Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (13)

13.

— Органично мляко — Фиона разтовари покупките на Силвия. — Яйца от свободни кокошки, козе сирене, леща, кафяв ориз и един лъскав патладжан. Вкуснотии!

— Направо не ми се мисли какво има в колата ти.

— Освен Богарт ли? По-добре не питай.

— Мазнини, сол, скорбяла и захар.

— Може, но има и две изключително красиви ябълки. Виж какво ти купих — обърна се тя към Орио, — защото си едно невероятно сладурче.

Тя извади пискаща играчка, стисна я и кучето потръпна от нетърпение.

— Силвия — започна тя, когато му подаде играчката и Орио заподскача с нея. — Имам връзка — разсмя се и се завъртя два пъти. — Наближавам трийсетте и никога досега не съм изричала подобно нещо. Имам страстна, възхитителна и много шантава връзка.

Стиснала лъскавия син домат в едната си ръка, Силвия се усмихна.

— Определено грееш и изглеждаш щастлива.

— Наистина ли? — Фиона притисна длани към бузите си. — Спокойна съм и съм щастлива. Знаеш, че с Грег не съм имала, такава страстна връзка. Бяхме приятели, харесвахме се и се виждахме, но отношенията ни напреднаха постепенно. Докато сега… Истински взрив! Експлозия.

Тя се облегна на плота в кухнята и се усмихна широко.

— Правя изпепеляващ и напълно необвързващ секс и ми се струва страхотно.

— Искаш ли да остане така? — Силвия погали пуснатата коса на Фиона. — Питам за необвързващия секс?

— Все още се колебая — сви за миг рамене Фиона и ги отпусна. — Харесва ми, че в момента не мисля по този въпрос.

— Супер. Но е малко опасно. Непредсказуемо.

— Точно така! Това е напълно нетипично за мен. Никакви планове, никаква предварителна подготовка.

— А ти грееш.

— Ако продължа в същия дух, ще стана радиоактивна — тя посегна и откъсна няколко лъскави зелени зърна от чепката грозде на плота и започна да ги лапа едно по едно. — Обучавам Джос самостоятелно. Вече цяла седмица, което означава, че или аз ходя у Саймън, или той води кучето при мен. И… Е, понякога не остава време, но искрите не са спрели да прехвърчат.

— Вие никога ли не излизате? Не ходите ли да вечеряте, да гледате някой филм?

— Не знам. Това ми се струва… — тя махна с ръка. — Не съм се и сещала. Може да излезем някой път, когато страстта е прегоряла. В момента обаче съм във възторг, летя и може и да ти се стори клише, но усещам, че съм жива. Като наелектризирана съм! Ти преживявала ли си подобно нещо? Страстна, изпепеляваща връзка.

— О, да — Силвия прибра яйцата и затвори хладилника. — С баща ти.

Фиона прокара ръка по гърлото си, когато едно зърно отказа да премине надолу.

— Наистина ли?

— И двамата бяхме решили, че става въпрос за секс, за едно бързо и вълнуващо чукане.

— Чакай малко, много искам да разбера, но не искам да си го представям. Много шантаво се чувствам. Добре, добре — тя затвори очи и кимна. — Значи вие с татко…

Силвия близна пръста си и издаде съскащ звук.

— Всички около нас беше нажежено! Тогава бях управителка на магазина. Имам прекрасни спомени от склада отзад.

— Мога само да кажа… Леле! Татко в склада?

— Възбуждащо, малко опасно, непредсказуемо.

— Типично в твой стил — прошепна Фиона. — Той беше различен, поне така ми се струваше на мен.

— Бяхме като тийнейджъри — тя въздъхна и се усмихна. — Господи, поне така ме караше да се чувствам. Струваше ми се прекалено неестествено да се замислям за брак, затова си казвах, че ще продължим както дотогава, докато я има тръпката. След това… Просто не знам, Фий, не знам нито кога, нито защо, но просто не можех да си представя живота без него. Добре че и той изпитваше същото.

— Беше толкова нервен първия път, когато ме заведе да се запозна с теб. Бях твърде млада, но разбрах, че много те обича, защото не можеше да си намери място от притеснение.

