Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (19)

19.

Фиона нарочно остави частния си урок за накрая. Често наричаше тези уроци „поправителни“, и то не само за кучетата.

Пухкавият рижав померански шпиц Клоуи — цели два килограма — правеше каквото си иска със собствениците си, тормозеше целия квартал, джавкаше, ръмжеше и се нахвърляше яростно върху другите кучета, котки, птици и деца и обикновено се опитваше да захапе всичко, което му се изпречеше на пътя, когато не беше в настроение.

Силвия беше седнала на верандата и се опитваше да плете на една кука — новото й хоби. Беше изнесла кана с прясна лимонада и масленки, докато Фиона слушаше собственичката, която повтаряше същото, което вече й беше казала по телефона.

— Тази зима двамата със съпруга ми трябваше да се откажем от ваканцията — обясняваше Лиси Чайлдс, докато галеше косматата топка, вперила подозрителен поглед във Фиона. — Никой не иска да я гледа цяла седмица, нито да остане вкъщи, ако тя е там. Толкова е миличка, сладуранката ми, но е неспасяема.

Лиси я целуна звучно, а Клоуи облиза цялото й лице.

Фиона забеляза, че Клоуи е със сребърен нашийник, обсипан с многоцветни камъчета — надяваше се да са най-обикновени, не скъпоценни, имаше розови боти, отворени на пръстите, които разкриваха розов педикюр.

И двете със собственичката ухаеха на „Принцес“ на Вира Уонг.

— На годинка ли е?

— Да, току-що отпразнувахме първия й рожден ден, нали, кукличке?

— Помните ли кога започна да се държи по този неконтролируем начин?

— Ами… — Лиси гушна Клоуи. Забележителният квадратен диамант на ръката й блестеше като късче лед, а Клоуи не спираше да показва на Фиона острите си като ножове зъбки. — Никога не е обичала другите кучета, не понася и котки. Възприема се като човек, защото е моето бебче.

— Спи в леглото ви, нали?

— Ами… да. Има си чудесно легълце, но предпочита да го използва като кутия за играчки. Обожава писукащите играчки.

— Колко има?

— Ами… — Лиси погледна глупаво и отметна назад русата си грива. — Непрекъснато й купувам нови. Просто не мога да устоя. Купувам й и малки дрешки. Много обича да е модно облечена. Знам, че я глезя. И Хари много я глези, но просто не можем да й устоим. А и тя е такава душичка. Просто е малко ревнива и лесно кипва.

— Защо не я пуснете?

— Не обича да ходи навън. Особено когато… — тя погледна през рамо към мястото, на което се бяха отпуснали Орио и кучетата на Фиона. — Когато наоколо има други кучета.

— Лиси, нали ми плащаш, за да превърна Клоуи в по-щастливо куче, което умее да се приспособява към обстоятелствата. От всичко, което ми каза, и от онова, което виждам, мога да кажа не само че Клоуи се възприема като водач на глутницата, а като двукилограмов диктатор. Разбирам, че тя страда от класическия синдром на малките кученца.

— Господи! Има ли нужда от лекарства?

— Трябва да престанете да я допускате в леглото си, като мислите, че след като е малка, й е позволено да върши онова, което никой не би позволил на по-голямо куче.

— Но тя наистина е мъничка!

— Размерът не променя поведението, нито пък причините, поради които кучето го проявява — в повечето случаи собствениците бяха най-голямата пречка. — Ти не можеш да я изведеш, без да попаднеш в стресова ситуация, хората отказват да идват у вас. Спомена, че двамата с Хари обичате да каните гости, но от месеци насам никой не е идвал на вечеря.

— Просто последния път, когато опитахме, Клоуи толкова се разстрои, че се наложи да я затворим в спалнята.

— Където е съсипала новата ви кувертюра и още куп неща.

— Беше ужасно!

