли виното от чашата си в мивката и наля пепси.

— Трябваше да правим секс, преди да станем приятели.

Джеймс се усмихна и седна.

— Ти беше на единайсет или дванайсет, когато започна да идваш на острова, за да виждаш баща си, така че бяхме твърде малки за секс, когато се сприятелихме.

— Нищо — Фиона се тръшна на стола. — Ако навремето бяхме правили секс, сега можехме да възродим връзката си. Щяхме да се поразсеем. Сега обаче е твърде късно, защото ще ми бъде кофти да остана гола пред теб.

— Това не е голям проблем — той отхапа от сандвича. — Можем да го направим на тъмно и да използваме измислени имена. Аз ще бъда Скалата, а ти Копринените пръсти.

— Никой не би извикал „копринени пръсти“, преди да свърши. Ще бъда Миси Писи. Много обичам римите.

— Добре. И така, Миси Писи, първо ще ядеш или направо да те тръшвам в леглото?

— Коя жена би устояла на подобно романтично предложение? Дай първо да ядем — тя лапна картофче. — Не искам цяла нощ да ти надувам главата, Джеймс, но е много странно. Онзи ден казвах на Сил, че напоследък дори не мога да си представя лицето на Грег. Образът му просто е избледнял. Разбираш ли?

— Мисля, че да.

— Но щом Дейви ми каза какво се е случило, образът му се върна. Сега го виждам отново с всяка подробност. Той се върна. И… Ужасно ли е? — попита тя, но сълзите я задушиха. — Кажи? Ще ми се да не се беше появявал отново. От една страна ми се искаше да го забравя и не разбирах, че е така, докато не се върна.

— И какво от това? Да не би да искаш до края на живота си да се обличаш в черно и да четеш тъжна поезия? Ти страда достатъчно, Фий. Беше напълно сломена, но се съвзе. Нали създаде спасителния отряд в негова памет — той протегна ръка и я стисна за китката. — Това е изключителен жест.

— Ако смяташ да ми се правиш на умен и да ми пробутваш разни засукани обяснения, просто няма начин да останеш член на клуб „Горката аз“.

— Не можем да провеждаме събрание, докато все още има бургери. За целта ни трябва гадно вино и гранясали крекери.

— Дяволите да те вземат, Джеймс! Съсипа доброто ми намерение да се посамосъжалявам — въздъхна Фиона и захапа бургера.

 

 

Дори приятната компании на приятел, задължителното присъствие на кучетата й и обичайните вечерни задължения не й спестиха кошмарите. Будеше се на всеки час и се опитваше да се изтръгне от ужаса, ала попадаше отново в него веднага щом се унесеше.

Кучетата, неспокойни също като нея, ставаха или да се поразходят, или да се наместят. В три след полунощ Богарт застана до леглото й и й подаде въжето с надеждата една игра да оправи положението.

В четири Фиона се предаде. Пусна кучетата навън и направи кафе. Направи най-трудните упражнения, които изискваха неимоверни усилия, за да се изпоти, и тогава се зае с документите.

Провери баланса на чековата си книжка, подготви информационни писма за часовете си и за абонатите на „Издирване и спасителни операции с кучета“. Небето на изток просветляваше, когато обнови уебстраницата си и отдели време да посърфира в различни блогове, защото нямаше никакво желание да пише в своя.

Когато започна първият й курс, тя бе на крак повече от четири часа и вече започваше да й се доспива.

Обичаше много часовете си. Обичаше ги заради самата работа, заради кучетата, заради възможността за социални контакти, заради новите запознанства. Беше й приятно да е навън през по-голямата част от деня.

Само че сега й се искаше да отложи останалите два часа за деня. Нямаше намерение да потъва в самосъжаления, ами просто да поостане сама, да се наспи, може би дори да почете книга.

Вместо това започна да се подготвя за втория час, поговори със Силвия — клюката се беше разнесла бързо — и се стегна.

В края на работния ден, след като с кучетата събраха всички играчки и тренировъчни пособия, тя усети, че не желае да остава сама. Къщата бе съвършено тиха, а гората — пълна със сенки.

Реши да отиде в града. Щеше да напазарува и дори да отскочи до Силвия, за да се видят. По-късно щеше да се поразходи по плажа. Свеж въздух, упражнения, промяна на обстановката. Щеше да упорства, докато се умореше толкова, че да няма сили за сънища — хубави или лоши.

Реши да вземе Нюман да й прави компания. Когато той скочи в колата, Фиона се обърна към другите кучета.

