Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (23)

23.

Реши да се заеме първо с кабинета си. Това означаваше, че първо трябва да почисти. Можеше да изтърпи безпорядъка. Къщата не беше нейна. Независимо дали беше временно настанилата се в дома му любовница или не тя нямаше намерение да работи сред толкова прах.

Докато Лори и Джеймс отидоха да й донесат бюрото и стола — и лампата, и настолния часовник — тя потърси препарати за чистене. Очевидно Саймън не се занимаваше с „дреболии“, затова позвъни на Лори и я помоли да донесе от нейните препарати.

Запита се как е възможно човек — особено кучкар — да живее без бърсалка за под.

С подръчни материали тя почисти прахта, трупала се в продължение на няколко месеца по прозорците, пода и дървенията и откри, че килерът към стаята е всъщност баня.

Същата тази баня, въздъхна тежко тя, очевадно не беше чистена, откакто той се беше нанесъл. Добре че основното й предназначение досега бе да събира прах.

Беше на колене, когато той влезе.

— Какво правиш?

— Замислям следващото си пътуване до Рим. Според теб какво правя? Чистя банята.

— Защо?

— Това, че питаш, обяснява нещата — тя седна на пети. — Може да ми се допишка. При мен се случва по няколко пъти на ден. Предпочитам — можеш да ме наречеш капризна — да върша тази работа на чисто място.

Той тикна ръце в джобовете си и се подпря на вратата.

— Не съм използвал нито стаята, нито банята. Все още.

— Сериозно. Нямаше да се сетя.

Той огледа чистата стая, в която кутиите с боя бяха подредени спретнато до четките, мечетата и кофите върху брезента.

— Тук ли ще се настаниш?

— Имаш ли нещо против?

— Не. Пода ли си измила?

— Да, с мокър парцал. Държа да подчертая, че като човек, който работи с дърво, би трябвало по-добре да се грижиш за подовете. Поне от време на време използвай препарати.

— Имам някъде. Сигурен съм, че имам — тя го бе притеснила. — Бях много зает.

— Ясно.

— Нали нямаш намерение да излъскаш цялата къща?

Фиона избърса челото си с ръка.

— Кълна се най-тържествено! Но тук ще работя аз. Трябва да е чисто и подредено. Ще затварям вратата, за да не те шокирам.

— Държиш се гадно.

Долови веселите нотки в гласа му и се усмихна.

— Да, наистина. Мръдни, за да довърша. Благодаря ти, че ме приюти, Саймън.

— Аха.

— Много ти благодаря. Знам, че ти нарушавам спокойствието, обърквам ти ежедневието и нахлувам в личното ти пространство.

— Я млъквай!

— Просто исках да ти благо…

— Млъквай! — повтори той. — Важната си ти. Това е. Сега си имам работа.

Отново се отпусна, когато той излезе. „Млъквай! Важната си ти. Това е.“ Тъй като го казваше той, все едно слушаше стихотворение от Шели.

Когато най-сетне подреди кабинета си и сложи бюрото до прозореца с изглед към гората, бе готова да убие за чаша вино и удобен стол. Само че не можеше да остави дрехите си в саковете.

Трябваше да открие спалнята на Саймън, след това да открие и него, за да го попита къде да прибере дрехите си.

Изненада се, когато видя, че леглото му е оправено — е, почти оправено, помисли си тя. Леглата на кучетата бяха нахвърляни в един ъгъл, а вратата към терасата бе оставена отворена, за да влиза въздух.

Надникна в гардероба и установи, че е сбутал дрехите си, за да направи място за нейните. Трябваше й чекмедже. Още по-добре щеше да бъде, ако имаше две. Пристъпи към скрина и го отвори предпазливо. Беше го изпразнил заради нея. Очевидно беше помислил предварително, реши тя, вдигна глава и подуши въздуха.

На лимон ли миришеше?

Обзета от любопитство, тя отвори вратата на банята и се подпря на касата. Беше чистена наскоро — миришеше на цитрусови плодове, порцеланът блестеше, а металните части бяха лъснати. Кърпите висяха подредени. Усети как се разтапя.

Сигурно я е проклинал с всяко движение, но поне й показваше, че държи на нея. А това беше най-важното.

Прибра дрехите си, подреди тоалетните принадлежности, след това слезе, за да го намери.

Той беше в кухнята и гледаше през отворената задна врата тренировъчните уреди.

