Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (12)

12.

Франсис Екъл довършваше последните от ежедневните си серии упражнения по сто. Сто лицеви опори, сто коремни преси, сто клякания. Правеше ги както обикновено сам, в стаята в мотела.

Взе душ и използва своя неароматизиран душ гел, вместо мизерното калъпче сапун, което бяха оставили. Обръсна се с компактната електрическа самобръсначка, която почистваше особено внимателно всяка сутрин. Изми зъбите си с една от четките за пътуване, които носеше в несесера, а след това я беляза с „Х“, за да я изхвърли по-късно.

Никога не изхвърляше лични вещи в кошчето за боклук в мотела.

Обу широко долнище на анцуг и още по-широка тениска, след което си сложи обикновени гуменки. Под тениската имаше колан с чантичка, в която бе прибрал парите и личната си карта, която използваше в момента. Просто за всеки случай.

Вдигна поглед към огледалото.

Дрехите и чантичката на колана прикриваха мускулестото му тяло — което бе моделирал до съвършенство — и създаваха впечатление за обикновен мъж, с шкембе. Погледна очите си — кафяви, издължени, тънък остър нос, стиснати устни, гладки бузи — и остана доволен от приятното семпло излъчване.

Поддържаше кестенявата си коса късо подстригана. Искаше му се дори да я обръсне, за да му е по-лесно и по-чисто, но макар голите глави да се бяха превърнали в нещо напълно обикновено в днешно време, наставникът му настояваше, че привличали повече внимание от обичайните кестеняви коси.

Тази сутрин, както и всяка друга сутрин през последните седмици, той обмисляше дали да не пренебрегне инструкциите и да направи онова, което му се искаше.

Но и тази сутрин устоя. Само че му ставаше все по-трудно да следва наученото, тъй като силата му нарастваше и той все повече харесваше новото си аз.

— Засега — измърмори той. — Само че няма да е задълго.

Нахлупи тъмносиня шапка без лого.

Нищо по него не привличаше погледа, никой не би се обърнал, за да го загледа.

Не преспиваше в който и да било хотел или мотел повече от три вечери — две беше още по-добре. Предпочиташе да имат фитнеси, но обикновено търсеше по-евтини, където служителите на рецепцията не обръщаха много-много внимание кой влиза и излиза.

Бе прекарал живота си в лишения и ограничения, следете за какво харчи и колко. Преди да поеме на път постепенно продаде всичко ценно, което притежаваше.

Можеше да си позволи предостатъчно мотелски стаи преди края на пътуването.

Пъхна ключа в джоба си и взе една от бутилките, които си беше купил. Преди да излезе от стаята, включи камерата, скрита в будилника на нощното шкафче, след това си сложи слушалките на айпода.

Камерата следеше да не би някой от персонала да е ровил в нещата му, а слушалките нямаше да позволят на никой да му досажда с разговори.

Имаше нужда от фитнес центъра, от тежестите и гладиаторите, от умственото и физическото освобождение, което предлагаха. Откакто се промени, в дните, в които не тренираше, ставаше напрегнат, гневен и нервен и мисълта му не беше достатъчно бистра. Би предпочел да тренира сам, но тъй като пътуваше, се налагаше да се нагажда според ситуацията.

Той си придаде неангажиран вид, излезе, мина през малкото фоайе и влезе във фитнес залата.

Един мъж се мъчеше на бягащата пътечка, без да крие досадата си, а жена на средна възраст бе на велометъра и четеше роман с пъстра корица. Той подбираше времето много внимателно — да не бъде нито първият, нито пък единственият посетител.

Спря се при другата пътечка, избра програма, след това изключи айпода, за да чуе новините по телевизора в един ъгъл.

Би трябвало да пуснат репортаж, помисли си той.

Докато анализираха събитията по света, той започна да тича и се замисли над последното писмо от наставника си. Беше запомнил наизуст всеки ред, преди да унищожи написаното, както бе сторил и с останалите.

„Скъпи приятелю, надявам се, че си добре. Радвам се на напредъка ти, но искам да те посъветвам да не избързваш. Не забравяй да се наслаждаваш на пътуването и на постиженията си и знай, че винаги можеш да разчиташ на подкрепата и благодарността ми, докато се подготвяш да поправиш неразумната ми грешка.

Тренирай тялото си, ума си, духа си. Бъди дисциплиниран. Ти притежаваш необходимата сила, ти контролираш всичко. Използвай разумно качествата си и ще постигнеш слава, ще посееш страх, успехът ти ще бъде много по-голям от всички преди теб.

Нямам търпение да получа вести, но знай, че съм с теб на всяка крачка от пътуването.

Твой наставник“

Съдбата го беше отвела в затвора, каза си Екъл, където Джордж Алън Пери отключи клетката, в която бе затворен цял живот. Също като дете, той бе направил първите си стъпки към свободата, а сетне пое напред с гигантски крачки. Ето че сега копнееше да вкуси същата тази свобода като глътка жадуван въздух. Копнееше, докато не започна да се задушава от правилата, от ограниченията и условностите, които Пери му налагаше.

Вече не беше отстъпчивото недодялано момче, което копнееше за одобрение, малтретирано от побойници. Вече не беше момчето, което прехвърляха от ръка на ръка, защото майка му се беше оказала егоистична курва.

Вече не беше пъпчивият, затлъстял тийнейджър, когото всички пренебрегваха и на когото момичетата се присмиваха.

Цял живот беше живял в клетката на преструвките. Беше тих, търпеше, спазваше правилата, учеше съвестно и приемаше трошиците, останали от силните, по-привлекателните и агресивните.

