Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (28)

28.

Телефонът на Кейти се оказа истинска съкровищница. Докато го проверяваше, Екъл преписа внимателно всички имена и номера, прегледа кого е търсила и кой й е звънял, календара й, бележките. Остана силно впечатлен, че почти всичките й ангажименти — с изключение на предстоящия преглед при зъболекар — са свързани с професионалните й интереси.

Много интересно, отбеляза той, докато чистеше телефона, двамата с Кейти имаха толкова много общи неща. Нямаха никаква връзка със семействата си или близки приятели и се опитваха амбициозно да си проправят път в избраните области.

И двамата искаха да си създадат име, да оставят следа.

По този начин краткото време, което щяха да прекарат заедно, щеше да е изключително ценно.

Той хвърли телефона в кошчето за боклук на паркинга, където спря, след това излезе и потегли към мотела на трийсет и пет километра, където щеше да приключи с последната част от работата.

Плати в брой за една нощ, след това паркира далече от светлината. Макар да бе сигурен, че няма нужда, той отвори чадъра й, за да скрие лицето си, докато слизаше от колата. Хората, които отсядаха в подобни мотели, не си седяха в скапаните стаички и не зяпаха през прозорците към мокрия от дъжда паркинг, въпреки това най-разумно бе да внимава.

Отвори багажника.

Тя се беше ококорила уплашено, лицето й бе разкривено от болката и шока, от които той щеше да се възползва. Щеше да се бори, но той бе научил някои хитринки и бе завързал китките и глезените й така, че можеше единствено да се гърчи като червей. Най-добре беше да не мърда и да пази тишина през цялата нощ.

— Ще поговорим на сутринта — обеща той, извади спринцовка от джоба си и махна капачето. Писъците й звучаха като гневен шепот, заглушен от плющенето на дъжда, докато той стискаше ръката й и навиваше ръкава. — Сега спи дълбоко — рече той и бодна спринцовката.

Върна капачето на мястото му. И тя, също както и останалите, нямаше да оживее, така че нямаше защо да се притеснява, че може да се зарази от многократно използваната спринцовка. Забеляза как очите й помръкват, когато наркотикът започна да действа.

Заключи багажника, извади куфара си и вещите й и ги пренесе по изпочупените, плочки към стаята.

Миришеше на застояло и секс, на цигарен дим и на евтин препарат, който не бе успял да замаскира вонята. Беше се научил да не обръща внимание на подобни гадости, както и на пъшкането и виковете от съседните стаи.

Пусна телевизора и прищрака каналите, докато не попадна на местните новини.

Уби част от времето, като прерови портфейла на Кейти. Носеше почти двеста долара в брой — за да плаща на информатори или може би за подкупи, реши той. Парите щяха да му дойдат добре, което бе плюсът от смяната на мишените. Колежанките имаха по пет или десет долара, а понякога и не носеха пари.

Откри паролата за компютъра, скрита под шофьорската книжка. Остави я за по-късно.

Натрупа на отделни купчинки онова, което щеше да запази, и вещите, които щеше да изхвърли, докато похапваше от бонбонките „ММ“, които откри в джоба й, а след това прерови несесера с гримове.

Тя не носеше снимки. Естествено, та нали това бе неговата работна и много сериозна Кейти. Затова пък имаше карта на Сиатъл и още една на Оркас, грижливо сгънати.

На картата на Оркас беше отбелязала няколко маршрута от ферибота. Позна пътя до къщата на Фиона и се запита какви ли са другите. Ако му останеше време, щеше да ги прегледа.

Одобри, че носи няколко химикалки и остри моливи, малко кубче листчета и бутилка вода.

Запази ментовите й бонбони, мокрите кърпички, салфетките, извади личните й документи и кредитните карти, за да ги нареже и изхвърли.

Взе от нейните дребни, за да си купи „Спрайт“ и пакет чипс „Лейс“ от автомата пред стаята.

След като вече бе готов, той отвори компютъра. Както и при телефонните обаждания и имейлите, и тук записките й бяха кратки. Само че той умееше да навързва следите, още повече че я беше следвал неотлъчно известно време.

Той, Пери и Фиона може и да не бяха единствените, за които пишеше, но със сигурност бяха най-важните. Тя беше събирала късчета информация от различни източници.

