Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (2)

2.

След оперативката Фиона подкара към къщи, а Пек се просна на задната седалка, за да подремне. Беше си заслужил почивката, също както тя си беше заслужила бургера, който щеше да си направи и да изяде лакомо, след като заведе случая в компютъра.

Трябваше да позвъни на Силвия, мащехата си, и да й каже, че са открили детето и няма да има нужда да поема следобедните й часове. След като бяха свършили тежката работа, дъждът реши да поспре. Дори се провидя синьо небе сред разкъсаните облаци.

Горещо кафе, горещ душ, обяд и опис на случая, а ако имаше късмет, времето щеше да остане сухо целия следобед.

Докато излизаше от парка, Фиона мярна бледа дъга над тесния пролив. Добър знак, може би вестител на хубави неща, които предстоят да се случат. Преди няколко години животът й беше като дъжда — скучен, сив и унил. Островът за нея бе късчето синьо небе сред облаците и то повлия решението й да се установи тук в очакване на дъгата.

— Сега вече имам онова, което исках — прошепна тя. — Ако е писано да има още, то ще дойде само.

Отби от виещия се път по неравна алея. Пек усети промяна в ритъма, изсумтя и се надигна. Опашката му започна да барабани, докато гумите трополяха по дървения мост над тесния бълбукащ поток близо до дома й. Щом видяха къщата, опашката му ускори ритъма си и той излая кратко и доволно.

Малката й вила, облицована с кедрово дърво, сякаш се беше сляла с гората и полята. В ширналия се двор имаше предостатъчно място за тренировки. Тук бяха монтирани пързалки, люлки, стълби и платформи, тунели и подлези, пейки, люлки от автомобилни гуми и рампи, които изглеждаха така, сякаш бяха направени за деца.

Близо до истината, помисли си Фиона. Само че тези деца бяха четириноги.

Другите й две „деца“ чакаха на покритата веранда пред входната врата, махаха с опашки и пристъпваха нетърпеливо от крак на крак. Едно от най-хубавите неща на кучетата бе искрената им радост, когато те посрещат, независимо дали си отсъствала пет минути или пет дни, и ти засвидетелстват безграничната си обич.

Фиона паркира и кучетата възторжено се втурнаха, към автомобила, а Пек замаха с опашка, нетърпелив да отиде при събратята си.

Тя слезе при нетърпеливите муцуни и размахани опашки.

— Здравейте, момчета!

Разроши козината им и се пресегна да отвори задната врата. Пек тутакси скочи на земята.

Кучетата започнаха да се душат, да ръмжат щастливо, да се блъскат, след това се подгониха. Докато изваждаше раницата, и трите хукнаха и заобикаляха в кръгове и на зигзаг, след което отново се спуснаха към нея.

Бяха винаги готови да играят, помисли си тя, докато три чифта очи я наблюдаваха с надежда.

— След малко — обеща им. — Трябва да взема душ, да се преоблека със сухи дрехи и да похапна. Да влезем вътре. Какво ще кажете, да влезем ли?

Шестгодишният Нюман, рижав лабрадор, най-големият от трите кучета, пристъпи с достойнство и поведе останалите. Богарт, черен лабрадор, най-малкият, на три, спря, захапал въже.

Изглежда, на някой му се играеше.

Тримата пристъпваха зад нея по дървения под. Колко ли бе часът? Фиона погледна часовника си. Не разполагаше с много време.

Остави раницата, за да сложи ново одеяло, преди да е забравила. Докато кучетата се търкаляха по пода, тя накладе огъня, който беше угасила, преди да излезе. Свали мокрото си яке и остана да гледа как пламъците се разгарят.

Кучетата бяха на пода, в камината гореше огън, стаята изглеждаше уютна. Изкуши се да се отпусне на кушетката и да поспи.

Нямаше време, напомни си Фиона и се поколеба кое е по-важното: да се преоблече в сухи дрехи или да похапне? Накрая реши да се държи като възрастен човек и първо да се подсуши. Докато трополеше нагоре по стълбите, трите кучета застанаха нащрек. Няколко секунди по-късно чу шум от кола по моста.

— Сега пък кой е?

Тръгна към прозореца, все още стиснала раницата в ръка.

Синият джип не й беше познат, а на остров с размерите на Оркас всички се познаваха. Някой турист, беше първата й мисъл, завил в погрешна посока и сега търси никой да го упъти.