— Не можете да я оставите, без тя да направи някоя поразия в изблик на гняв, затова и вие двамата сте престанали да излизате. За вас вече няма нито партита, нито вечери, нито театър. Каза, че е ухапала майка ти.

— Само я одраска. Тя…

— Лиси, искам да те попитам нещо. Със сигурност си пътувала със самолет, влизала си в магазини и ресторанти, където някое дете върши каквито поразии пожелае, пречи на всички, рита предната седалка, отговаря грубо на родителите си, досажда, вика, оплаква се и какво ли още не.

— Господи, разбира се, че ми се е случвало — тя изви очи с досада. — Толкова е дразнещо. Просто не разбирам защо… О! — Лиси най-сетне се усети и изпусна шумно дъх. — Не се държа като безотговорна майка.

— Напротив. Пусни я долу.

В мига, в който розовите боти на Клоуи докоснаха земята, тя се изправи на задните си крака, заджавка и задраска по ленените панталони на Лиси.

— Недей, миличка, недей…

— Не — спря я Фиона. — Не й обръщай внимание, когато се държи лошо. Ти трябва да се наложиш. Покажи й коя е господарката.

— Спри веднага, Клоуи, или няма да получиш никакви вкуснотии на път към нас.

— Не така. Първо, спри да мислиш „да, но тя е толкова малка и сладичка“. Престани да мислиш за размера й и приеми, че е просто куче, което се държи неприлично. Дай — Фиона взе каишката.

— Дръпни се — нареди тя на Лиси и се изправи между тях.

Клоуи джавкаше и ръмжеше, опита се да нападне и да ухапе непознатата.

— Стига! — нареди остро Фиона, без да откъсва поглед от очите на кучето. Клоуи продължи да ръмжи, но се подчини.

— Разсърди се — отбеляза нежно Лиси.

— Ако ръмжеше лабрадор или немска овчарка, щеше ли да изпитваш симпатия?

Лиси прочисти гърлото си.

— Не. Права си.

— Като я глезиш, не й даряваш щастие. По този начин я превръщаш в нахалница, която тормози всички, а това не я прави щастлива.

Фиона започна да говори на кучето. Клоуи се съпротивляваше, опитваше се да се върне при Лиси, но тя просто скъси каишката и я накара да застане редом с нея.

— Щом разбере, че няма награда, че няма да получи ласки за лошото си поведение, че ти си господарката, ще престане. И ще се почувства по-щастлива.

— Не искам да бъде нещастна нахалница. Нали затова съм тук. Никак ме няма във възпитанието и дисциплината.

— Тогава оправи нещата — разпореди се Фиона. — Тя зависи от теб. Когато е превъзбудена и усещаш, че излиза от контрол, й говори твърдо, поправи грешката й, в никакъв случай недей да й говориш по този бебешки начин. Така само увеличаваш нивото на стрес. Тя очаква ти да поемеш контрол и ще бъде по-щастлива, когато го направиш.

През следващите десет минути Фиона работеше с кучето, поправяше допуснатите грешки и го награждаваше.

— Тя те слуша!

— Защото разбра, че аз съм господарката и ме уважава. Проблемите й с поведението се дължат на начина, по който се държат околните с нея, и на начина, по който е убедена, че трябва да се отнасят с нея.

— Като с глезла.

— Не става въпрос за писукащите играчки, за вкуснотиите и дрешките. Защо да не си позволите подобни глезотии, след като ви доставя удоволствие? Всичко обаче се дължи на онова, което е позволено, на онова, което поощрявате, на неприемливото поведение и че допускате тя да ви контролира. Тя напада големите кучета, нали?

— Непрекъснато. Отначало беше смешно. Как да не се посмееш? Сега вече стана страшно и аз изтръпвам всеки път, когато я изведа на разходка.

— Прави го, защото сте й позволили да влезе в ролята на водач на глутницата. На нея й се налага да защитава тази позиция всеки път, когато се изправи пред друго куче, човек или каквото и да било животно. Това е допълнителен стрес за нея.