— Нали знаете как е. Негов ред е. Ще ви донеса подаръци. Дръжте се прилично.

Стана и погледна Нюман.

— А ти не злорадствай — нареди тя.

Стресът понамаля, докато шофираше по криволичещия път, а залязващото слънце хвърляше оранжеви отблясъци във водата. Умората се стопи, когато отвори прозореца и наду радиото, докато вятърът разбъркваше косата й.

— Хайде да попеем!

Винаги готов да се хареса, Нюман започна да вие заедно с Бионсе.

Беше решила да отиде до Ист Саунд, да купи каквото й беше необходимо и да се поглези с нещо, от което нямаше абсолютно никаква нужда. Докато шофираше между хълма и водата, тя последва импулса си и зави при пощенската кутия, на която пишеше „Дойл“.

Може пък да му трябваше нещо от селото. Защо да не се прояви като добра съседка и да не го закара. Нямаше абсолютно никакво желание да вижда къде и как живее. Всъщност нямаше нищо предвид.

Обичаше извисилите се дървета, които пропускаха слънцето и лъчите му огряваха скалите сред високата трева. Къщата е хубава, каза си тя, когато я видя. Имаше двоен покрив, висок, а постройката следваше извивките на склона. Имаше обаче нужда от боядисване. Кантове в по-ярък цвят щяха да й придадат свежест. Нямаше да е зле да се сложат столове, саксии с пъстри цветя на верандата и малката тераса на втория етаж. Може би пейка под черешата, която щеше да нацъфти през пролетта и да придаде истинско очарование на мястото.

Паркира до джипа на Саймън и забеляза, че вече е сменил облегалката за глава, доскоро залепена с изолирбанд. След това видя пристройката, почти скрита от дърветата.

Беше ниска, дълга, с квадратура поне колкото нейната къща, с огромна веранда отпред. Там бяха разхвърляни маси, столове и части от мебели.

Чу виенето на електрически трион, който надвиваше тътена на рокендрол.

Даде знак на Нюман да я последва. Той подуши въздуха — ново място, нови миризми — и заситни редом с нея.

— Страхотна гледка — прошепна тя и се обърна към пролива, отсрещния бряг и зелените петна, очертани във водата. — Виж, там си има малка пейка и кей. Трябва му лодка и ще бъде истинска идилия. Вода, гора, приятна местност, не е твърде близо до пътя. Страхотен дом за куче.

Почеса Нюман зад ушите и тръгна към пристройката.

Мерна го през прозореца — беше по дънки, тениска, със защитни очила, препасал колан с инструменти. Забеляза, че е била права за триона — огромен и страховит. Острието мълниеносно режеше дървото без никакво усилие. Представи си какво може да причини на пръстите, затова прекрачи предпазливо до вратата, далече от него, и изчака воят да утихне.

След това почука и му помаха през прозореца. Той я изгледа намръщено, но тя отвори вратата. Кутрето лежеше на пода, вирнало лапи във въздуха, сякаш го беше ударил ток.

— Здрасти! — извика Фиона, за да надвика музиката. — Отивах към селото и реших…

Тя замълча и го изчака да махне слушалките.

— Нищо чудно, че дъни така. Виж…

Той бръкна в едно от отделенията на колана, извади дистанционно и намали музиката. Тишината заля помещението като цунами и събуди кученцето.

То се прозя и я забеляза. В очите му блесна неистова радост, животинчето скочи и се втурна към нея. Фиона приклекна, протегна ръка, отворила длан, така че да се блъсне в нея.

— Здрасти, здрасти, и аз се радвам да те видя — погали го по главата, после го почеса по коремчето. Посочи пода с пръст. — Седни! — дупето му продължи да се върти още няколко секунди, след това тупна на пода. — Хем си умен, хем послушен! — гушна го, когато забеляза приседналия навън Нюман. — Може ли да излезе навън? Нюман е с мен и ще му кажа да го пази.

Саймън просто сви рамене.

— Добре. Върви да играеш — тя се разсмя, когато Джос се насочи към вратата със скок и тупна на тревата.

Саймън все още стоеше пред работната си маса и я наблюдаваше.

— Прекъснах ти работата.

— Да.

Грубиян, помисли си тя. Нищо.

— Отивах в селото и минах да проверя дали не искаш нещо. Нещо като отплата, че те натоварих с проблемите си.

— Няма нужда.

— Добре тогава. И двамата знаем, че въпросът дали искаш нещо е просто извинение, но спираме дотук. Аз ще… Господи, каква красота!