— Той ни обичаше и двете. Имахме късмет. Когато ми предложи да се оженим, аз си казах, че няма да го бъде по никакъв начин. Брак ли? Просто лист хартия, някакъв тъп ритуал. Казах си, че това няма да стане по абсолютно никакъв начин, въпреки това казах „да“ и останах изумена от себе си. Сърцето ми — прошепна тя и притисна ръка към гърдите си, — сърцето ми не можеше да му откаже.

Фиона си повтаряше тези думи, докато пътуваше към къщи. „Сърцето ми не можеше да му откаже.“

Звучеше прекрасно. Същевременно усети облекчение, че в момента нейното сърце мълчи. Щом сърцето заговори, значи може да бъде разбито — добре й бе известно. Докато мълчеше, тя щеше да бъде спокойна и щастлива.

Пролетта настъпваше и обгръщаше в зеленина полята, хълмовете и гората. На места бе разпръснала яркожълти диви минзухари, които приличаха на снопчета слънчеви лъчи. На върха на Конститюшън се белееше малко сняг, но контрастът между белите върхове и синьото небе придаваше още повече чар на срамежливите цветове на белите еритрониуми, а цвърченето на врабчетата звучеше по-весело.

В момента и тя се чувстваше също като острова — оживяваше и разцъфваше, беше се потопила в истинския живот.

Часовете и клиентите и работата в блога изпълваха дните й, докато екипът и тренировките й доставяха истинско удоволствие. Трите й кучета я даряваха с обич, забавляваха я, вдъхваха й чувство за сигурност. Страхотно готиният й нов съсед искрено я вълнуваше, при това имаше куче, което тя вярваше, че ще превърне в изключителен следотърсач, подходящ за спасителни операции.

От полицията не й бяха донасяли — не че криеха от нея — каквито и да било новини за трите убити жени, но… През последните дни нямаше репортажи за нови похищения. Когато зави, забеляза дъгоцветните криле на колибрите, които се стрелкаха над бреговете на потока, обрасли с червени цветя.

И ако това не беше добро предзнаменование!

— Няма никакви лоши новини, Богарт, единствено… Какво се пееше в онази песен? „Птиците и пчелите, цветята и дърветата…“ По дяволите, сега няма да мога да си я избия от главата.

Той изтръска козина и тя запя отново.

— Не я знам цялата — отпреди моето време е. Както и да е, напазарувахме и сме си почти вкъщи. И още нещо ще ти кажа. Може пък да звънна на таткото на Джос един телефон и да го поканя на вечеря. Мога все пак да готвя. Все нещо ще измисля. Не е ли крайно време да си организираме истинска среща и един от двамата да остане да преспи? Ти как мислиш? Искаш ли Джос да остане, за да си играете? Чакай първо да проверим пощенската кутия.

Тя зави, паркира и отиде до кутията отстрани на пътя. Беше се натрупала цяла купчина пощенски пликове. Тя ги извади и ги натъпка при покупките.

— Трябва да сготвя вечеря — прилична вечеря, за да не ме е срам, ако някой дойде.

Докато пренасяше пликовете, й се прииска да се беше сетила по-рано. Тогава щеше да купи нещо, за да направи истинско меню.

— Мога да се върна — замисли се тя, докато подреждаше замразените ястия и консервите със супа. — Щях да взема поне две пържолки. Слушай сега — тя сложи пощенските пликове на масата и прибра платнените торби, които Силвия й беше дала за пазаруване. — Просто ще звънна в пицарията и ще поръчам да ни доставят нещо вкусно.

Фиона замислено посегна към пощата.

— Сметка, още една сметка, я, каква изненада, трета сметка! — вдигна уплътнения плик. — Това обаче не е сметка. Момчета, да не би да ни изпращат снимка на някой от завършилите курсисти?

Бившите й клиенти обикновено й изпращаха снимки и я държаха в течение как се справят възпитаниците й. Доволна, че е получила нещо различно от сметка, тя отвори плика.

Ефирен ален шал падна на масата.

Тя отстъпи назад. Отвращението и паниката се надигнаха в гърлото й като прогаряща пътека. Усети как стаята се завъртя, посивя по краищата и пред погледа й остана единствено червената тъкан. Болката притисна гърдите й, задуши я и сивото се покри с бели точки. Тя протегна ръка назад, подпря се с разтреперана ръка на плота и усети как краката й омекват.