— Затова ли се задавя от лай? Защото е стресирана.

— И това, и защото ви казва какво да правите. Хората възприемат померанчетата като кресливи кучета, защото собствениците им позволяват да станат такива.

Сега обаче не джавка, помисли си Фиона, когато спря да се занимава с кученцето, а Клоуи вдигна глава и очите й с формата на бадемчета кротко премигнаха.

— Сега вече е спокойна. Искам да направиш същото. Повърви с нея напред-назад. Контролирай я.

Фиона подаде каишката на Клоуи на Лиси и кученцето веднага вдигна лапа, за да издраска крака на господарката си.

— Лиси! — повиши глас Фиона.

— Добре. Клоуи, престани.

— Говори убедено — нареди Фиона.

— Престани, Клоуи!

Клоуи седна, наведе глава първо на едната, после на другата посока, сякаш преценяваше положението.

— Сега я разходи. Настоявай да върви редом. Ти я разхождаш, не тя теб.

Фиона отстъпи назад. Знаеше, че обучава не само кучето, ами и собственика — дори повечето внимание бе насочено към господарката. Постигнатият напредък и дали клиентът ще остане доволен зависеха от желанието на човека да продължи с обучението у дома.

— Тя ме слуша!

— Справяш се чудесно — ето че и двете вече са спокойни, помисли си Фиона. — Сега тръгвам към вас. Ако понечи да се държи неприлично, искам да я поправиш. И не се стягай. Ти просто разхождаш сладуранското си кученце. А имаш готино, възпитано и щастливо малко куче.

Когато Фиона приближи, Клоуи излая и скочи напред. Фиона не разбра коя е по-изненадана — миниатюрната кучка или стопанката й — когато Лиси изсъска строго „Стига“ и дръпна Клоуи да застане редом.

— Отлично. Ще пробваме още веднъж.

Продължиха да повтарят, докато най-сетне Клоуи започна да върви кротко до стопанката си.

— Браво. Сил, би ли ни помогнала. Сега Сил си тръгва. Сил, спри да си побъбрите.

— Дадено — Силвия се отправи към тях. — Много ми е приятно.

— Добре. Господи — Лиси спря и премигна, когато кучето направи същото, без да ръмжи и джавка. — Вижте я какво направи.

— Страхотно! Изключително куче — Силвия се наведе, за да погали Клоуи по пухкавата глава. — И много възпитано. Браво, Клоуи, добро момиче.

— Сега ще използваме Нюман — реши Фиона.

— Господи!

— Лиси, само не се стягай. Спокойно. Нюман няма да реагира, освен ако не му позволя. Ти владееш положението. Тя зависи от теб. Поправяй я самоуверено, бързо и веднага, когато се налага.

Фиона, в компанията на Нюман, тръгна към Клоуи. Померанчето пощуря.

— Поправи я — нареди Фиона. — Бъди строга, Лиси — добави тя, когато обърканата й клиентка се поколеба. — Не, не я вдигай на ръце. Виж. Клоуи, престани! Престани веднага! — повтори Фиона, погледна животинчето в очите и вдигна предупредително пръст.

Клоуи се подчини с ръмжене.

— Нюман не е опасен. Очевидно — добави тя, когато лабрадорът седна спокойно. — Дръж се спокойно и й нареждай какво да прави всеки път, когато се държи неприемливо.

— Но той е много по-голям. Тя е уплашена.

— Точно така, уплашена е и е стресирана. Ти също. Трябва да се отпуснеш, да я оставиш и нея да се отпусне. Тя ще разбере, че няма от какво да се страхува — Фиона даде сигнал на Нюман и той легна с въздишка.

— Нали каза, че живеете близо до парк и някои от съседите ви си водят кучетата там.

— Да. Престанала съм да водя Клоуи, защото се дразни.