— Някои трябва да се подменят — заяви той, без да се обръща към нея. — Платформата не става за нищо.

— Сигурно. Джеймс и Лори тръгнаха ли си?

— Да. Тя сложи храната в хладилника и помоли да ти предам, че утре ще ти позвъни. Предложих им бира — добави той гузно, — но те отказаха.

— Сигурно са били уморени след цялата тази работа.

— Да. И на мен ми се пие бира на брега.

— Супер. Върви. Аз имам да довърша още нещо и после ще дойда.

Той отвори хладилника и извади бутилка бира.

— Да не тръгнеш да чистиш.

Тя махна с ръка.

— Няма.

— Добре. Оставям Нюман и вземам останалите.

Тя кимна. Не можеше да остане сама, помисли си тя. Дори тук.

Изчака той да излезе, чу го как нареди на Нюман да стои при нея. След това се настани пред плота, отпусна глава, за да остави сълзите си да рукнат.

Само че те не идваха. Беше ги сдържала твърде дълго, осъзна тя. Беше ги заключила в себе си, а те се бяха събрали на болезнена буца в гърлото и й причиняваха главоболие.

— Добре — въздъхна Фиона и стана.

Вместо бира си наля чаша вода. Още по-добре, реши тя. По-полезно е.

Излезе навън, където чакаше верният Нюман.

— Да се поразходим.

Той скочи веднага и се отри в нея.

— Знам, ново място, но е хубаво, нали? Ще ни бъде добре тук. После ще видим.

Веднага забеляза места, които бяха за цветя, и място, много подходящо за идеални свежи подправки.

Само че не си беше у дома и не можеше да пипа, напомни си тя.

— Въпреки това, тук плаче за няколко цветни петна. Не мога да повярвам, че не се е сетил. И това ми било човек на изкуството! — спря, когато стигнаха на склона към плажа. — Ами това тук? Направо невероятно.

Извити стълби водеха към тесен плаж, в който с тих плясък се разбиваха вълните. Звездите трепкаха и създаваха усещане за спокойствие. Саймън вървеше по пясъчната ивица в компанията на трите кучета, които душеха пясъка и водата.

Сигурно тези самотни разходки под звездите, където водата и брегът се сливат, са му липсвали. Липсвала му е тишината, тихият мокър шепот на вълните в края на деня, но той се беше откъснал от всичко това, за да бъде с нея.

Каквото и да се случеше между тях, тя нямаше да забрави какво бе сторил за нея.

Наблюдаваше го. Той извади жълти топки за тенис от чантата на колана си. Метна ги една след друга във водата и кучетата се втурнаха след тях.

Щяха да миришат невероятно, помисли си тя, докато ги наблюдаваше как плуват след подскачащите по вълните топки.

В същия момент чу смеха на Саймън над плясъка на вълните, който се разнесе в тишината и пропъди демоните.

Погледни ги само, помисли си тя. Чудесни са, съвършени! Моите момчета.

Нюман потръпваше.

— Какво пък толкова. Четири смрадливи кучета е същата работа като три. Върви! Върви да играеш!

Той весело се спусна по извитите стъпала и излая доволно. Саймън хвърли четвъртата топка във въздуха, улови я и я метна във водата. Нюман се втурна след нея.

Фиона също се отправи надолу, за да се присъедини към играта.

 

 

В стаята си в мотела, недалече от Сиатъл, Франсис Екъл четеше последното известие от Пери и пиеше вечерната си чаша уиски с лед.

Не му пукаше за тона на писмото, изобщо не му пукаше. Думи като „разочарован“, „контрол“, „целенасоченост“ и „необходимо“ сякаш изскачаха от текста и дразнеха нетърпимо гордостта му, егото му.

Досадни писания, реши той и смачка листа на топка. Скучно, тъпо и дразнещо. Пери не трябваше да забравя кой е в затвора и кой е на свобода.

Това им беше проблемът на наставниците, а той знаеше много добре, защото преди да еволюира, самият той беше наставник. Скучно, тъпо и дразнещо.

Само че, дотук.

Сега вече владееше живота и смъртта. Можеше да ги наблюдава, да им се надсмива. Вдъхваше страх у жертвите си, всяваше ужас, причиняваше болка, заличаваше надеждата и едва тогава поразяваше. Виждаше всичко в очите им, наслаждаваше се на страха, болката, надеждата и отчаянието.