Не припадай, не припадай, не припадай…

Свлече се на пода, пое си въздух и го изпусна със свистене, след което принуди разтрепераните си крака да се задвижат. Когато посегна към телефона, разтревожените кучетата, скупчили се около нея, застанаха нащрек.

— Останете при мен. Останете — шептеше тя, докато паниката блъскаше в гърдите. Имаше чувството, че ударите ще натрошат костите й.

Грабна телефона с едната си ръка, а с другата ножа.

— Дяволите да го вземат, Фиона, пак си оставила вратата отворена!

Саймън влезе, без да крие раздразнението си. Когато забеляза пребледнялата като платно жена, стиснала дълъг нож, заобиколена от трите кучета, които ръмжаха предупредително, той застина на място.

— Няма ли да им кажеш да седнат? — попита той спокойно, без да трепне.

— Спокойно, спокойно, момчета. Приятел. Саймън е приятел. Кажете здрасти на Саймън.

Джос влетя, стиснал в уста въже, готов за игра. Саймън отвори задната врата.

— Всички вън!

— Хайде вън. Вървете да играете. Хайде, вървете.

Без да откъсва поглед от нея, Саймън затвори вратата зад втурналите се към двора животни.

— Остави ножа.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Не мога. Просто не мога да си отворя пръстите.

— Погледни ме — нареди той. — Погледни ме — Саймън бавно стисна китката й и използва другата си ръка, за да освободи дръжката на ножа. Хвърли го на плота, върху дъската за рязане.

— Какво се е случило?

Тя вдигна ръка и посочи масата. Без да каже и дума, той пристъпи напред и видя шала и отворения плик.

— Обади ли се в полицията? — попита той и след като тя не отговори и не помръдна, се обърна и взе телефона.

— Натисни едно. Там е запаметен номерът на шерифа. Аз просто… — тя седна на пода и отпусна глава между коленете си.

Гласът му звучеше като жужене на фона на думкането на сърцето й. Не беше припаднала, напомни си тя и се стегна.

— Вземи — Саймън пъхна в ръката й чаша вода. — Пий, Фиона! — клекна и поднесе чашата към устните й.

— Ръцете ти са горещи.

— Не, твоите са студени. Изпий водата.

— Не мога да преглъщам.

— Можеш. Пий! — той я накара насила да я изпие глътка по глътка цялата чаша. — Дейви тръгва насам.

— Добре.

— Разкажи ми.

— Видях колибрите и спрях, за да си прибера пощата. Извадих пликовете от кутията и ги пъхнах при покупките. Реших, че е снимка на някое от моите кучета ученици. Понякога ми изпращат. Само че…

Той стана, вдигна с два пръста плика за единия край и го обърна.

— Клеймото е от Лейквю, Орегон. Няма обратен адрес.

— Дори не бях погледнала. Просто го отворих — точно преди да дойдеш. Преди да влезеш…

— Нямаше да нахлуя така и да те изплаша допълнително, ако не си беше оставила вратата отворена.

— Прав си — буцата, събрала се в гърлото й, не се махаше. Водата не успя да я отмие, затова тя вдигна поглед към Саймън. — Наистина постъпих безотговорно. Сигурно защото се чувствах толкова щастлива и спокойна. Каква глупачка съм! — тя се изправи и остави чашата на плота. — Нали имам кучетата. Имам и оръжие. Ако не беше ти, ако се беше оказал…

— Трудно ще му бъде да мине покрай кучетата. По всяка вероятност няма. Но ако все пак успее, ако се случи, Фиона, той ще изтръгне ножа от ръката ти за две секунди.

Тя вирна брадичка и се изчерви.

— Мислиш ли?

— Знам, че си силна и бърза. Само че когато противникът е до теб, а ти стискаш оръжие, той лесно може да го обърне срещу теб, така че е най-разумно да бягаш.

Тя отвори едно чекмедже с рязко движение и извади шпатула. Буцата в гърлото й започна да се стопява, изместена от гняв и обида.

— Хайде, пробвай да ми я вземеш.

— За бога!

— Представи си, че е нож. Докажи твърдението си!

— Добре — той се изви, посегна с дясната ръка, след това стисна нейната с лявата.