Тя се насочи към шкафа в другия край на работилницата, като заобиколи пейките и инструментите.

— Не пипай! — сопна се Саймън и тя се закова на място. — Лепкав е — добави с по-мек глас той. — Лак.

Тя сплете послушно ръце зад гърба си. Беше усетила миризмата на лак, на стърготини и прясно нарязано дърво. Комбинацията беше изключително приятна.

— Това вратите ли са? Дърворезбата е изключителна, също както и нюансите на дървото. Великолепно! — също като мириса, който се носеше наоколо. — Искам го. Едва ли мога да си го позволя, но въпреки това го искам. Колко струва?

— Няма да отива нито на теб, нито на къщата ти. Елегантен е и е прекалено натруфен. Докато ти не си такава.

— И аз мога да бъда елегантна и да се натруфя.

Той поклати глава, след това приближи до стар квадратен хладилник и извади две кока-коли. Подхвърли й едната и тя я улови с една ръка.

— Не, не можеш. За теб е нещо или по-семпло, или изчистено, или просто по-различно. Което ще придаде драматизъм на изчистените линии, които си избрала.

— Така ли?

— Влизал съм у вас — напомни й той.

Как само й се искаше да прокара пръст по дърворезбата на вратичките! Издължени сърца.

— Точно този шкаф може да раздвижи обстановката.

— Не може.

Малко объркана, Фиона се обърна към него.

— Значи не искаш да ми го продадеш, защото не съм елегантна, така ли?

— Точно така.

— Как изобщо успяваш да продадеш нещо?

— Работя по поръчка или пускам по нещо в разни магазини. Само че дизайна го обсъждам с клиентите — той я огледа, докато отпиваше от кутийката с безалкохолно. — Безсънна нощ ли си имала?

Фиона пъхна ръце в джобовете си.

— Благодаря ти, че забеляза. Тъй като ти прекъснах работата и не съм подходящ купувач за тъпия шкаф, ще те оставя сам с чудовищния ти трион.

— Сега си почивам.

Тя отпи и му отправи остър поглед. Саймън също я изгледа, без да трепне.

— На фона на работата, която върша, противно държание като твоето никак не ме притеснява.

— Ако си намислила да ме дресираш като кучето ми, държа да те уведомя още отсега, че не се поддавам.

Тя се усмихна.

— Значи, ако предложението да напазаруваш от града е просто извинение, излиза, че ме сваляш.

Фиона се усмихна отново и се огледа. Видя купища скоби и длета, едни по-тънък трион и нещо за пробиване на дупки, което изглеждаше не по-малко страховито от чудовищния трион.

Имаше безброй инструменти, чиито имена не знаеше, и празни кутии от кафе, пълни с пирони, болтове и други странни неща.

Нямаше обаче никакъв ред.

— Не, не те свалям, все още не. А след като изпитах на свой гръб ужасното ти държание, ми се струва, че не си струва.

— Добре, тъй като си честна и аз ще бъда честен с теб. Не си мой тип.

Тя откъсна възхитения си поглед от прекрасен люлеещ се стол и го погледна студено.

— Виж ти.

— Да. Предпочитам по-женствени типажи, с интерес към изкуството.

— Като Силвия ли?

— Аха.

— Или Нина Абът — не се сдържа и се усмихна доволно, когато забеляза гневния блясък в очите му.

— Защо пък не.

— Добре че изяснихме всичко това, преди да оставя влюбчивото си ранимо сърце в ръцете си.

— Какъв късмет. Но пък… от време на време на човек му трябва малко разнообразие. Има нужда да пробва нещо ново.

— Браво. Ще ти съобщя, когато и на мен ми се прииска разнообразие. Междувременно ще се постарая да не ти натрапвам неелегантното си и лишено от женственост присъствие на плоскогърда свалячка.

— Е, не си плоскогърда.

Фиона се изсмя.

— Господи, колко странен тип си. Тръгвам си, докато все още имам някакво самочувствие.

Застана на прага и извика кучето му. Зверчето хукна към нея, тя го погали и похвали. След това го побутна в помещението и затвори вратата от външната страна. Стрелна Саймън с поглед за последно и тръгна към автомобила си, последвана от верния Нюман.

Той продължи да я наблюдава през прозореца. Атлетична походка, неосъзната грация. Стори му се объркана, когато влезе в работилницата. Колебаеше се, беше несигурна. И уморена.