Пери никога досега не беше усещал подобен прилив на мощ и усещания. Ако беше, ако наистина беше вкусил подобно нещо, нямаше непрекъснато да дудне за предпазливост и контрол — или както той обичаше да се изразява, „чистото убийство“.

Убийството на Анет му достави най-голямо удоволствие. Защо? Защото чу плющенето на юмруците си, когато се забиваха в плътта й, когато костите се пукаха. Защото усети всеки удар, също както и тя.

Защото имаше кръв — видя я, подуши я. Имаше възможност да наблюдава как цъфват синините, как се оформя моравото петно по кожата, да се наслаждава на промяната в звука — глух удар, плющене…

Бяха се опознали, нали така? Отделиха време, споделиха болката и така убийството стана много по-интимно. Превърна се в нещо истинско.

Сега, като се замисли, той осъзна, че работата на Пери е била безкръвна, като в лаборатория, дори безлична. При толкова малко вложена страст едва ли бе изпитвал истинско удоволствие. Единственият път, когато Пери се беше отклонил и си беше позволил кърваво насилие, не беше успял да се справи. Затова сега живееше в килия.

Затова и неговото собствено израстване и творческият му подход бяха за предпочитане.

Затова се беше преродил в по-висша форма на творец.

Дошло беше времето да прекъсне връзките си с Пери. От него нямаше какво повече да научи, а и нямаше желание да предава на друг знанията си.

Опомни се, стана и вдигна смачканата бележка. Приглади я с ръка и я пъхна в папката при останалите.

Вече беше започнал да описва живота си в книга, която щеше да е неговото откровение, творческият връх на работата му. Беше приел факта, че ще я издадат посмъртно. Примирил се беше, че неизбежният край прави всеки миг от живота по-сладък.

Никакъв затвор. Никога нямаше да се остави да го затворят. Животът му дотук беше прекаран в самоналожен затвор. Искаше слава. Накрая, когато настъпеше неизбежният край, той щеше да се покрие с лаври.

Засега просто щеше да остане неуловима сянка, която се изплъзва на светлината, безименна, никому неизвестна. Или пък щеше да е познат единствено на избраните от него, които преминават от живота към смъртта и образът му проблясва в очите им.

Вече беше избрал следващата.

Поредната промяна, каза си той. Поредният етап от еволюцията. Докато я проучваше, докато я преследваше също както вълк преследва заек, щеше да обмисли как да протекат взаимоотношенията им.

Каква изтънчена ирония, която бе сигурен, че ще превърне тръпката в незабравимо преживяване.

Скоро след това щеше да дойде и редът на Фиона.

Той извади вестника, разгърна го и погали лицето й с ръка. С нея щеше да изпълни задължението си към Пери и да изплати напълно дълга си.

Тя щеше да е последната носителка на аления шал. Колко подобаващо, реши той. Щеше да е върховното му творческо постижение. Щеше да е неговото кресчендо, последният му поклон пред Пери.

Беше напълно убеден, че на нея ще се наслади най-много. Тя щеше да изпита повече болка и повече страх от досегашните му жертви.

Как само щяха да гракнат хората, когато я вземеше, когато сложеше край на живота й. Нямаше да говорят за нищо друго. Щяха да обсъждат случилото се и да треперят пред мъжа, убил оцелялата след безплодния опит на Пери.

„Номер две“.

Когато прочете името, което му бяха дали, той поклати глава и се изкиска.

Усети прилив на гордост.

Щеше да положи Фиона в плитък гроб, който тя сама щеше да си изкопае. След това вече нямаше да има Номер две. Щеше да се превърне в някой друг, в нещо друго, да открие друг символ, с който да започне следващия етап от работата си.

От една страна, мислеше си той, докато отпиваше нова глътка уиски, Фиона щеше да бъде краят му, но от друга — начало.

 

 

Агент Манц затвори телефона и удари с юмрук по бюрото.

— Най-сетне! Май имаме нещо.

Тони откъсна поглед от монитора.

— Какво?

— При проверката на адресите и договорите на затворническия персонал и външните агенции се появи Франсис Екъл, преподавател в „Колидж Плейс“ — английска литература и творческо писане. На четири пъти е водил часове в затвора през последните две години и половина. След зимната ваканция не се е върнал на работа. Пуснал е оставката си по пощата и е обяснил, че става въпрос за семеен проблем.

— Ти провери ли го?