Фиона пристъпи от крак на крак за равновесие, стисна протегнатата ръка и използва инерцията му, за да го блъсне напред. Той се подпря с ръка на стената, за да не се удари.

— Току-що те наръгах с ножа в гърба или ако не съм настроена за убийство, щях да те изритам отзад в коленете и да те сваля на земята. Не съм безпомощна. Не съм жертва.

Той се обърна към нея. Лицето й бе изкривено от гняв, което бе много по-добре, отколкото да се поддава на страха.

— Добър замах.

— Точно така! — кимна отривисто тя. — Точно така, дяволите да те вземат. Искаш ли да ти покажа още нещо? Може би този пък ще те изритам в топките, така че да заседнат в гърлото ти, а след това ще те пребия и ще гледам как се гърчиш от болка.

— Точно това предлагам да го пропуснем.

— Може да съм уплашена, но това не означава, че съм безпомощна. Когато съм уплашена, съм готова на абсолютно всичко, за да се защитя — тя хвърли шпатулата в мивката. — Не можеш ли да покажеш малко разбиране, вместо да ми се караш?

— Вече не си се свила разтреперана на пода. А на мен не ми се иска да забия юмрук в стената.

— Това ли е твоят подход?

— Досега не бях изпадал в подобно положение, но очевидно да, това е моят подход — той взе шпатулата от мивката и я прибра в чекмеджето. — Ако предпочиташ разтреперана ревлива жена вместо силен мъж, ще го приема.

— Дрън-дрън…

— Господи! Адски ме дразниш. Което явно е целта ти.

— Направо се побърквам!

Фиона прокара ръце по лицето си и ги плъзна назад по косата.

— Защо?

— Когато те виждам в подобно състояние, направо се побърквам. Ти виждала ли си се отстрани, когато си силно изплашена? Цветът се оттича от лицето ти. Не съм виждал жив, дишащ човек толкова блед. Наистина губя ума и дума.

Тя отпусна ръце.

— Много те бива, когато решиш да ме ядосваш.

— Точно така. По този въпрос можем да поговорим някой друг път. Не си мисли… — той замълча и тикна ръце в джобовете си. — Не си мисли, че си ми безразлична. Напротив. Просто не съм… Ето, видя ли? — повиши нервно глас той. — В мига, в който престана да те дразня, ти се разплакваш.

— Не плача — тя замига отчаяно, за да прогони напиращите сълзи. — А дори да плача, какво от това? Имам право да обърна няколко чаши, така че постъпи като мъж, докажи, че си мъж и престани да се разправяш с мен.

— По дяволите! — той я привлече към себе си и я прегърна.

Фиона усети как риданията напират в гърлото й. След това той прокара пръсти по бузата й и притисна устни към челото й.

Тази проява на нежност я изненада толкова силно, че сълзите й секнаха. Въздъхна дълбоко и се отпусна на гърдите му.

— Не знам как да се държа мило с хората — промълви той. — Едва успявам да се погрижа за скапаното си куче.

Грешиш, помисли си тя, много грешиш.

— Справяш се чудесно — успя да прошепне тя. — Вече съм добре — въпреки това трепна рязко, когато чу предупредителния лай на кучетата. — Това сигурно е Дейви.

— Аз ще го пусна — той я погали по косата още веднъж и още веднъж. — Ти вземи седни или нещо такова.

— „Вземи седни или нещо такова“ — повтори Фиона, когато Саймън излезе. След това послуша съвета му и се отпусна до кухненската маса.

Саймън се показа на верандата.

— Вътре е, в кухнята.

— Какво…

— Тя ще ти разкаже. На мен ще ми трябват поне двайсет минути.

— Добре.

Саймън се отправи към джипа, нареди на Джос да остане на място и подкара.

Спокойна съм, значително по-спокойна, помисли си Фиона, когато Дейви влезе.

— Не съм го пипала, откакто го отворих — започна тя. — Не че има значение — Фиона погледна над рамото му и се намръщи. — Къде е Саймън?

— Трябваше да свърши нещо.

— Той… Аха — напрежението в гърдите й се върна. — Добре. Пристигнало е по пощата. Има клеймо от Орегон.

Той седна и стисна ръцете й.

— Господи, Дейви! Не мога да ти опиша колко съм изплашена.