Упорство и амбиция, вашето име е Кейти Стар.

Добре се беше справила, помисли си той, докато проверяваше подробностите от миналото на Пери, на Фиона, на предишни и настоящи жертви.

Тя беше събрала подробна информация за спасителния екип на Фиона, за приятелите й, за курсовете по дресировка, за майка й, за мащехата й, за баща й, за мъртвия любим. Имаше нещичко и за настоящето й гадже.

Много прецизна работа. Уважаваше подобен подход.

Разбра, че е събирала информация и сведения по въпроси, които едва ли интересуваха репортер, решил да напише серия от статии.

— Пише книга — прошепна той. — Пишеш книга, така ли, Кейти?

Той включи едната от двете флашки, които откри в чантата й. Вместо роман или някоя кримка, той попадна на следващата й статия.

Беше за утрешното издание.

Прочете я два пъти така задълбочено, че дори не забеляза, че двойката в съседната стая започна да се чука.

Предателството — защото не се съмняваше, че Пери го е предал — го проряза болезнено. Сякаш камшик се усука около врата му. Той скочи от мястото си и започна да крачи из мизерната стая, като ту стискаше, ту отпускаше юмруци.

Неговият наставник, човекът, който му беше станал близък като баща, се беше обърнал срещу него, а това предателство щеше — почти сигурно — да ускори края му.

Замисли се дали да не побегне, просто да зареже плановете си, които така прецизно бе изпипал, и да поеме на изток. По пътя щеше да убие репортерката, щеше да я изхвърли някъде далече от ловните си полета, както се изразяваха полицаите.

Щеше да промени отново и външния си вид, и самоличността си. Щеше да промени всичко — и колата, и регистрационните номера, а след това…

След това какво, запита се той. Отново ли щеше да стане обикновен, отново ли щеше да се превърне в нищо? Щеше да намери друга маска и да се скрие зад нея? Не, връщане назад нямаше, никога нямаше да се превърне отново в жалкото подобие на човек, което беше досега.

Вече по-спокоен, той се изправи със затворени очи, приел бъдещето. Май щеше да се окаже неизбежна истина, че бащата съсипва детето си. Може би това затваряше кръга, отвеждаше пътуването до по-добър, макар и горчив край.

Винаги бе знаел, че краят ще дойде. Този нов живот, наситен със събития и чувства, беше преходен. Но той се надяваше, той беше убеден, че разполага с повече време. Ако имаше повече време, със сигурност щеше да надмине във всяко отношение Пери, своя учител, любителя на книги.

Не, нямаше връщане назад, не можеше да се върне назад. Нямаше да се крие като плъх. Щеше да продължи напред, както го бе замислил.

Или щеше да живее, или да умре. Но той никога, абсолютно никога нямаше да си позволи старото безлично съществуване.

Седна и прочете статията отново и този път усети намесата на съдбата. Та нали затова отвлече журналистката? Всичко се случваше така, както бе писано да се случи.

Това можеше да го приеме.

Откри книгата малко след като съседите по стая приключиха с креватните упражнения и се измъкнаха от стаята, за да се приберат по къщите си, по всяка вероятност при своите половинки, на които току-що бяха изневерили. Прочете откъс и забеляза, че тя работи на части — обработва сцени и глави, без да следва реда като след това свързва събитията.

Погледна към ключовете й с известно съжаление. Как само му се искаше да прерови апартамента й! Със сигурност имаше още файлове, бележки, книги и номера.

Зачете отново, този път нанесе някои промени, добави факти. Щеше да запази компютъра, флашките, за да съчетае нейната работа със своята, стига да оцелееше след предстоящия етап. За пръв път от месеци наред той усети възбуда и възторг, предизвикани от нещо различно от убийство. Щеше да включи части от собствената си книга, която бе започнал от първо лице като вмъкне откъси с репортерската й гледна точка от трето лице. Щеше да противопостави написаното от нея със собствената си гледна точка.

Неговата еволюция и нейните наблюдения.

С помощта на Кейти, щеше да създаде своя песен, своя история. Смъртта, дори неговата, щеше да е наследството му.

 

 

В конферентната зала, където двамата с Тони работеха, Манц задържа телефона в една ръка, докато с другата тракаше по клавиатурата.