Излезе навън без желание и даде знак на кучетата да останат на верандата.

Някакъв мъж слезе от колата. Беше върлинест, с гъста черна коса, ботуши и дънки. Имаше приятно лице, макар и с остри черти, подчертани скули и брадичка, потъмняла от наболата брада, която издаваше, че е бил твърде зает или пък го е домързяло да се избръсне тази сутрин. По лицето му пролича раздразнение или нетърпение — или може би комбинация от двете — докато прокарваше пръсти през косата си. Едри ръце, забеляза тя, дълги също като краката му.

И ботушите, и коженото яке бяха доста износени. Затова пък джипът изглеждаше нов.

— Имате ли нужда от помощ? — извика тя.

Той престана да се мръщи на тренировъчната градина и се обърна към нея.

— Фиона Бристоу? — гласът му беше рязък, не толкова от гняв, колкото от раздразнението, изписано на лицето му.

Застаналият зад нея Богарт изскимтя тихо.

— Всичко е наред.

— Треньор на кучета ли сте?

— Да — тя слезе от верандата, когато той се отправи към нея, и забеляза как оглежда тримата й пазачи. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Вие ли сте обучила тези?

— Да.

Очите му, светлокафяви, също като топъл, добре запарен чай, се преместиха към нея.

— Значи сте наета.

— Моля? За какво?

Той посочи кучетата.

— За треньор на кучета. Кажете каква е таксата.

— Добре. Да започнем с един милион.

— Ще се съгласите ли на вноски?

При тези думи тя се усмихна.

— Ще се договорим. Не е ли по-добре да започнем по друг начин. Фиона Бристоу — представи се тя и подаде ръка.

— Извинявам се. Саймън Дойл.

Ръце, свикнали на труд, помисли си тя, когато мазолестата му длан стисна нейната. След това си спомни откъде й беше познато името.

— Да, сетих се. Работите с дърво.

— Правя разни неща.

— Чудесни са. Купих една от купите ви преди няколко седмици. Просто не устоявам, когато видя хубава купа. Мащехата ми ги продава в магазина си „Островно изкуство“.

— А, да, Силвия. Страхотна е! — той не обърна особено внимание на комплимента и на казаното от нея. — Тя ми каза да дойда да поговоря с вас. Каква част от милиона искате предварително?

— Къде е кучето?

— В джипа.

Тя погледна над рамото му и едва сега забеляза кутрето на прозореца. Беше смес от лабрадор и ретривър и в момента се беше заело с важна задача.

— Кучето ви изяжда джипа.

— Какво? — обърна се той. — По дяволите!

Фиона даде знак на наострилите уши кучета да останат на място и го последва. Най-добрият начин да прецени мъжа, кучето и създалото се положение бе, като го наблюдава как се справя с проблема.

— За бога! — дръпна той вратата. — Какво ти става?

Кученцето изобщо не се стресна, скочи право в ръцете на мъжа и покри лицето му с мокри целувки.

— Престани. Просто престани! — стисна кутрето в ръцете си и го задържа далече от себе си, докато животното махаше с опашка, гърчеше се и джавкаше радостно.

— Наскоро купих този джип. Изял е облегалката за глава. Как е възможно да я разкъса за пет минути?

— На малките кученца им трябват няколко секунди, за да се отегчат. Отегчените кученца дъвчат. Щастливите кученца дъвчат. Тъжните кученца също дъвчат…

— На мен ли го казвате. Купих му цяла планина играчки за дъвкане, но той предпочита обувки, мебели, тъпите чорапи и всичко останало — включително и новия ми джип — мъжът тикна кученцето в ръцете на Фиона. — Направете нещо!

Тя гушна кученцето, което се нахвърли да я целува по лицето, сякаш бе отдавна изгубен любим. Долови лек мирис на кожа по топлия му дъх.

— Я какъв сладур! Ти си истински красавец.

— Истинско чудовище — изръмжа Саймън. — Като смахнат художник е, изобщо не спи. Ако откъсна поглед от него за две минути, успява да изяде или счупи нещо или пък избира най-неподходящото място, за да се облекчи. От три седмици не съм имал и минутка покой.

— Аха — тя продължи да гушка кученцето. — Как се казва?