— Ще се грижим за теб, Фий. Само кажи и ще оставя човек пред къщата ти двайсет и четири часа, докато не хванат мръсника.

— Не съм готова за това. Все още не съм. Но може и да се стигне до това.

— Някакви необичайни обаждания, някакви притеснения? Нещо обезпокоително в уебсайта или блога ти?

— Не. Това е първото включване от… Знам, че може и да не е от него. И най-вероятно не е. Сигурно е от някой злобар, прочел тъпата статия, след което е намерил някак адреса. Така трябва да е.

— Може и така да е — той пусна ръката й и извади два плика за доказателства. — Ще ги взема. Ще направим каквото можем. Случаят е поет от федералните и сигурно ще се наложи да им предадем и това. Фий, сигурно ще изпратят човек, който да говори с теб.

— Добре, няма проблем — няма да е за пръв път, помисли си тя с горчивина. — Ще се срещна с човека.

— Ще позвъним в полицията в Лейквю. Знам, че ти е трудно, но може пък това да е пробивът, от който се нуждаем. Може да има отпечатъци или ДНК по марката. Може да излезе нещо от почерка или пък да проследим откъде е шалът.

Разследване, криминални процедури. Нима бе възможно да се случва отново?

— Ами Пери? Може да е платил на някого да ми го изпрати.

— Ще разбера всичко възможно, но те сигурно вече за разговаряли с него. Следят с кого общува, посетителите му, пощата му. Досега не ни притискаха, но сега шерифът ще настоява да направим нещо. Може да е гъната идея на някой кретен, но знам, че всички ще го приемат много сериозно. Мога да спя на канапето.

Фиона знаеше, че е готов да го стори и да остане при нея, докато имаше нужда.

— Имаш семейство. А пък аз разчитам на кучетата.

Дейви се облегна назад.

— Имаш ли нещо студено за пиене?

— Защото си жаден, или защото не искаш да ме оставиш сама?

Той я погледна с присвити очи.

— Значи не можеш да почерпиш служител на реда със студена напитка, така ли?

Тя стана и отвори хладилника.

— Имаш късмет, защото тъкмо се върнах от пазар. Купила съм кока-кола, оранжада, минерална вода и плодов сок. Има и бира, но тъй като си трудолюбив служител на реда…

— Дай ми кока-кола.

— Искаш ли лед и лимон?

— Просто ми дай кутийката, Фий. Предлагам да седнем на верандата и да се порадваме на хубавото време.

Тя извади още една кутийка.

— Няма проблем да остана сама, Дейви. Страх ме е — добави тя, докато вървяха към вратата, — но съм на по-сигурно място у дома, отколкото където и да било другаде. Нося мобилния си телефон в джоба. Тренирах с пистолета и до довечера ще потренирам още малко. Сигурно ще останеш доволен, когато разбереш, че в момента, в който Саймън влезе, аз се бях паникьосала, но кучетата не го допуснаха, докато не им дадох команда.

— Добре, Фий. Ще бъда още по-доволен, ако някой остане при теб. Защо не се обадиш на Джеймс?

Фактът, че бе обмисляла тази възможност, й разкри, че е по-стресирана, отколкото предполагаше.

— Не знам. Може би…

Кучетата застанаха нащрек, тъкмо когато двамата стигнаха вратата. Дейви я избута настрани и отвори. Саймън се връщаше.

— Е, аз ще тръгвам — рече Дейви.

Значи бяха решили да не я изпускат от поглед.

— Ами студената напитка и хубавото време?

— Ще си взема напитката — стисна окуражително ръката й и побутна Саймън към двора.

Фиона Остана на мястото си, докато двамата тихо си говореха нещо. Дейви се качи в колата си, а Саймън метна малката си раница на гръб.

— Мислех, че си се прибрал.

— Прибрах се. Трябваше да се погрижа за нещо и да си взема някои неща, защото довечера оставам при теб.

— Тук ли ще спиш?

— Да — взе кутийката с кока-кола и отпи. — Дори да не искаш, проблемът си е твой.

Тя се развълнува така, сякаш й бе прочел любовен сонет.

— Предполагам, че ще очакваш секс и топла вечеря.

— Да, но ти избираш реда — той й върна кока-колата.

— Не съм добра готвачка.

— Добре поне, че си добра в леглото — или където там се случи… — той сви рамене. — Нямаш ли замразена пица?