— Ще бъде хубаво, ако пак започнеш да я водиш там, за да има с кого да си играе и да си намери приятели.

— Никой не я харесва — прошепна Лиси. — Тя се обижда.

— Никой не обича грубияните, Лиси. А пък хората, особено кучкарите, предпочитат възпитаните кучета. А красиво и умно куче като Клоуи ще си намери лесно приятели. Нали нямаш нищо против?

— Много ми се иска.

— Кога за последно си я водила в парка?

— Боже, поне преди три или четири месеца. Тогава стана един инцидент. Тя едвам одраска едно куче, но Хари каза, че било най-добре да не я водя повече там.

— Според мен пробвай отново.

— Мислиш ли? Само че…

— Погледни — Фиона вдигна пръст. — Не реагирай. Запази спокойствие и говори тихо.

Лиси погледна кучето, а след това притисна уста със свободната си ръка, докато наблюдаваше как Клоуи души предпазливо Нюман.

— Тя го опознава — обясни Фиона. — Маха с опашка, наострила е уши. Интересно й е. Спокойно — добави тя и даде знак на Нюман.

Когато той се изправи, Клоуи се отдръпна. След това застина на място, когато той наведе глава, за да я подуши. Размаха отново опашка.

— Той я целуна!

— Нюман обича красиви момичета.

— Тя вече си има приятел — очите на Лиси се напълниха със сълзи. — Глупаво е. Знам, че е глупаво, въпреки това се вълнувам.

— Не е глупаво, разбира се, че не е глупаво. Ти я обичаш.

— Тя никога не е имала приятелчета. Вината е била изцяло моя.

Много си права, помисли си Фиона, но и не е чак толкова просто.

— Лиси, ти си я взела, защото я обичаш и защото искаш да бъде щастлива. Сега вече си има приятел. Помогни й да се сприятели и с други.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Лиси протегна ръка с драматичен жест и стисна ръката на Фиона.

— Имам ти пълно доверие.

— Поправяй я, когато се налага. През останалото време се дръж спокойно и не й позволявай волности.

Фиона повика кучетата на верандата, едно по едно, за да даде време на Клоуи да привикне. Имаше някои забележки, отдръпване и страх, но много скоро Фиона забеляза, че започва парти с душене и махане на опашки.

— Никога досега не съм я виждала да се държи така. Нито се страхува, нито драска краката ми, за да я взема.

— Да й дадем награда. Пусни я от каишката, за да потича с момчетата и Орио.

Лиси прехапа устни, но се подчини.

— Вървете да си играете — нареди Фиона.

Щом останалите хукнаха, Клоуи се разтрепери и остана на място.

— Тя е…

— Чакай — прекъсна я Фиона. — Дай й малко време.

Богарт доприпка обратно и близна Клоуи няколко пъти. Този път, когато хукна при останалите, Клоуи заситни след него в мъничките си маркови ботушки.

— Тя си играе — прошепна Лиси, когато Клоуи скочи, за да стисне въжето, което Богарт беше повлякъл. — Тя наистина си играе с приятели.

Фиона прегърна Лиси през раменете.

— Да поседнем на верандата и да пийнем лимонада. Ще я наблюдаваш оттам.

— Трябваше да си взема камерата. Не съм и помисляла…

— Слушай. Седни при Силвия. Аз ще донеса моя фотоапарат, а после ще ти пусна снимките по имейла.

— Ще се разплача.

— Може — Фиона погали Лиси по рамото и я поведе към верандата.

 

 

По-късно, седнала удобно на верандата, Силвия изпрати с поглед Лиси и Клоуи.

— Сигурно ти доставя голямо удоволствие.

— Но е уморително.

— Как иначе, ти й отдели цели два часа.

— Тя — те — имаха нужда. Според мен ще се справят. Лиси трябва да удържи фронта и да научи и Хари какво да прави. И момчетата ни много помогнаха — тя се протегна и почеса Пек по задния крак.