— Да, разбрах. Благодаря. Тони — тя затвори и махна с ръка, — току-що ми казаха, че „Ю Ес Рипорт“ утре пускат статия на Стар. Има анонс онлайн. Трябва да го видиш.

Той пристъпи към бюрото и зачете над рамото й.

Заглавието гласеше:

„ЛИЦЕ НАЗАЕМ

Фиона Бристоу отива в затвора за среща с Пери

Ексклузивно от Кейти Стар“

— По дяволите — измърмори Тони. Тихият му глас бе по-въздействащ от вик. — Номер две ще прочете статията и ще постави Фий на първо място. Тя автоматично се превръща в мишена номер едно.

— А Стар се качва по стълбицата. Това е трамплинът в кариерата й. Каквото и да е инвестирала, за да получи тази информация, в момента то й се отплаща.

— Трябва да открием откъде изтича информация. И трябва да видим проклетата статия. Ще натисна издателя й, редактора. Тя пречи на разследването, като издава важна информация, с която по всяка вероятност се е сдобила по незаконен начин.

— Да, ще пробваме и ще се проточат разговори с адвокатите и на двете страни. Имам по-добра идея. Аз ще се заема, докато ти натискаш. Ще се пробвам да се вмъкна под маската на Стар.

— Тя никога не би разкрила източника си — Тони отиде при кафе машината. — Всичко ще отрече.

— Знам, въпреки това отивам още сега. Извън работно време сме. Ще се опитам да измъкна нещо от нея, докато тя се опитва да измъкне нещо от мен. Може пък да науча нещичко — Манц погледна часовника си, докато обмисляше сценария. — Каквото и да се случи, тази вечер ще я прибера за възпрепятстване на работата ни, за намеса във федерално разследване, за тормоз на федерален свидетел. Ще й струпам на главата всичко, което се сетя, докато тя се позовава на Четвъртата поправка за свободата на пресата.

Тони отпи глътка кафе.

— Добре, ами после?

— Ще я оставим да се поизпоти. Тя ще настоява за адвокат, ще звъни на шефа си, но ние можем да задържим нещата поне за малко. Тя иска внимание, но също така иска и информация. Ако се престорим, че имаме още, може да се опита да ни разиграва. Така ще ни спечели време.

— За какво?

— За да разберем кой е издайникът, за да я пречупим.

Тони се замисли и приседна на бюрото на Манц.

— Искаш източникът или източниците й да започнат да се потят ли?

— Струва си да пробваме. Сигурно ще си изгубим времето, но поне ще я раздрусаме, ще я понатиснем. Тя е избрала пряк път нагоре, Тони, и използва Бристоу, когато може. Можем да се обединим с медиите. Можем! Ние ще използваме тях, те ще използват нас. Така се прави. Само че тя не се интересува от сътрудничество. Тя иска да се изстреля нагоре.

— Мен не ме подработвай. Аз продължавам, ще играя играта с шефовете й. Ти, ако искаш, давай директно. Кажи ми кога ще я закопчаеш и аз ще уредя необходимото.

Той разтри напрегнатия си врат.

— Може пък той да не види вестниците. Може утре да отиде на някое от уговорените места или пък да спре колата си на място, което наблюдаваме.

Манц кимна и си облече сакото.

— Ако следи текущите събития, а ние много добре знаем, че ги следи, Стар издава всичките ни следи и достатъчно информация, за да го предупреди. Малко вероятно е да тръгне да проверява адресите за писмата. Според мен той е приключил с Пери, а ако все още не е, в мига, в който научи, че Бристоу е ходила при него, ще го отреже.

Тя спря на вратата.

— Ще й кажеш ли какво предстои?

— Както вече каза, късно е. Остави я да се наспи. Утре ще й съобщим. Позанимавай се със Стар, Ерин, след това я доведи и ще я дообработим.

— Нямам търпение.

 

 

Беше толкова хубаво да е навън, да се занимава с нещо, което не включваше клавиатура или телефон. Манц нямаше нищо против дъжда. Истината бе, че времето в Сиатъл я устройваше прекрасно. Беше й приятно в слънчеви дни да вижда Маунт Рейниър, също както й беше приятно чувството за уют и интимност, което създаваше дъждът.