— Няма семейство, не и истинско. Прехвърлян е при различни приемни семейства откакто е навършил четири. Не е оставил адрес. И домашният, и мобилният му телефон са прекъснати.

— Да намерим още информация. Открий негови колеги, данни за приемните семейства. Криминално досие?

— Абсолютно нищо. Няма роднини, няма съпруга, нито деца — макар да говореше спокойно, очите й блестяха. — Пери е присъствал и на четирите му лекции в затвора. Проверих кредитните карти на Екъл. От януари няма движение. Никакви разходи, но не е прекъснал договорите си с банките. Това е всичко.

— Да, това е всичко. Може да е починал.

— Тони, инстинктът ми подсказва, че е той. Виж, знам, че искаш да се свържеш с Бристоу още днес или, утре, но първо трябва да го проверим, да поговорим с хората, които са го познавали лично.

— Добре. Да проверим банковите му сметки, да видим няма ли да излезе нещо. Преподавател по литература. На хонорар. Неженен, живее сам, на четиридесет и две. Чиновникът, с когото говорих, каза, че Екъл бил отнесен, изкарвал си часовете напълно безлично и безпроблемно. Нямал близки приятели, а училището било малко.

И очите на Тони заблестяха.

— Започвай да звъниш! Аз ще набележа местата, от които започваме.

Саймън метна брезент върху почти завършения шкаф. Почувства се малко глупаво, но не искаше Фиона да го види, нито да започне да го разпитва. Може би не искаше да се замисля защо го прави за нея веднага след като го е поискала.

Стори му се странно, когато се събуди сутринта и тя не беше до него. Трябваше да поостане в леглото, мислеше си той, докато нанасяше трети пласт лак върху дървената мивка. Но Фиона нямаше как да измени на навиците си — тя беше свикнала да става с първите лъчи на слънцето. Беше някъде наоколо, в къщата.

Банята ухаеше на нея, също както от кухнята се носеше ароматът на кафето, което тя беше направила, преди той да стане.

А най-странното беше, че нямаше нищо против. След първоначалното объркване усети, че наистина няма абсолютно нищо против, макар че щом отвори чекмеджето в кухнята, забеляза, че приборите са подредени по видове.

Огледа се и му се стори, че кухнята е по-чиста, но тъй като не помнеше в какъв вид я е оставил, не беше много сигурен.

Приготви се, за да започне работа и откри, че е нахранила кучетата, провела е с тях кратък урок, взела е душ, облякла се е и поливаше сандъчетата с цветя.

Чу, когато запристигаха автомобилите на първите курсисти и излезе на верандата, за да види кой идва.

Нарочно намали музиката, за да я чуе, ако извика, което бе огромна жертва от негова страна. Докато провеждаше сутрешните курсове, тя не го прекъсна нито веднъж.

Дори Джос го беше изоставил.

Не че имаше нещо против, напротив, така бе още по-добре. Не се притесняваше, че по лака ще полепнат кучешки косми, нито че дребосъкът ще разнася пръчки и топки и ще иска внимание.

Беше нарязал повече от достатъчно плоскости, някои вече бяха кантирани, а часовникът в работилницата показваше, че още няма дванадесет на обяд, затова сложи поредната ръка лак на мивката и се полюбува на лъскавината, която подчертаваше нюанса на дървото.

Забеляза движението с крайчеца на окото си и спря, за да я погледне, когато приближи с кучетата.

— Не ги пускай, ако обичаш. Лакът не е изсъхнал. Ще се изтръскат веднъж и навсякъде ще се разхвърчат косми.

— Долу. На място. Искаш ли сандвич или…

Тя спря и остана с отворена уста. Той усети безмерно задоволство, когато видя как Фиона се втренчи в произведението му.

— Господи! Да не би това да е моят пън? Пънът ли е наистина?

— Моят пън.

— Невероятно! — не можа да се сдържи и протегна ръка да го докосне.

Той я перна през ръката.

— Олеле! Добре, извинявай, не е изсъхнал.

Пъхна ръце в задните си джобове, за да не се изкуши да пипне отново и той отново да я плесне. Обиколи мивката и я огледа от всички страни.

— Запазил си корените и сега прилича на омагьосана гора. Кой да предположи, че корените ще придадат на мивката такъв невероятен вид! Ти си знаел. Ами горната част? От какво е горната част?

— От дърво със запазена шарка. Открих го преди месеци. Просто ми трябваше подходяща долна част.