Вече не, помисли си той, докато тя се качваше в колата. Сега движенията й бяха резки, очевидно беше ядосана.

Така беше по-добре. Може и да беше странен тип, но сега поне нямаше да се притеснява за нея.

Доволен от себе си, той си сложи слушалките, защитните очила и отново пусна музиката, след което се залови за работа.

 

 

Силвия се бе облегнала на плота в магазина си с развеселен поглед, докато Фиона разглеждаше обеците.

— Не е възможно да го е казал.

— Да, но го каза — Фиона приближи до едното си ухо перлена обеца, а до другото пъстроцветни стъклени мъниста. — Не съм била достатъчно елегантна за прехваления му шкаф. Мога да бъда елегантна — тя се обърна. — Виж! Перли…

— Много са красиви, но цветното стъкло ти подхожда повече.

— Да, но перлите мога да ги нося, когато поискам — Фиона ги върна на витрината и се приближи до висока ваза в японски стил.

В магазина на Силвия непрекъснато се появяваха нови неща — картина, шал, маса или невероятни бижута. Спря до пейка с високи извити подлакътници и прокара пръсти по дървото.

— Много е красива.

— Едно от произведенията на Саймън.

Едва се сдържа да не я перне гневно.

— Естествено. След това каза, че не съм била негов тип. Като че ли съм го питала. Докато ти си.

— Така ли?

— Дори те използва за пример. Почитателка на изкуството с подчертана женственост.

— Наистина ли?

— Да, хайде, придай си самодоволен вид.

Силвия превзето разбуха косата си.

— Че как иначе!

— Давай все така — добави Фиона и махна презрително с ръка.

— Много интересно, но смятам да запазя самодоволното си изражение. Сигурна съм обаче, че не е искал да те обиди.

— Напротив.

— Слушай сега. След десет минути затварям. Отиваме да вечеряме и да го оплюем. Ще оплюем и всички мъже по принцип.

— Няма да е зле, но трябва да се прибирам. Отбих се само да ти се оплача. Господи, Сил, последните няколко дни бяха отвратителни!

Силвия заобиколи плота и прегърна окуражително Фиона.

— Какво ще кажеш да дойда с теб и да ти приготвя паста, докато ти вземеш една дълга релаксираща вана?

— Честно да си призная, мислех да си отворя консерва супа и да си легна. Снощи не можах да спя.

— Притеснявам се за теб, Фий — тя подръпна игриво опашката на Фиона. — Защо не се пренесеш при мен, докато не заловят маниака?

— Знаеш, че съм си добре заедно с момчетата. Освен това този маниак едва ли се интересува от мен.

— Ама… — вратата се отвори и тя млъкна.

— Здрасти, Силвия. Здрасти, Фиона.

— Как си Джаки? — усмихна се Силвия на красивата попрезряла блондинка, която държеше местния хотел.

— Добре. Щях да намина по-рано. Знам, че след малко затваряш.

— Не се притеснявай. Как е Хари?

— Лежи. Настинал е и затова се измъкнах от нас. Човек би казал, че е пипнал чума, а проблемът му е най-обикновена хрема. Хем съм се заела с пролетно почистване, хем му слугувам, хем го слушам как ми мрънка. Реших, че трябва да поосвежа у нас и да променя обстановката. Може ли да разгледам за някоя идея?

— Разбира се.

— Аз ще вървя. Радвам се, че се видяхме, Джаки.

— И на мен ми беше приятно. А, Фиона, синът ми и снаха ми са си взели кученце. Искали да се поупражняват, преди да ме направят баба — тя изви очи към тавана.

— Браво. Каква порода е?

— Не знам. Взели са го от някакъв приют — тя се усмихна. — Брад каза, че първо щели да спасят един живот, а след това да създават нов.

— Това е чудесно.

— Нарекли са го Сава — като Савската царица. Помоли ме, ако те срещна, да ти предам, че щели да се запишат в курса за начинаещи.

— Да заповядат. Тръгвам.

— Ще намина утре, за да ти помогна с часовете — обеща Силвия. — Орио има нужда от опреснителен курс.

— Ще те чакам. Чао, Джаки.

Тъкмо излизаше, когато чу възклицанието на приведената над пейката Джаки.

— Силвия, но това е истински разкош!

— Нали? Произведение на новия майстор, за когото ти разказвах. Саймън Дойл.

Фиона изсумтя недоволно и се качи в колата.