Тази вечер щеше да има още нещо хубаво. Щеше да измъкне Стар или от офиса й, или от топлия й апартамент й да я остави да заприлича на мокра кокошка под проливния дъжд.

Много й се искаше да спипа журналистката както професионално, така и лично. Тя не бе от жените, които подкрепят други жени само защото са жени, и възприемаше Стар като напориста амбициозна кариеристка, готова да прегази всеки по пътя си и дори да остави трупове.

Беше изминала твърде трънлив път, за да стигне до сегашния си пост в Бюрото, но нито веднъж не си беше позволила да кривне от правия път, не беше прегазила никого.

Не се беше съобразявала обаче с онези, които заслужаваше да бъдат наритани.

Чистачките й работеха на пълни обороти, а насрещните фарове намаляваха видимостта, докато шофираше към вестника. Стар сигурно си беше тръгнала, но редакцията беше на път към апартамента. Нищо не й пречеше да провери.

По пътя обмисли стратегията си. Започваше любезно и внимателно, реши тя, щеше да остави журналистката да забележи умората и стреса. Щеше да пробва да й въздейства като на жена. Инстинктът й подсказваше, че този подход ще бъде напълно безрезултатен, че Стар ще го приеме като слабост.

Нищо. Така щеше по-малко да й пука, когато нанесе удара си и обвини Стар във възпрепятстване на следствието и може би дори в подкуп на федерален служител.

Щеше да прецени на място.

Влезе на паркинга и изви вежди, когато видя тъмночервената тойота. Погледна регистрацията и се увери, че е на Стар.

Да не би да работеше и нощем? Добре.

Спря до нея и забеляза спадналата задна гума.

— Лош късмет — измърмори Манц, усмихна се и паркира до тойотата.

Посегна към чадъра и инстинктивно усети, че нещо не е наред. Остана за момент в колата, оглеждайки паркинга и сградите. Беше тъмно, но охранителните лампи светеха. А в офиса ти трябва да свети, ако решиш да работиш до късно.

Остави чадъра в колата и отметна якето назад, за да може по-лесно да извади оръжието.

Не се чуваше никакъв друг шум, освен плющенето на дъжда и профучаването на някой и друг автомобил. Почти нямаше движение, а и малкото автомобили минаваха далече от паркинга и не виждаха какво става тук. Освен това заради дъжда всичко блестеше.

Тя обиколи колата, огледа сплесканата гума и импулсивно протегна ръка, за да пробва вратата.

Беше отключена.

Реши да отиде до сградата и заблъска по заключените стъклени врати. Когато охранителят тръгна, през фоайето към нея, тя веднага разбра, че човекът е пенсионирано ченге.

Около шейсет, може би дори шейсет и две, реши тя, наблюдателен човек.

Показа му идентификацията си през стъклото.

Той я погледна внимателно и натисна интеркома.

— Проблем ли има?

— Аз съм специален агент Ерин Манц. Търся Кейти Стар. Колата й е на паркинга, задната дясна гума е спукана. Колата е оставена отключена. Бихте ли ми казали дали е в сградата и ако не е, в колко часа е излязла.

Той огледа паркинга, след това отново вдигна очи към нея.

— Чакайте.

Манц извади телефона. Каза името си, идентификационния си номер и помоли за домашния телефон на Стар, за мобилния и служебния.

Когато набра мобилния, се включи гласова поща, тъкмо когато охранителят се върна.

— В девет и четирийсет се е подписала и си е тръгнала. В сградата няма никой. Дори чистачите приключиха — той се поколеба за момент, след това отключи вратата. — Пробвах да й позвъня на домашния и на мобилния, но се включи гласовата поща — обясни той.

— Тя сама ли живее?

— Според охраната във фоайето е излязла сама.

— Има ли видеозапис на паркинга?

— Не. Само до вратата. Излязла е сама. Нещо обичайно за нея — добави той. — Тя не обича групите, не е близка с колегите си. Ако е проблем с колата, тя има ключ и щеше да се върне, за да се обади на пътна помощ. Не би направила друго. Никой не е влизал или излизал двайсет минути след нея нито от единия, нито от другия вход.

Манц кимна и набра партньора си.

— Тони? Имаме проблем.