— След като разрешихме проблема на Клоуи, кажи какво ще правим с твоя.

— Със сигурност ще ни бъде необходимо нещо повече от здрава ръка и кучешки бисквитки.

— Той много ли е ядосан?

— Много.

— Ами ти?

— Не съм сигурна.

След като кучешкото парти беше приключило, три пъстри колибрита се стрелнаха над касисовите храсти, за които Стар беше написала в противната си статия.

Цветовете й доставиха удоволствие, но същевременно й напомниха за неприятностите сутринта.

— Старая се да запазя спокойствие, защото в противен случай ще се разпищя и няма да мога да спра. А пък Саймън е ядосан, че не пищя и не правя нищо. Струва ми се, че това е част от проблема, че не ахкам и не охкам: „О, ти си голям, силен мъж, моля те, погрижи се за мен“. Или нещо в този дух.

Силвия продължаваше да се люлее на стола и да отпива лимонада.

— За мен, Фий, е просто необяснимо как е възможно прозорлива и чувствителна жена като теб да не разбира колко болезнено трудно ни е и на нас, останалите.

— Напротив, Сил, разбирам. Как да не разбирам. Просто ми се иска…

— Не, мила, нищо подобно. Твоето разрешение е да ни изолираш, като не ни казваш никакви подробности и не споделяш страховете си. Ти вземаш решения сама за всичко, което трябва да бъде направено. Тъй като донякъде съм съгласна, ставам малцинство.

И двете бяха обзети от чувство за вина, примесено с разочарование и раздразнение.

— Не е вярно, че ви изолирам.

— Не казвам, че се случва често. Ти си разумна жена и с право се гордееш с умението си да се грижиш за себе си и да се справяш сама с проблемите. Гордея се с теб. Само че се тревожа, че нуждата ти да постъпваш по този начин ще те убеди, че е наложително да го правиш всеки път. Ще ти бъде по-лесно да получиш помощ, ако помолиш.

— Може и така да е. Може. Но честно да ти кажа, Сил, не мисля, че като не съм споменала пред Саймън или някой друг за противната журналистка има някакво значение. Това бе нещо, което просто се случи и аз се справих. Дори да ви бях разказала, тя пак щеше да публикува статията.

— Така е, но поне щяхме да сме подготвени.

— Добре — уморена и почти победена, Фиона с характерния си жест притисна очите си с пръсти. — Добре.

— Не искам да те разстройвам, нито да те подлагам на още по-голям стрес. Просто си помисли… Помисли дали не е дошло времето да позволиш на хората, които държат на теб да се намесят.

— Добре, кажи ми, какво според теб трябва да направя.

— Ще ти кажа какво ми се иска да направиш. Иска ми се да си събереш нещата и да заминеш за Фиджи, докато не хванат маниака. Знам обаче, че не е възможно. Не само защото знам, че не обичаш промени в обстановката, ами защото имаш дом, бизнес, сметки за плащане и живот, които не можеш да зарежеш с лека ръка.

— Да, така е. Направо полудявам, Сил, защото имам чувството, че хората не разбират всичко това. Ако се завра в някоя пещера, ще си изгубя бизнеса, дома, да не говорим за самоуважението. Положих много усилия, за да създам всичко това.

— Според мен, миличка, хората го разбират, но им се иска да се завреш в пещерата. Според мен ти правиш каквото е по силите ти, което трябва — само дето не питаш и не позволяваш на другите да ти помогнат. Тук не става въпрос да помолиш Джеймс да ти гледа къщата и кучетата, докато заминеш някъде за три дни, нито да позволяваш на Саймън да споделя леглото ти. Става въпрос да си открита, Фиона, напълно открита. Да проявиш доверие.

— Господи — въздъхна Фиона. — Буквално се хвърлих в краката на Саймън.

Силвия се усмихна.

— Наистина ли?