Мъжът погледна кученцето, което продължаваше да раздава целувки.

— Джос^[1].

— Много подходящо. Да видим сега що за чудовище е — Фиона коленичи на земята с него, след това даде знак на кучетата да се приближат. Те дотичаха и тя остави кученцето на земята.

Някои кутрета обикновено се свиват, други се крият или се опитват да избягат. Но не и Джос. Той скочи към големите кучета, като джавкаше и махаше с опашка. Душеше ги, докато те душеха него, потръпваше от радост, хапеше ги по лапите и опашките.

— Храбро малко войниче! — възкликна Фиона.

— Не знае какво е страх. Накарайте го да се страхува.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Защо си взехте куче?

— Майка ми ми го подари. Сега не мога да се отърва от него. Не ме разбирайте погрешно, аз харесвам кучета. Готов съм на секундата да го заменя с едно от вашите.

Тя огледа необръснатото лице на мъжа.

— Май не спите много напоследък, а?

— Единственият начин да открадна по някой и друг час е, като го оставя в леглото. Вече е разкъсал всички възглавници. Сега се е заел с матрака.

— Защо не пробвахте да го научите да спи в свое кошче.

— Взел му бях кошче, но той го изяде! По-точно казано, прояде го, за да може да излиза от него. Имам чувството, че умее да се сплесква като змия, когато реши да се промъкне някъде. Не мога да си върша работата. Опасявам се, че има мозъчно увреждане, дори психически отклонения.

— Той е чисто и просто едно най-обикновено бебе, което има нужда от време за игра, от обич, търпение и дисциплина — поправи го тя, докато Джос се клатеше на крака на Нюман.

— Защо ги върши тези дивотии? Готов е да изчука всичко. Ако е бебе, както казвате, защо мисли единствено и само за това?

— Това е инстинкт и опит да покаже, че доминира. Иска да бъде голямо куче. Богарт! Донеси въжето!

— Господи, не искам да го беся! Не точно това имах предвид — рече мъжът, когато черният лабрадор хукна към верандата и се втурна през отворената врата.

Кучето излезе, стиснало въже между зъбите си, отправи се към Фиона и го пусна в краката й. Когато тя се наведе, животното отпусна предните си лапи напред, вирна дупе и размаха нетърпеливо опашка.

Фиона разклати въжето. Богарт скочи, захапа го, изръмжа и задърпа, настроен войнствено, готов да й го отнеме.

Джос заряза Нюман и скочи към въжето, пропусна и тупна по гръб. Извъртя се, скочи отново, малките му челюсти щракнаха, а опашката му заприлича на полудял метроном.

— Искаш ли въжето, Джос? Искаш ли въжето? Ще поиграем ли? — тя го овеси близо до земята, за да успее да го достигне и когато малките зъби се сключиха около желаната цел, го пусна.

Богарт, стиснал другия край, повлече кученцето по земята и то се запремята като космата риба на сухо.

Много е решителен, отбеляза тя наум и остана особено доволна, когато Богарт сведе рязко глава и кученцето застина на земята.

— Пек, Нюман, донесете топките. Бързо донесете топките!

Също като приятеля си, Пек и Нюман хукнаха към къщата. Върнаха се, захапали жълто-зелени топки за тенис, и ги пуснаха в краката й.

— Нюман, Пек, давайте! — Фиона метна двете топки една след друга и кучетата се втурнаха след тях.

— Добро хвърляне — мъжът наблюдаваше как кучетата догонват топките, захапват ги и се връщат.

Този път издаде звук като от мляскаща целувка и Джос изви глава, без да пуска въжето. Тя хвърли топките още два пъти, като следеше внимателно реакциите му.

— Давайте! — повтори тя.

Големите кучета отново се хвърлиха напред, а кученцето тромаво ги последва.

— Има много силен инстинкт за игра, а това е чудесно. Трябва единствено да бъде насочван в правилната посока. Нали е ваксиниран?

— Да. Кажете ми, че ще го вземете. Ще плащам и за настаняването, и за храната.