 

 

Час по-късно, агентите успяха да убедят портиера да отключи апартамента на Кейти Стар, събудиха редактора й и взеха показания и от охраната, и от чистачите.

Редакторът отказа да включи служебния й компютър.

— Не и без заповед. По всяка вероятност е по следите на нещо или се чука с гаджето си.

— Има ли гадже? — попита Манц.

— Откъде да знам? Стар не говори за личния си живот. Спукана й е гумата. Сигурно си е повикала такси.

— Нито една от местните компании не е имала повикване от този адрес.

— И затова искате да се вържа, че става нещо нередно ли? Просто искате да й ровите във файловете. Няма да стане без заповед.

Манц извади телефона си, когато чу звъна, и се обърна намръщено, за да отговори.

— Къде? Не го изпускайте. Тръгваме. Имаме сигнал от мобилния й телефон.

— Ето, видяхте ли? — сви рамене редакторът. — Сигурно е с гаджето си или запива някъде. Заслужила си го е.

 

 

— Запивала била — процеди Манц, докато стояха, на мокрия паркинг на отбивката за тирове. Тя си сложи тънки ръкавици. — Оставил е телефона включен, за да получим сигнал и да дойдем тук.

Зачака нетърпеливо, докато екипът съдебни експерти заснемат сцената.

Взе айфона.

— Трябва да го проверим — тя погледна Тони. — Със сигурност е Екъл. Не е никакво съвпадение, че са я отвлекли от паркинга пред офиса й. Той я е спипал. Измъкна я изпод носовете ни. Тя не пасва на профила на жертвите, но е удобна за него. Пасва му като ръкавица. Просто не се сетихме навреме.

— Така е — той й подаде плика за доказателствен материал, за да пусне в него телефона. — Има поне два часа преднина, макар да е очаквал повече, много повече. До утре сутринта никой няма да забележи, че я няма, а дори и тогава редакторът й да се вкисне, че не се е появила, няма да повика ченгетата. Ще минат още часове, докато някой не забележи, че колата й е на паркинга.

— Той си мисли, че има дванайсет, може би петнайсет часа преднина. Истината е, че разполага с два. Да се захващаме за работа. Веднага! Аз ще карам, ти поеми телефона — Тони тръгна към колата. — Искаме униформени да проверят всеки хотел, мотел и ваканционно селище. Първо да отидат в по-отдалечените мотели, в евтините. Той е свикнал да живее с оскъдни средства. Не му трябват удобства. Избирал е места, на които никой не се вглежда прекалено много и на никой не му пука — след малко Тони продължи: — Той има нужда от провизии. От храна. Да проверят заведенията за бързо хранене, откъдето може да си поръча храна за из път. Бензиностанции и магазините в тях са му най-удобни, защото по този начин ще си набави всичко наведнъж и ще продължи.

— Взел е компютъра й. Тя е излязла с него, значи трябва Екъл да го е взел. Може би ще го използва. Да го проследим. Той си мисли, че няма проблем поне до сутринта. Може да й изпратим имейл. Измисляме име, адрес и й пращаме съобщение. Нещо, с което да й подскажем, че знаем. Имам информация за Номер две, искаш ли я? — Манц погледна Тони. — Може и да захапе. Ако отговори, ще го проследим.

— Пазарете се с него, дръжте го на линия. Трябва да се получи. Извикайте компютърните спецове.

 

 

Екъл спеше върху тънката кувертюра облечен. Въпреки това умът му работеше. Очакваше го толкова много работа, имаше да си представи и да предвиди безкрайно много неща. Животът му никога досега не бе бил толкова пълноценен, а сега дори сънят му беше наситен цветове, движения и звуци.

Представяше си какво ще направи с Кейти — с умната, изобретателна Кейти. Имаше съвършеното за целта място, то го чакаше с желаното си усамотение. А иронията му се струваше сладка като бонбон.

После, след като приключеше с нея — или може би не напълно — щеше да се занимае с Фиона. Докато онези търсеха едната, той щеше да се възползва от изпуснатата плячка на Пери.

Може би щеше да я накара да гледа какво прави на Кейти, щеше да я накара да види как преминава от света на живите в света на мъртвите. Щеше да разполага с твърде малко време за Фиона, така че трябваше да се възползва.