Беше все още уплашена, но сълзите й вече не напираха и не й се налагаше да се стяга, за да не трепери.

— Имам, но също така имам и меню от „Мама миа“. Ще ги помоля да ни донесат нещо.

— Става — той понечи да мине покрай нея и да влезе в къщата, но тя се завъртя и се притисна към него.

— Саймън! — прошепна Фиона и се отпусна на гърдите му. — Нямам представа защо, но ти си тъкмо това, от което най-много имам нужда в момента.

— И аз нямам представа защо — той подхвърли раницата в стаята, след това прокара ръка по гърба й. — Не си мой тип, но…

— Защото не понасям да ме слагат в която и да било категория.

Той я погледна в очите, а тя се разсмя и отново се притисна към него.

— Напротив.

— Какво ще кажеш да се поразходим, преди да поръчаме вечеря? Трябва да изразходвам част от натрупаната нервна енергия.

— Тогава искам бира.

— Май и аз! Две бири за из път ще ни дойдат добре.

 

 

По-късно седнаха на канапето с втора бира в ръка. Огънят в камината беше прогонил вечерния хлад, а между тях стоеше пица пеперони в картонена кутия. Фиона качи крака на масичката за кафе и кръстоса глезени.

— Все си казвам, че ще започна да се храня като възрастен човек.

— Че ние точно така се храним — Саймън попречи на Джос да се пъхне под краката му и да си открадне парче. — Изчезвай — нареди той на кучето. — Децата ядат, когато и каквото им се даде. А ние ядем, когато и каквото ни се прииска. Защото сме възрастни.

— Така си е. Освен това обожавам пица — тя отхапа. — Няма нищо по-вкусно от пицата. Мислех си обаче, преди… преди да дойдеш, да те поканя на вечеря.

— Тогава защо стана така, че аз платих пицата?

— Ти пръв си извади портфейла и аз те оставих да платиш. Имах намерение да те поканя на вечеря, която съм сготвила сама.

— Нали не ставаш за готвачка?

Тя го сръчка с лакът.

— Щях много да се постарая. Освен това мога да пека месо. Дори бих казала, че съм направо върхът! Две хубави пържоли, картофки във фолио и някакви зеленчуци, за да може да се каже, че яденето е здравословно. Това вече е моето царство.

— Така готвят мъжете — той си взе второ парче пица. — Браво.

— Дължа ти вечеря с пържоли, тъй като ти плати пицата и тази вечер ще ми правиш компания. Разкажи ми защо те побърквам.

— Не е интересно. Защо нямаш телевизор на долния етаж?

— Защото никога не гледам телевизия тук долу. Обичам да гледам в леглото, след като съм се проснала удобно или съм се сгушила на топло. Холът е за разговори в компания.

— А спалнята е за секс и спане.

— До много скоро сексът беше напълно изключен от менюто, а когато гледам телевизия, заспивам по-лесно — тя облиза соса от палеца си. — Вече знам кога се опитваш да смениш темата и отсега държа да ти кажа, че няма да стане. Искам да знам.

— Не си виновна ти. Просто имам гаден характер. Научих се да го овладявам. Това е.

— Какво точно означава гаден характер?

Той отпи от бирата си.

— Добре. Когато бях дете и нещо или някой ме вбесеше, или се опитваше да ме командва, избухвах. Боят беше отговорът ми на всичко — колкото по-кървав, толкова по-добре.

— Обичал си кавгите ли?

— Обичах да сритвам задници — поправи я той. — Различно е. Кавги ли каза? Има нещо добродушно в тази дума. А аз изобщо не бях добродушен. Не си го търсех, не нападах другите деца, не се опитвах да ги въвлека в конфликт. Само че не виждах защо трябва да отстъпвам. Съзирах ли проблем, действах. След това отказвах да превключа на друг режим.

Той завъртя бутилката бира и лениво прочете етикета.

— Пред погледа ми падаше червена пелена. Говоря буквално. Тогава се спусках напред и следваха неприятности.

Тя си го представи как се спуска напред — едрото тяло, силните ръце, блясъкът в очите, който беше виждала на няколко пъти.

— Наранявал ли си някого?

— Можех и сигурно щеше са се стигне дотам. Водили са ме в училищната канцелария толкова много пъти, че не им помня броя.