— Цветът е прекрасен. Прилича на опушено стъкло. Невероятно красива е станала, Саймън. Знаех, че ще е интересна, но не съм предполагала, че ще създадеш такава красота.

Той обикновено се притесняваше от хорските хвалби. Странното беше, че докато наблюдаваше възхищението в погледа й, изпитваше огромно задоволство.

— Още не съм я довършил.

— И какво ще я правиш, когато я завършиш?

— Не знам — прииска му се да й я подари. Отиваше й невероятно много. — Може да я продам, може и да я запазя.

— Ще усещаш магията всеки път, когато си миеш ръцете. Никога вече няма да погледна някой пън по същия начин! — тя се засмя. — Както и да е, имам два часа до първия следобеден курс. Ако си гладен, ще направя сандвичи — той я погледна и се замисли.

— Виж, не желая да ме глезиш, защото ще свикна и ще искам винаги да го правиш.

Тя го погледна.

— Колкото и да е странно, разбрах сложната ти мисъл. Добре, тогава имам предложение.

— Какво предложение?

— Аз ще те поглезя с един сандвич, а ти ще ми изрежеш няколко летви. Записала съм размерите.

Тя извади лист и му го подаде.

Саймън се намръщи.

— За какво са?

— За мен — усмихна се Фиона.

— Добре. Само че не си записала ширината.

— А, да! Хм. Ами толкова — тя приближи палец и показалец.

— Около половин сантиметър. От какво дърво?

— От каквото и да е. Каквото имаш под ръка.

— Ами лак?

— Господи, това е прекалено сложно. Някакъв безцветен. Не ми трябва нищо специално.

— Добре. Ще ги изрежа, когато приключа.

— Става.

Получи се чудесно, помисли си по-късно Саймън. Той получи сандвич, без да му се налага да го прави, а през остатъка от работния ден повече не се видяха. Независимо от обещанията й, тя беше чистила, макар и ненатрапчиво. Чу, че мете верандата, а когато се сети, че е забравил да напазарува и отвори хладилника, за да си вземе нещо за пиене, блясъкът вътре замалко да го ослепи.

Долови и подозрителното бучене на пералнята.

Добре, значи пак щеше да направи нещо за нея. Например нови съоръжения за тренировки.

Когато излезе навън, забеляза, че крачи из двора, притиснала телефона до ухото си. Нещо става, помисли си той и Саймън тръгна към нея.

— Да, разбира се, добре. Благодаря ви, че ми звъннахте. Да, честно. Добре. Чао — тя затвори. — Беше агент Тони. Днес щеше да идва, но имали някаква работа. Май са попаднали на следа. Внимаваше да не издаде нищо, но съм убедена, че имат следа. Беше прекалено сдържан.

— Прекалено ли?

— Правеше се на спокоен — тя прокара длан между гърдите си, както винаги, когато се опитваше да се успокои.

— Все едно се стараеше да не показва нито въодушевление, нито интерес — обясни тя. — Може и да си въобразявам, но останах с такова чувство. Не ми каза нищо, защото не искаше да се развълнувам — тя затвори очи и си пое въздух. — Добре че следобедът ми е запълнен с курсове. Поне няма да се побъркам от мислене.

— Знам, че няма да спреш да мислиш. Ти си си такава — застана зад нея и подръпна сплетената й на плитка коса. — Да не би да ми переш дрехите, мамче?

— Моите пера — отвърна надменно тя. — Може и да съм сложила някои от твоите, за да не въртя празна пералня.

Той я бодна по рамото.

— Внимавай!

Фиона сви юмруци, но той тръгна отново към работилницата.

— Вече направих радикалните промени. Смених чаршафите.

Саймън поклати глава и продължи напред, сподирян от смеха й.

 

 

Тони и партньорката му провериха първо последния известен адрес на Екъл, апартамент в малък триетажен блок, близо до кампуса. Никой не отговори, когато почукаха на номер 202, но от другата страна на коридора някой открехна врата.

— Няма я.

— Нея ли?

— Изнесе се преди две седмици — вратата се отвори по-широко. — Младо момиче, това бил първият й апартамент под наем. Вие кого търсите?

Двамата агенти се представиха. Едва тогава жената отвори цялата врата.

— ФБР?! — все едно пред нея беше застанал Дядо Коледа.

Беше жена към седемдесетте, с лъскави очи като копчета, зад очила със сребърна рамка.