Затова сънуваше две жени, изранени, облени в кръв. Сънуваше жалните им очи. Сънуваше как го умоляват, как се опитват да се спазарят с него. Щяха да вършат каквото той им кажеше, да говорят онова, което искаше. Щяха да го слушат, както никой досега.

Щеше да бъде центърът на живота им. Докато не ги умъртвеше.

Сънуваше стая със спуснати ролетки, така че да не влиза светлина, стая, боядисана в червено, сякаш наблюдаваше всичко през тънък червен копринен шал. Сънуваше приглушени вопли и пронизителни писъци.

Събуди се стреснат. Чу собствения си дъх и очите му зашариха наоколо.

Да не би да имаше някой на вратата? Бръкна под възглавницата и напипа пистолета 22 калибър, с който щеше да си пръсне мозъка, когато разбереше, че няма път за бягство.

Никога нямаше да влезе в затвора.

Притаи дъх и се ослуша. Чуваше се единствено дъждът. Не, не беше само дъждът. Щрак, щрак, сякаш някой завърташе топката на вратата, но…

Изпусна дъха си.

Имейл. Беше оставил компютъра включен, докато се зареждаше.

Дръпна лаптопа на леглото и погледна неотворения имейл. Отнасяше се за Номер две и щом прочете името, той потръпна.

Внимателно провери адреса в контактите на Кейти.

Беше нов.

Остана загледан в темата, в името на изпращача. Полазиха го тръпки. Отвори го.

„Кейти Стар,

Четох материалите ти за Номер две. Според мен си забележително умна и находчива. Но и аз съм умен и находчив. Имам информация, която интересува и двама ни. Струва ми се, че ще ти свърши работа за следващия материал. Мога да отида и в полицията, но те няма да искат да ми платят. Искам десет хиляди долара в брой и да бъда споменат като анонимен източник. Момичето вече е мъртво, така че не мога да й помогна, но ще помогна на теб и на себе си. Ако искаш онова, което предлагам, уведоми ме до утре до обяд. След това ще предложа информацията си на друг.

Св (Свидетел)“

— Не. Не — той поклати глава и блъсна с пръст екрана веднъж, след това и втори път. — Лъжеш! Лъжеш. Нищо не си видял. Никой не ме вижда. Абсолютно никой!

Освен тях, помисли си той. Освен жените, които убиваше. Те го виждаха.

Това беше номер, най-обикновен номер. Скочи от леглото и трескаво закрачи из стаята. Хората бяха лъжци. Мошеници!

Той казваше истината, накрая им казваше истината, нали? Когато затягаше шала около вратовете им, гледаше ги право в очите и им казваше. Казваше им името си, казваше им кой ги е убил и защо.

Казваше цялата истина.

— Казвам се Франсис Екъл и сега ще те убия. Ще те убия, защото мога, защото ми харесва.

Те умираха с истината, която беше дар.

Ами този Св? Той — или тя — лъжеше? Опитваше се да смъкне пари на негов гръб.

Никой не го виждаше.

Замисли се за мъжа на опашката в „Старбъкс“. Сети се за пъпчивия служител на бензиностанцията, който го подмина, без да крие отегчението си. Представи си рецепциониста с мазна коса от нощната смяна в мотела, който миришеше на трева и се подсмихваше, докато му подаваше ключа.

Може би.

Седна отново и прочете имейла. Можеше да отговори, да поиска допълнителна информация, преди да започнат да обсъждат плащането. Тя щеше да постъпи точно така.

Наля си пръст уиски и отново се замисли.

Съчини отговор, редактира го, изтри го, после го написа отново. Когато пръстът му се насочи към клавиша за изпращане, той се поколеба.

Възможно беше да е капан. Може би ФБР се опитваха да заврат дългите си носове и тук, опитваха се да спипат Кейти или дори него. Не беше сигурен, затова стана и отново започна да крачи, отпи нова глътка и пак се замисли.

Само за всеки случай, реши той. Сигурността бе на първо място.

Взе душ, изми си зъбите, обръсна наболата си коса и брадата. Натъпка нещата си в сака.

След това изпрати имейла и излезе от стаята. Купи си кока-кола, за да се зареди с кофеин, но усети, че не му е необходим.