 

 

В килията си в затвор „Уола Уола“ в щата Вашингтон Джордж Алън Пери четеше Библията. Тъй като заради престъпленията си щеше да прекара цял живот в строго охраняван затвор, той се стараеше държанието му да бъде образцово.

Не участваше в банди, не се оплакваше. Вършеше възложената му работа и изяждаше храната, която му сервираха. Поддържаше се чист и разговаряше с надзирателите с уважение. Редовно правете упражнения. Не пушеше, не ругаеше, не използвате наркотици и прекарваше по-голямата част от безкрайните дни в четене. Всяка неделя ходеше на служба.

Радко му идваха гости. Нямаше съпруга, деца, приятели — нито вътре, нито вън.

Баща му отдавна му беше обърнал гръб, а майка му, за която психиатрите бяха единодушни, че е причина за патологичните му отклонения, се страхуваше от него.

Сестра му му пишеше по веднъж в месеца, а веднъж в годината изминаваше дългия път от Емит, Айдахо, тъй като посещението й при него бе част от християнския й дълг.

Тя му беше дала и Библията.

Първата година бе истинско мъчение, но той издържа със сведени очи, не говореше и успешно прикриваше разяждащия го отвътре гняв. През втората година се предаде на депресията, а на третата прие факта, че няма да излезе на свобода.

Никога вече нямаше да има възможност да избере какво да яде, кога да го изяде, кога да стане или да легне. Никога повече нямаше да се разхожда в някоя гора, по слънчева поляна или да шофира по неосветен път с тайна в багажника.

Никога повече нямаше да усети мощта си в мига на убийството, нито последвалото го спокойствие.

Затова пък имаше други свободи и си ги беше извоювал внимателно, прецизно. Пред адвоката и психиатрите показваше колко съжалява за извършените злодеяния.

Беше плакал, но унизителните сълзи си струваха.

Сподели със сестра си, че се чувства като прероден. Позволиха му индивидуални срещи със свещеник. На четвъртата година го оставиха да работи в затворническата библиотека, където се представяше като съвестен човек и непрестанно засвидетелстваше благодарността си, че има достъп до книги.

Тогава започна да си търси достоен ученик и последовател.

Подаде молба и му разрешиха да посещава курсове — както организирани от гостуващи лектори, така и качени на видео. По този начин можеше да общува с останалите затворници в нова обстановка.

Повечето му се струваха твърде брутални, лишени от всякакъв интелект. Някои бяха прекалено стари, други прекалено млади или пък прекалено затънали в системата. Продължи да се образова — беше му интересно — и не се отказваше от искрицата надежда, че съдбата ще му поднесе духовната свобода, за която копнееше.

На петата година в „Уола Уола“, съдбата наистина му се усмихна. Не беше друг затворник, а лектор.

Веднага усети, че това е подходящият човек, също както разбираше коя жена да убие още в мига, в който я зърнеше.

Това бе истински дар.

Подходи бавно, преценяваше, изпитваше, настъпваше. Търпелив както винаги, той набеляза методите си и ги изпипа, за да създаде съвършеното оръжие, което щеше да излезе навън, да ловува вместо него и да убива.

С течение на времето този човек щеше да поправи единствената грешка, която той беше допуснал. Същата тази грешка го измъчваше всяка нощ в тъмната килия, където въпреки тишината не намираше покой.

След време същият този човек щеше да убие Фиона Бристоу.

Този път, мислеше си Пери, докато четеше „Откровение“, щеше да успее.

Вдигна поглед, когато един от надзирателите спря пред вратата.

— Имаш посетител.

Пери премигна и отбеляза внимателно докъде е стигнал, след което остави настрана Библията.

— Сестра ми ли е? Очаквах я чак след шест седмици.

— Не е сестра ти. Дошли са от ФБР.

— Господи…

Пери бе едър мъж с оредяла коса, блед както повечето затворници. Той застана покорно пред вратата, когато ключалката изщрака, преди пазачът да отвори.

Двама пазачи застанаха от двете му страни. Знаеше, че останалите ще претърсят килията му, докато го няма. Нямаше значение, нямаше абсолютно никакво значение. Щяха да намерят единствено книги, религиозни текстове и сухо написаните писма от богобоязливата му сестра.

Вървеше с наведена глава и потискаше усмивката, която напираше да се разлее по лицето му. От ФБР щяха да му съобщят онова, което той вече знаеше. Възпитаникът му беше преминал следващото изпитание.

Точно така, помисли си Пери, съществуват различни видове свобода. При мисълта, че отново ще си поиграе с ФБР, бе готов да полети.