— Не става така — докато говореше, тя се наведе за върнатите топки и ги метна отново. — Ако се заема с него, значи се заемам и с вас. Двамата вече сте един отбор. Ако нямате намерение да се посветите на кучето, на обучението му, на здравето и щастието му, ще ви помогна да му намерите друг дом…

— Саймън. Казвайте ми Саймън. Няма да се откажа току-така — той тикна ръце в джобовете си, докато Фиона хвърляше топките за пореден път. — Да не говорим, че майка ми ще… Не ми се мисли. Въобразила си е, че откакто се преместих тук, имам нужда от компания. Трябвало да имам или съпруга, или куче. Не може да ми осигури съпруга, така че…

Намръщи се, когато едрият рижав лабрадор остави кутрето да налапа топката. То заподскача доволно и я донесе при другите.

— Върна я!

— Точно така. Сега му я поискайте, Саймън.

— Какво?

— Кажете му да ви даде топката. Клекнете, протегнете ръка и му кажете да ви даде топката.

Саймън приклекна и протегна ръка.

— Да… — Джос скочи в скута му и за малко да го събори. След това завря широко разтворената си муцуна, стиснала топката, в лицето му.

— Кажете му „стига“ — нареди Фиона и прехапа вътрешната страна на бузата си, за да прикрие напушващия я смях. — Пуснете го да тупне по дупе. Задръжте го на земята и внимателно измъкнете топката. След като топката е в ръката ви, кажете „Добро куче“ и повторете одобрително. Усмихнете, се.

Саймън направи както му беше казано, макар да се оказа трудно, тъй като кученцето се гърчеше като дъждовен червей.

— Ето, той успешно хукна след топката и я върна. Ще използвате хапки храна, много похвали и едни и същи команди всеки път. Той ще схване какво искате от него.

— Тези номера са чудесни, но мен ме интересува да го науча да не ми съсипва къщата — той погледна разкъсаната облегалка за глава. — Или джипа.

— Изпълняването на каквато и да било команда се нарича дисциплина. Той ще се научи да прави онова, което му казвате, ако го обучите с помощта на игри. Животното иска да си играе, при това да си играе с вас. Награждавайте го, като си играете с него, също и с храна, с похвали, с обич и той ще се научи да уважава правилата на дома, в който живее. Той иска да ви достави удоволствие — добави тя, когато кученцето се претърколи по гръб. — Обича ви.

— Значи няма страшно, тъй като досега връзката ни беше доста проблемна, да не говорим колко кратка.

— При кой ветеринар ходите?

— При Фунаки.

— Върхът! Искам копия от медицинския му картон за архива си.

— Ще ви донеса.

— Трябва да купите лакомства за малки кученца — от онези, които лесно може да сдъвче и да преглътне. Трябва ви мек намордник и каишка, а също и обикновен нашийник.

— Имах каишка, само че той…

— Я е изял — довърши вместо него Фиона. — Често се случва.

— Браво. Мекият намордник обикновен ли е?

Тя обърна специално внимание на изражението на Саймън й остана доволна, когато забеляза как се намръщва, докато кимва.

— Не, трябва да е като оглавник, мек и много ефективен. Ще го използвате по време на тренировките както тук, така и у вас. Вместо да оказва напрежение върху гърлото, той притиска съвсем леко точки, които успокояват кучето. С негова помощ животните се учат да вървят спокойно, вместо да се дърпат и теглят, и следват вашите стъпки. Така ще упражнявате повече контрол и ще усещате по-добре кучето си.

— Добре. Както кажете.

— Предлагам ви да купите ново кошче или да поправите старото и да оставите там играчки и парчета естествена кожа. Въжето винаги е от полза, но ви трябват топки за тенис, кокали от пресована кожа, ей такива залъгалки. Ще ви направя списък с основните препоръки и изисквания за обучението. Имам час след… — Фиона погледна часовника си. — По дяволите! След половин час. И още не съм звъннала на Сил.

Джос заподскача около нея и се опита да обгърне крака й с лапи, но тя се наведе и натисна дупето му на земята.

— Долу.

Тъй като нямаше лакомство, тя го задържа на място, погали го и го похвали.

— Ако разполагате с време, най-добре останете. Ще ви поема.

— Не нося обаче един милион.

Тя освободи кученцето и го взе на ръце, за да му се порадва.

— Ами трийсет?

— Е, имам толкова.

— Трийсетачка за трийсетминутно групово обучение. Той на колко е? На три месеца?

— Нещо такова.

— Ще се справим. Курсът е осем седмици. Вече сте изпуснали два урока. Ще се постарая да ви вмъкна, за да наваксате. Устройва ли ви?