— Признах му, че се влюбвам в него. И какво излезе — нищо! Пълна неразбория.

— Ти това ли целеше?

— Не — ядосана на себе си и на всичко останало, Фиона се изправи. — Не. Но той не е от хората, които казват какво мислят, освен ако не е побеснял. А дори и тогава…

— Не говоря за него. От него също има какво да се желае, но сега става въпрос за теб, Фиона. Тревожа се за теб, и то много! Искам да си щастлива и в безопасност.

— Няма да поемам никакви рискове. Обещавам ти. И повече няма да допускам грешки като с журналистката — тя вдигна ръка. — Кълна се най-тържествено.

— Няма да забравя. Кажи ми сега какво искаш от Саймън.

— Честно да ти кажа, не знам.

— Не знаеш или не си позволяваш да мислиш по този въпрос?

— И двете. Ако всичко беше нормално, ако тази неразбория не ме притискаше — може би щях да се замисля. Или може би нямаше да има над какво да мисля.

— Затова със Саймън сте в това положение.

— Да, това също има значение. И времето, и събитията.

— Днес съм настроена да давам съвети — заяви Силвия. — Така че ще ти дам още един. Според мен обръщаш на убийствата много повече внимание, отколкото на вас двамата със Саймън. Като гледам как вървят нещата, Фий, ми се струва, че трябва да направиш нещо.

Тя изви вежди, когато кучетата застанаха нащрек.

— Въпросният човек в момента идва по моста. Аз тръгвам, за да се заемеш с него — Силвия се надигна и прегърна Фиона. — Да знаеш, че много те обичам.

— И аз те обичам. Не знам какво бих правила без теб.

— Тогава действай и не забравяй, че може и да си е тръгнал бесен, но сега се връща — прошепна тя.

Силвия целуна Фиона по бузата и грабна огромната си сламена чанта. Повика Орио и се насочи към джипа на Саймън. Фиона не чу какво му казва, но забеляза, че той погледна към верандата, докато мащехата й говореше.

След това сви рамене.

Нищо ново.

Тя остана на мястото си, макар да не беше съвсем сигурна дали постъпва правилно.

— Ако идваш по задължение, смятай се за освободен. Ще помоля Джеймс да преспи у нас или ще отида у Мей.

— Какво задължение?

— Защото, признавам открито, съм загазила. Знам, че си ми ядосан и затова ти казвам, че не си длъжен да идваш. Няма да остана сама.

Той мълча известно време.

— Искам бира — качи се по стълбите и влезе в къщата.

— Ами… — тя се втурна след него. — Така ли разрешаваш проблемите? Така ли действаш?

— Зависи от проблема. Искам бира — повтори той, извади бутилка и я отвори. — Ето, взех си бира. Проблемът е решен.

— Не говорех за проклетата бира!

— Добре — той мина покрай нея и излезе на задната веранда.

Тя хвана мрежестата врата и я блъсна след себе си.

— Не си позволявай, да ми обръщаш гръб.

— Докато ти премине гадното настроение, аз ще поседна, за да си изпия бирата.

— Докато се… Днес сутринта си тръгна побеснял оттук и надут като пуяк. Прекъсваше ме на всеки пет секунди и ми нареждаше да млъкна.

— И сега ще повторя същото.

— Какво ти дава право да ми казваш какво да правя, какво да мисля и какво да казвам?

— Абсолютно нищо — той надигна бирата към нея. — Същото важи и за теб, Фиона.

— Аз не ти казвам какво да правиш. Предоставям ти избор и ти казвам, че няма да търпя подобно поведение.

Той я стрелна с поглед — разтопено злато, плувнало в лед.

— Не съм някое от кучетата ти. Няма да ме дресираш.

Тя го зяпна, напълно шокирана.

— Не се опитвам да те дресирам! За бога!