— А пък мен никога. Не че се хваля — добави тя, когато той я погледна сърдито. — Ще ми се да не бях чак толкова примерна.

— Значи си била от онези.

— За съжаление бях. Бях наистина за пример. Лошите момчета са много по-интересни от добрите момичета.

— Зависи от момичето и какво е нужно, за да предизвика лошото момче — той протегна ръка и разкопча горните две копчета на ризата й, докато не се показа сутиенът. — Готово. Сега си вече друго момиче. Както и да е — продължи той и тя се разсмя. — Набърквах се постоянно в неприятности, но никога не съм удрял пръв и винаги имаше хора, които да потвърдят, че е така. Родителите ми пробваха какво ли не, за да овладеят гнева ми. Спорт, говореха ми, дори ме пратиха на терапевт. Работата бе там, че изкарвах прилични оценки и никога не се репчех на учителите.

— Какво се промени?

— Стана през първата година в гимназията. Вече ми се носеше славата и за съжаление винаги имаше някой, който се чувстваше длъжен да предизвика прехваления побойник. Появи се един нов, яко момче. Реши да ме смачка, но стана така, че аз смачках него.

— Просто така ли?

— Не. Беше грозна, злобна история и от двете страни. Наранихме се един друг. Аз го нараних повече. Две седмици по-късно, заедно с приятелите си той ми се нахвърли. Бях с едно момиче, натискахме се в парка. Двама от тях ме държаха, докато той ме удряше. Тя пищеше да спрат и викаше за помощ, но никой не дойде. Би ме, докато накрая съм загубил съзнание.

— Господи, Саймън!

— Когато се свестих, те я бяха проснали на земята и я държаха. Тя плачеше и се молеше. Не знам дали я бяха изнасилили. Нямах представа дали са успели. Май още не бяха. Тогава побеснях и не помня нищо повече. Не знам как съм се надигнал от земята и как съм ги погнал. Пребил съм двама така, че са припаднали. Третият избягал. Наистина не помня нищо — повтори той, сякаш случката продължаваше да го измъчва. — Помня обаче как се опомних, как червената пелена пред очите ми се вдигна и чух гласа на момичето, в което бях влюбен. Тя плачеше и ме молеше да спра. Спомням си изражението й, когато я погледнах. Бях я уплашил не по-малко от онези, които едва не я изнасилиха.

Значи е била лигла, реши Фиона. Вместо да плаче, тя би хукнала за помощ.

— Много ли зле беше пребит?

— Вкараха ме за два дни в болница. Двама от онези, които ме нападнаха, прекараха там доста повече време. Събудих се в болницата — нямаше място, което да не ме боли. Родителите ми бяха в дъното на стаята. Мама плачеше. Не знам какво трябва да стане мама да заплаче, но тогава цялото й лице беше в сълзи.

Очевидно това, прецени Фиона, го е потресло повече, отколкото загубата на памет. Това е бил моментът, който го е насочил по нов път. Сълзите на майка му.

— Тогава си помислих „Достатъчно. Стига!“. И овладях изблиците си.

— Просто така ли?

— Не. Успях с течение на времето. Когато успееш да обърнеш гръб на нещо един път или си дадеш сметка, че онзи, който те бие, е пълен идиот, става по-лесно.

Значи, ето къде бил коренът на самоконтрола му.

— Ами момичето.

— Така и не стигнахме до нищо повече от целувките. Тя ме отряза. Не я виня.

— А пък аз я виня. Трябвало е да намери един дебел клон и да ти помогне, вместо да плаче. Можела е да се наведе за камъни. Трябвало е да ти целува краката, задето си я спасил и не си позволил да я изнасилят и малтретират.

Той се усмихна.

— Не беше от този тип момичета.

— Вкусът ти към определен тип жени явно ти играе лоши шеги.

— Може и да си права. Поне досега е било така.

Фиона се усмихна и се наведе да го целуне, а той разкопча още едно копче на ризата й.

— Тъй като тази вечер съм „Друго момиче“, какво ще кажеш да занесем кутията с пица горе, за да ни бъде под ръка за по-късно?

— Обожавам студена пица.

— Така и не разбирам хората, които не обичат — тя стана и му протегна ръка.