Саймън сви рамене.

— По-евтино е, отколкото да купувам нов джип.

— И то много по-евтино. Ще ви дам назаем каишка и мек намордник, докато си купите — стиснала кученцето в ръце, тя тръгна към къщата.

— Ако ви плащам по петдесет, ще работите ли с него самостоятелно?

Фиона се извърна назад.

— Не работя по този начин. Той не е единственото куче, което има нужда от обучение — кимна му да я последва и му подаде кутрето. — Елате. Имам каишки, които не използвам, също и меки намордници, трябват и лакомства. Освен това трябва да звънна по телефона.

Тя влезе в килера, където държеше намордници, каишки и четки, подредени по размери, различни играчки и кучешки вкуснотии.

Килерът приличаше на магазин за кучета.

Фиона погледна Джос отново, докато кутрето се виеше в ръцете на Саймън и се опитваше да захапе ръката на господаря си.

— Направете следното.

Тя се обърна към кутрето и с палец и показалец затвори внимателно устата му.

— Стига — без да откъсва очи от кученцето, Фиона протегна ръка назад и взе кокал от пресована кожа. — Това е за теб — когато той го захапа, тя кимна. — Браво на момчето! Сега го пуснете долу. Когато захапе нещо, което не бива, направете като мен. Дайте му команда, и му подхвърлете нещо, което е само негово. Поощрявайте го с неща, които му доставят удоволствие. Всеки път трябва да е така. Купете му каишка и нашийник.

Тя се върна в кухнята, грабна телефона и набра номера на мащехата си.

— По дяволите — измърмори, когато се включи гласовата поща. — Сил, дано не си тръгнала. Разсеях се и забравих да ти звънна. Вкъщи съм. Открихме момченцето. Добре е. Решил да последва някакви зайци и се изгубил, но всичко е наред. Както и да е, ако си тръгнала, ще се видим направо тук, ако ли не, предварително ти благодаря. Ще ти звънна по-късно. Чао.

Остави слушалката, обърна се и видя Саймън на прага, стиснал каишка в едната ръка и малък мек намордник в другата.

— Тези стават ли?

— Стават.

— Какво момченце?

— А, Хю Колдуел. Родителите му са тук на почивка за няколко дни. Днес сутринта излязъл от къщата и изчезнал в гората, докато те още спели. Не сте ли чул?

— Не. Откъде да чуя?

— Та това е Оркас! Както и да е, малкият е добре. Вкъщи си е вече и е в пълна безопасност.

— Ти в парка ли работиш?

— Не, аз участвам в доброволната организация „Издирване и спасителни операции с кучета“.

Саймън погледна трите кучета, които се бяха проснали като умрели на пода на кухнята.

— С тези ли кучета?

— С тези. Обучени са, имат и сертификати. Честно казано, Джос може да се окаже подходящ кандидат за спасителния отряд.

Мъжът изсумтя и понечи да се засмее.

— Да бе, сигурно.

— Има силно развито желание за игра, любопитен е, смел, дружелюбен, физически здрав — Фиона изви вежди към кутрето, което, изгубило интерес към играчката си, бе готово да нападне ботушите на господаря си. — Енергичен е. Забрави ли за обучението, Саймън?

— Моля?

— Поправяш, показваш и поощряваш.

— Аха — той се наведе и повтори всичко, което Фиона му беше показала.

Джос стисна играчката, след това я изплю и отново се спусна към ботушите му.

— Продължавай по същия начин. Аз трябва да се преоблека — тя направи крачка и спря. — Ще се справиш ли с кафеварката?

Мъжът погледна машината на плота.

— Може и да успея.

— Направи кафе, ако обичаш. За мен чисто, с една лъжичка захар. Нямам време.

Той погледна намръщено след нея.

Беше на острова от няколко месеца, но не знаеше дали някога ще свикне с небрежния начин, по който тукашните хора се отнасяха към непознатите и ги приемаха в домовете си. Зае се да направи кафето, докато още не беше се върнала.

Тя не знаеше кой е. Вярно, че беше й се представил, но това не означаваше нищо. Ами ако беше някой психар? Ами ако се окажеше изнасилвач? Да, тя имаше три кучета, каза си той и ги погледна. Досега се бяха държали приятелски, също като господарката си.