Мисълта, че някой го е видял, възможността да бъде измамен, го възпламеняваше. Възбуждаше го.

Тайно в душата си се надяваше някой наистина да го е видял. Така усилията му щяха да си струват.

Удари с длан по багажника, докато минаваше.

— Какво ще кажеш да се поразходим, Кейти?

 

 

— Господи, той отговори! — Манц скочи към компютърния специалист. — Захапа! Можеш ли да проследиш източника?

— Дай ми минутка — помоли той и започна да трака по клавишите.

„Св,

Интересувам се от достоверна информация, и то много. Няма да преговарям за пари, ако не ми дадеш допълнителни данни. Десет хиляди са много пари, а вестникът ще иска достоверност. Твърдиш, че си свидетел. Свидетел на какво? Трябват ми повече подробности, ти избери какви, преди да продължим.

Можем да се срещнем на обществено място, което ти посочиш, ако не желаеш да напишеш подробностите.

Нямам търпение да обсъдим въпроса.

Кейти Стар“

— Достатъчно умен е и няма да скочи, преди да научи нещо повече — отбеляза Тони. — Същевременно е и достатъчно любопитен и няма да пропусне възможността.

— И не е в движение — добави Манц. — Сигурно е на място, където има достъп до интернет. Буден е, но не е в движение. Отне му по-малко от час да отговори, като първо е обмислил какво да напише. Бил е пред компютъра й, когато изпратихме имейла.

— Пипнах го! — специалистът посочи екрана.

Всички се задействаха. Агенти, снайперисти, специалисти по водене на преговори — заповедите бяха да заобиколят мястото, да влязат безшумно.

— Агентът, който е събудил рецепциониста, каза, че четирима сами мъже са се регистрирали тази вечер — обясняваше Манц, докато пътуваха. — Двама са платили в брой. Никой от вчерашните клиенти не е останал днес. Не е разпознал Екъл по снимката, не е обърнал внимание на нито един от автомобилите и не знае дали са влезли в стаите сами или не. Той е надрусан и не дава пет пари какво става около него.

— В стаите до тези, дадени на четиримата, да се настанят екипи. Всички на позиция. Има вероятност да я е взел със себе си.

Паркираха пред денонощната закусвалня до мотела и облякоха бронежилетки. Докато Тони преценяваше района, кимна на един от агентите.

— Казвай, Кейдж.

— Ограничихме вероятността до две стаи. В другите две са прелюбодейци. Едната двойка се чукат като за световно, а в другата стая жената пили на мъж, че било крайно време да зареже скапаната си съпруга.

— Ами другите две?

— Единият спи и хърка толкова гръмко, че ще падне таванът — той замълча и притисна с пръст слушалката на ухото си. — Току-що чух женски глас да казва: „По дяволите, Хари, няма ли да престанеш?“ Значи остава само една. Номер четиристотин и четиринайсет. Ъглова стая от източната страна отзад. Екипът твърди, че цари гробна тишина. Нищо не се чувало.

— Покрийте другите стаи и блокирайте паркинга. Не трябва да го изпускаме.

— Разбрано.

— Рецепционистът ще смърди ли, ако избием вратата?

— Надрусан е до козирката. Каза да правим каквото се налага и сигурно пак си е свил цигара и зяпа порно.

Тони кимна, докато вървяха.

— Искам да се придвижим бързо. Искам светлина в мига, в който влезем. Да го заслепим, мамицата му. Екипът да го притисне както глутница вълци притискат елен. Ами колата?

— Нито една не отговаря на описанието, а регистрационните табели и пред мотела, и пред закусвалнята са различни.

— Може да я е сменил — подметка Манц. — Може да е в една от тези.

— Няма да остане там дълго.

Той се отдръпна, за да направи място на екипа да заеме позиция. Най-съкровеното му желание беше да избият вратата. Същевременно искаше всичко да мине безпроблемно и да опази хората живи.

Акцията мина точно както беше поръчал. Все още с извадено оръжие, той пристъпи напред, когато чу виковете „Чисто! Чисто!“ откъм стаята. Стомахът го присви. Не искаше да чуе подобно нещо. Още преди да стигне до вратата, знаеше, че Екъл им се е изплъзвал.