— Напротив. Това се е превърнало в твоя втора природа. Лошо, защото съм готов да се обзаложа, че ти се иска да промениш поне сто неща у мен. Но ти решаваш. Ако предпочиташ Джеймс да остане тази вечер, обади му се. Ще си тръгна веднага щом дойде.

— Просто не разбирам защо се караме — тя прокара ръце през косата си и се облегна на перилата. — Просто не разбирам! Как стана така, че изведнъж се превърнах в човек, който е затворен, дръпнат, прекалено голям инат или твърде тъп, за да поиска помощ? Не, това изобщо не е вярно. Няма такова нещо.

Той отпи дълга глътка и я погледна.

— Нали си се измъкнала от багажника?

— Какво?

— Измъкнала си се сама. Никой не ти е помогнал. Не е имало кой да ти помогне. От теб е зависело дали ще живееш, или ще умреш. Сигурно е било страшно. Просто не мога да си представя. Пробвах, но не успях. Искаш ли да останеш затворена в проклетия багажник?

Сълзи опариха очите й и тя усети как се вбесява.

— Какви ги дрънкаш?

— Можеш да продължиш да се измъкваш сама. Готов съм да се обзаложа, че ще направиш точно така. Но остава и втората възможност да позволиш на някого да ти подаде ръка. Набий си в главата, че това не те прави нито некадърна, нито безпомощна нещастница. Ти си най-силната жена, която познавам, а аз познавам предостатъчно силни жени. Така че реши как ще го даваш оттук нататък и ми кажи.

Тя се обърна и притисна ръка до гърдите си, сякаш за да притъпи болката.

— Май сама се наврях в багажника.

— Това са пълни глупости.

— Ти откъде знаеш? Не си бил там. Проявих се като глупачка, бях безотговорна и му позволих да ме нападне.

— Мили боже! Убил е дванайсет жени преди теб. Да не би да мислиш, че и те са били безотговорни глупачки? И те ли са се оставили в ръцете му?

— Аз не… Да — тя му обърна гръб. — Може би. Не знам. Знам обаче, че онзи ден допуснах грешка. Няколко секунди промениха всичко. Абсолютно всичко.

— Ти си останала жива. Но Грег Норуд е загинал.

— Знам, вината не беше моя. Ходих на терапия. Знам, че Пери носи пълна отговорност за нещастията. Знам, че е така.

— Може да знаеш, но въпросът е дали вярваш, че е така.

— Убедена съм. През повечето време поне. Не се замислям над този въпрос. Не влача оковите със себе си.

— Може и да не ги влачиш съзнателно, но аз ти чувам как дрънчат.

Как само го мразеше, когато беше прав!

— Тук си създадох живот и съм щастлива. Всичко това нямаше да го има… Няма да имам всичко това, ако миналото се повтори. Как е възможно всичко да се случва отново? — попита тя. — Как, за бога, е възможно? — тя си пое дъх на пресекулки. — Искаш да призная, че се страхувам ли? Вече ти казах, че ме е страх. Направо съм ужасена. Това ли искаш да кажа?

— Не. Ако има как, той е готов да плати, за да те чуе да изречеш тези думи и да те накара да почувстваш страха.

Той я наблюдаваше как изтрива сълза от бузата си. И той бе готов да плати за същото, помисли си Саймън. За тази единствена капчица тъга.

Тази самотна сълза задуши последните искри гняв, които той бе подклаждал цял ден.

— Не знам какво искам от теб, Фий. Не съм сигурен. Просто не мога да разбера. Знам единствено, че трябва да ми имаш пълно доверие. Имам нужда да ми се довериш и да ми позволиш да ти помогна да се измъкнеш от гнусния багажник. Довери ми се! След това ще видим какво ще правим и накъде ще поемем.

— Тези думи ме плашат също толкова.

— Да, сигурно — той отново надигна бутилката бира, без да откъсва очи от нея. — В добра каша си се накиснала.

Тя се засмя безпомощно.