А в момента похъркваха доволно.

Как ли живееше с три кучета, след като той едва издържаше едно. Сведе поглед и забеляза, че кутрето е престанало да дъвче ботушите му и е заспало.

Саймън внимателно изтегли ботуша си и притаи дъх. Кученцето дишаше дълбоко.

Един ден, помисли си той и пристъпи към кафеварката, ще намери начин да го върне на майка си. И това щеше да стане скоро.

Саймън огледа машината и провери дали има кафе и вода. Когато я включи, бръмченето на вградената кафемелачка събуди кутрето, то скочи и заджавка яростно. Другите кучета наостриха уши. Едното от тях се прозя.

Щом го зърна, Джос заподскача радостно, а след секунда се спусна като стрела към себеподобните си.

Докато се търкаляха, размахваха лапи и опашки и се душеха, се запита дали не можеше да вземе назаем едно от големите. Щеше да е под наем. Можеше да го използва като кучегледачка.

Шкафовете бяха със стъклени вратички и той извади две кобалтовосини чаши. Наложи се да отвори няколко чекмеджета, докато попадне на лъжичките. Забеляза, че всичко е безупречно чисто и подредено.

Как успяваше да поддържа всичко в идеален ред. Той се беше настанил в новата си къща преди няколко месеца и кухненските му шкафове приличаха на битпазар. Не бе възможно да има чак толкова подредени хора. Това просто не беше естествено.

Интересна жена, каза си Саймън, докато продължаваше да разглежда наоколо. Косата й не беше точно червена, нито пък руса, а очите бяха ясни и съвършено сини. Носът й бе малко вирнат и обсипан с лунички, но долната й устна бе примамливо плътна.

Дълга шия, помисли си той, докато наливаше кафето, слаба, висока, но не и мускулеста.

Не, не беше красива. Не можеше да мине дори за готина, нито за сладурана. Но беше… интересна, а пък когато се усмихнеше… човек не можеше да откъсне очи от нея.

Той сложи лъжичка захар от квадратна бяла купичка в едната чаша и взе другата.

Отпи глътка и погледна през прозореца над мивката, но чу стъпки и се обърна. Личеше, че бърза. Имаше резки движения, които издаваха, че все пак е спортен тип.

Забеляза, че поглежда към пода. Тъкмо в този момент Джос направи кръгче и приклекна.

Саймън отвори уста, но преди да успее да извика „Недей!“, както обикновено, Фиона върли на плота папката, която носеше и плесна два пъти с ръце.

Острият звук стресна Джос. Тя пристъпи бързо, взе кученцето с една ръка, а с другата дръпна каишката.

— Браво, Джос, добро момче. Излизаме навън. Килерът, втори рафт, металната кутия с бисквитки! Вземи една шепа — нареди тя на Саймън и закачи каишката на нашийника, докато излизаше през задната врата.

Трите кучета се втурнаха след нея като космати топки.

Той влезе в килера й, подреден също като чекмеджетата, и загреба шепа кучешки бисквитки с размерите на нокът. В другата си ръка стискаше чашата с кафе.

Кутрето беше все така в ръцете й, докато бързо прекосяваше поляната по посока на дърветата, които опасваха задната част на градината. Когато остави Джос на земята, Саймън я настигна.

— Спри! — тя накара животинчето да престане да дъвче каишката и го почеса по главата. — Погледни големите момчета, Джос! Какво правят големите момчета? — тя го обърна и направи няколко крачки.

Очевидно кученцето се заинтересува от останалите кучета, които душеха, вдигаха крак и отново душеха, и хукна след тях.

— Благодаря — каза Фиона и пое чашата кафе, отпи голяма глътка и въздъхна. — Най-сетне! Добре, трябва да му определиш място за тоалетна. Нали нямаш желание да минира цялата градина? Затова всеки път ще го водиш на определеното за целта място. След това той сам ще започне да ходи там. Ти обаче трябва да си бдителен и да проявяваш постоянство. Той е още бебе, което означава, че трябва да го извеждаш по няколко пъти на ден. Сутрин, щом се събуди, и вечер, преди да си легнете, както и всеки път след храна.

Саймън си представи как животът му ще се върти около нуждите и капризите на кучето.