— Обожавам сериалите за ФБР по телевизията! Всичките съм ги гледала. И сериалите за ченгета. Малката да не би да е загазила? Нищо не мога да кажа за нея. Беше дружелюбна и любезна. Чистичка, въпреки че се обличаше както повечето млади момичета.

— Искахме да говорим с Франсис Екъл.

— А, той напусна след Коледа. Майка му се била разболяла. Поне така ми каза. Обзалагам се, че е бил включен в програмата за защита на свидетели. Или пък е сериен убиец. Точно такава муцуна има.

Манц изви вежди.

— Госпожо…

— Хобейкър. Стела Хобейкър.

— Госпожо Хобейкър, може ли да влезем и да поговорим?

— Знам, че беше странен тип — тя размаха пръст. — Влизайте. Можете да седнете — заяви тя и отиде да спре телевизора. — Не пия кафе, но държа по малко, за да има, когато дойдат децата. Имам и безалкохолни напитки.

— Няма нужда — успокои я Тони. — Казахте, че господин Екъл се е изнесъл след Коледа.

— Точно така. Видях го, когато изнасяше куфарите, посред бял ден, когато в блока няма никого, само аз съм тук. „На екскурзия ли заминавате?“, попитах го аз. А той ми се усмихна както обикновено, без да ме погледне в очите и рече, че отивал да гледа майка си, защото била паднала и си счупила крака. Толкова години живее тук, а нито веднъж не я е споменавал. Щот почти нищо не казваше. Много беше затворен — добави тя и кимна многозначително. — Такива казват, че били хората, които ще накълцат някого и няма да им мигне окото. Иначе беше тих и затворен.

— Спомена ли къде живее майка му?

— Каза, когато го попитах, че живеела в Кълъмбъс, Охайо. Я сега ми кажете — попита тя и отново размаха пръст, — има ли той майка на изток и защо никога досега не е ходил да я вижда, нито пък тя е идвала да види него? — тя докосна с пръст носа си. — Тая работа понамирисва! Размириса се още повече, когато не се върна. Остави си мебелите — поне повечето. Така каза наемодателят, когато най-сетне дойде да почисти. Нямаше много неща, имаше обаче купища книги, но сигурно ги е продал през интернет.

— Много сте наблюдателна, госпожо Хобейкър.

Тя посрещна забележката на Тони с хитра усмивка.

— Така си е и понеже повечето хора не обръщат внимание на стариците, ми се разминава. През последните месеци влачеше разни колети и купища пощенски пратки, а после се връщаше с празни ръце. Затова реших, че си е продал книгите. Не че има значение. Обзалагам се, че са му трябвали пари. Не си плати и наема за януари. После говорих с наемодателя и разбрах, че си е напуснал работата и е опразнил банковата си сметка. Взел е всичко, до последното пени — жената стана сериозна. — Но вие сигурно знаете.

— А имаше ли приятели, идваха ли му гости? — попита Манц. — Имаше ли си гадже?

Госпожа Хобейкър изсумтя презрително.

— Нито веднъж не съм го видяла с жена, нито пък с мъж. Това е неестествено. Не мога да отрека, че бе много любезен. Говореше като учен човек, но няма да ти каже и дума, ако не го заговориш пръв. Какво е направил?

— Просто искаме да поговорим с него.

Тя кимна с разбиране.

— Както вие бихте се изразили, „рутинна проверка“, но това означава, че е направил нещо нередно. Караше един малък автомобил, с пет врати. Един ден просто натовари вътре всичко и замина. И още нещо ще ви кажа, щот съм любопитна и обичам да си вра носа навсякъде, а и с хазяина му си поговорихме. У тях нямаше нито една снимка, никога не получи нито писмо, нито картичка. Очевидно нямаше намерение да се връща, ако питате мен. Изобщо не е заминал, за да се грижи за майка си с уж счупения крак. Ако имаше майка, сигурно щеше да я убие, докато спи!

Манц отвори вратата на колата.

— На това му викам прозорлива жена.

— Екъл със сигурност не е убил майка си, докато е спяла, защото майка му е починала от свръхдоза, когато е бил на осем.

— Зарязала го е, Тони. Ако това не е нашият извършител, да стана танцьорка във Вегас.

— Имаш хубави крака, Ерин, но това няма да промени отношението ми към теб. Да намерим наемодателя, да видим какво ще кажат в колежа, след това отиваме отново в затвора.