— Така си е. Не съм имала сериозна връзка след смъртта на Грег. Само две краткотрайни забежки. Сега мога да кажа, макар да ме е срам, че не съм постъпила правилно. Не че съм ги измамила, поне не повече, отколкото те мен. Независимо от всичко, не е справедливо. Нямах никакво намерение да започвам сериозна връзка с теб. Търсех компания, исках да имам до себе си човек, с когото мога да разговарям, исках секс. Щеше да ми е приятно да изкарам неангажиращ флирт. Погледни ме само, та аз съм зряла жена! Просто не е честно да се държа по този начин.

— Мен това не ме притеснява.

Тя се усмихна.

— Може и да не те притеснява, Саймън, но вече е очевидно, че и двамата хлътнахме доста по-дълбоко, отколкото очаквахме. Ти искаш доверие, докато аз се стремя към следващия етап от обвързването. Според мен двамата с теб се плашим един друг.

Той стана.

— Както вече казах, това не е проблем за мен. Ще издържа. Ами ти?

— Готова съм да опитам.

Той протегна ръка и пъхна кичур коса зад ухото й.

— Да видим как ще потръгне.

Тя пристъпи напред, въздъхна и го прегърна.

— Добре. Вече се чувствам по-добре.

— Какво ще кажеш да пробваме нещо по-различно? — той приглади косата й. — Да излезем на вечеря.

— Навън ли?

— Предлагам ти да те заведа на вечеря. Тъкмо ще облечеш рокля.

— Може.

— Имаш рокли. Виждал съм ги в гардероба ти.

Тя вдигна глава към него.

— Много ми се иска да облека рокля и да изляза с теб на вечеря!

— Добре. И не се мотай до утре. Гладен съм.

— Дай ми петнайсет минути — тя се надигна на пръсти и докосна устните му със своите. — Така е по-добре.

Тъкмо влизаше, когато телефонът иззвъня.

— По работа е. Дай ми една минута. Фиона Бристоу — тя се протегна към бележника и химикалката. — Да, сержант Каспър. Откога? — тя пишеше бързо и кимаше, докато той, предвидил всичките й въпроси, даваше подробна информация. — Веднага ще се свържа с останалите от екипа. Да, петима водачи, пет кучета. Мей Фунаки ще поеме едната база, както и преди. Ще се видим там. Нали знаете номера на мобилния ми телефон? Точно така. Тръгваме до час. Няма проблем.

Тя затвори.

— Много съжалявам. В Национален парк „Олимпик“ са изчезнали двама туристи. Трябва да позвъня на останалите и тръгвам веднага.

— Добре. Идвам с теб.

— Но ти нямаш опит! — възпротиви се тя, докато набираше Мей. — Мей, имаме работа — тя й предаде набързо информацията. — Телефонна верига — обърна се тя към Саймън, когато затвори. — Мей ще се обади на следващия.

— Тръгвам с теб. Първо, няма да те пусна да отидеш сама. Щом операцията започне, оставате с кучето, нали така?

— Да, но…

— Второ, ако ще обучаваш кучето ми, искам да имам по-добра представа в какво. Идвам с теб!

— Ще стигнем по тъмно. Ако дотогава не ги открият, издирването ще бъде посред нощ и по всяка вероятност ще прекараме нощта при доста сурови условия.

— Аз да не би да съм някой лигльо?

— Не бих казала.

Тя отвори уста, за да изнегодува отново, но усети какво се кани да направи той.

— Добре. Имам резервна раница. Имам и списък на всичко, което трябва да вземеш. Повечето неща вече са вътре. Вземи списъка и провери всичко ли е сложено. Трябва да позвъня и на Сил, за да я помоля да се грижи за кучетата, докато ни няма.

Фиона извади резервната раница и му я подхвърли.

— Когато отидем, аз съм водач на глутницата. Налага се да го приемеш.

— Шоуто е твое, ти определяш правилата. Къде е списъкът?