— А след като си свърши работата — продължи Фиона, — покажи огромна радост. Бъди много емоционален. Той иска да ти достави удоволствие. Иска да го хвалиш, да го награждаваш. Виж го, забеляза какво правят големите и няма да остане по-назад.

Саймън поклати глава.

— Когато го извеждам, той души по половин час, търкаля се, обикаля, а пет минути след като се приберем, върши каквото има за вършене.

— Покажи му. Ти си мъж. Водиш го и пишкате.

— Сега ли?

Тя се разсмя. Да, наистина беше очарователна.

— Не, когато сте във вашата градина. Вземи — тя му подаде каишката. — Сниши се на неговото ниво, повикай го. Покажи, че си щастлив! Използвай името му, след това, когато дойде, го погали, дай му нещо вкусно.

Той се почувства глупаво, задето трябваше да издава весели възклицания само защото кучето му щеше да се облекчи в гората, но щом си представи безбройните локви и купчинки, които чистеше по пода, послуша треньорката.

— Браво. Да пробваме една основна команда, преди другите да дойдат. Джос!

Тя пое каишката, за да привлече вниманието му и започна да го гали, докато той се успокои. Взе бисквитка от Саймън, постави я на дланта си, протегна дясната си ръка над главата на кученцето и размърда показалец.

— Джос, седни. Седни!

Докато говореше, тя движеше пръст над главата му. Той вдигна очи в опит да проследи движението и отпусна дупе на земята.

— Браво на момчето! Браво! — Фиона му даде бисквитката, погали го и го похвали. — Повтаряте отново и отново. Той автоматично ще вдига поглед и ще сяда на земята. Щом седне, го похвали, дай му награда. Когато я изяде, опитай само с гласова команда. Ако не разбере, повтаряш отново. Когато го направи, похвали го и го награди.

Тя отстъпи.

Кутрето се опита да я последва и Саймън се обърка.

— Накарай го да ти обърне внимание. Ти си шефът. Той обаче мисли, че си мекушав.

Подразнен, Саймън я изгледа хладно. Не можеше да отрече обаче, че когато дупето на кученцето се отпусна на земята, изпита гордост.

Кръстосала ръце, Фиона ги наблюдаваше.

Преценява ме, реши Саймън, докато повтаряше наученото.

Кучетата й се приближиха и седнаха като три сфинкса.

— Сега пробвай без движението. Използвай само гласовата команда. Не откъсвай очи от неговите.

Няма начин да се получи, помисли си Саймън.

— Седни!

Зяпна от изненада, когато Джос отпусна дупе на земята.

— Ето че седна. Браво! Добре се справи.

Докато Джос хрупаше бисквитка, Саймън се ухили на Фиона.

— Видя ли?

— Да, видях. Той е добро и умно куче — кучетата й застанаха нащрек. — Трябва да започваме. Съучениците ви идват.

— Как разбра?

— Те ги усетиха — тя отпусна ръка на главата на най-близкото куче. — Подай ръка, нека Нюман да те подуши.

— Какво?

Тя просто направи знак, след това пое ръката на Саймън и я поднесе под носа на Нюман.

— Нюман, това е Саймън. Саймън! Върви със Саймън. Върви! Трябва да свърша нещо. Нюман ще върви с теб, докато водиш Джос на каишка. Спри след малко и му сложи мекия намордник, след това се върни! Нюман ще ти помогне да се справиш.

Тя хукна нанякъде с останалите кучета и Джос скочи, за да ги последва. Но Нюман му препречи пътя.

— Искаш ли да дойдеш с мен вкъщи, момче? Ще ми помагаш. Хайде, върви!

Големият лабрадор се грижеше кутрето да върви напред. Саймън ту го водеше, ту го теглеше по моравата.

Ако високата очарователна треньорка беше толкова добра, колкото се твърдеше, помисли си той, накрая кучето му щеше да стане симпатично като Нюман.

Понякога се случваха и чудеса.

 

 

Час по-късно изтощеният Саймън се просна на канапето в хола си. Джос вдигна лапи към крака му и изскимтя.

— Господи, ти никога ли не се уморяваш? Имам чувството, че съм тренирал с отряд пехотинци — той вдигна кученцето и Джос се заизвива, близна го и се сгуши до него. — Добре, добре. Справи се добре. И двамата се справихме добре.

Той почеса кучето зад ушите.

След няколко минути и човекът, и кутрето спяха дълбоко.