Колко пъти бе кипял от гняв, когато го подминаваха при повишение, награда, когато момичетата дори не го поглеждаха. Колко пъти сам в мрака бе замислял схеми, беше си представял как отмъщава на колеги, студенти, съседи, дори на непознати на улицата.

Бе поел по пътя, точно както Пери му обясни още преди да се запознаят, но бе влачил клетката със себе си. Работи дълго, за да дисциплинира тялото си, да се опълчи на болката, разочарованията и провалите. Заложи на вътрешния контрол, но се провали в много отношения. Получи се така, защото бе все още заключен в клетката. Не можа да се представи като мъж, когато най-сетне една жена склони да спи с него. Бе принуден да се унижава с курви като майка си.

Дотук. Кредото на Пери гласеше, че половият акт намалява мъжката мощ и я предава на жената, която винаги, абсолютно винаги я използва в негов ущърб. Удоволствието можеше да бъде постигнато по други, много по-въздействащи начини. Към тези начини се осмеляваха да прибегнат малцина. Тогава, с освобождаването на мощта, удоволствието извисяваше мъжа.

Сега, след като клетка вече бе отворена, той откри, че има както склонност, така и ненаситен апетит към подобен тип удоволствия, освен това притежава силата и властта, с които бяха заредени.

Само че със силата идваше и отговорността, а тя, както сам признаваше, се управляваше трудно. Колкото повече получаваше, толкова повече желаеше. Пери, разбира се, беше прав. Той трябваше да поддържа дисциплината, да се наслаждава на пътуването, не да прибързва.

Докато увеличаваше наклона и бързината на бягащата пътечка, Франсис обеща на себе си и на наставника си, че ще се въздържи и няма да търси следваща партньорка поне две седмици.

Вместо това реши да попътува — без посока. Щеше да си даде време силата му да се възстанови, да подхрани ума си с книги.

Все още нямаше да тръгва на север.

А докато зареждаше батериите, щеше да проучи „грешката на Пери“ през блога и уебсайта й. Когато моментът настъпеше, щеше да поправи допуснатата грешка — единствената отплата, за която Пери го беше помолил, цената за отварянето на клетката.

Очакваше с нетърпение, също като дете, одобрението на Пери, след като удушеше и погребеше Фиона Бристоу.

Образът й му помогна да измине следващия километър и половина, докато потта се стичаше по лицето и тялото му. Получи жадуваната награда, когато чу репортажа, че е било открито тялото на млада жена в Националния парк „Кламат“. Екъл се усмихна за пръв път тази сутрин.

 

 

В неделя Мей и кучетата й дойдоха на гости. Дъждът, който падна в събота вечерта, беше поразхладил и сега бе свежо и приятно. Листенцата на дряна от двете страни на моста искряха от капчиците по тях. По тревата в полето също имаше роса, потокът ромолеше, кучетата лудуваха като деца.

За Фиона ленивото неделно утро беше великолепно. Двете с Мей се настаниха на верандата с чаши мокачино и кифлички с боровинки, които ветеринарната лекарка бе купила от селото.

— Истинско удоволствие.

— Ммм? — отпуснала се мързеливо, с полуотворени очи зад кехлибарените слънчеви очила, Мей отчупи нова хапка от кифличката си.

— Подобни утрини са истинско удоволствие в сравнение с останалата част от седмицата. Цялото ставане и юркане още отрано. Това е наградата, която чакаш с огромно нетърпение.

— Искам в следващия живот да бъда куче. За кучетата всяка сутрин е награда.

— Само че те не пият мокачино на верандата.

— Да, но водата дори от тоалетната им се струва вкусна.

Фиона се наведе над чашата.

— Какво куче?

— Мисля си за пиренейска овчарка, защото са едри и горди. Заслужавам го, след като в този живот бях толкова дребна.

— Добър избор.

— Е, мислила съм по въпроса — Мей се прозя и се протегна. — Днес сутринта ми звънна шериф Тайсън, за да ми съобщи, че състоянието на Уолтър е стабилно. Ще го задържат в болницата още ден-два и ако състоянието му остане добро, ще го изпишат. Дъщеря му и семейството й се опитват да намерят медицинска сестра, която да идва почасово.

— Браво. Искаш ли да съобщя на останалите?

— Вече казах на Чък, така че той ще се погрижи и останалите да научат. Аз идвах насам, затова реших, че мога да ти го съобщя лично. Между другото много ми харесват новите ти дървета.

— Страхотни са, нали? — Фиона се усмихваше всеки път, когато ги погледнеше. — Как не се бях сетила досега. Мисля си да посадя нещо, което хваща окото в другия край на алеята за автомобили. Ще заприлича на вход. А и така новите клиенти ще се ориентират по-лесно. Завивате, щом видите… каквото и да реша да бодна там.

Мей вдигна очилата и погледна Фиона.

— Май си решила да си излезеш от черупката? А пък аз се страхувах, че ще вземеш да вдигнеш ограда.

Фиона отпи глътка кафе и обърна поглед към кучетата, които обикаляха двора, сякаш участваха в конкурс по надпикаване.

— Заради Вики Скала ли? — попита тя, замислена за последната жертва. — Дори да сложа порта, тя няма много да ми помогне, ако… Това наистина е прекалено.

Също като Мей и следващия й живот като куче, тя бе мислила по въпроса.

— Призлява ми, като си представя тези момичета и семействата им. А аз не мога да им помогна с нищо, Мей с абсолютно нищо!

Мей се пресегна и потупа Фиона по ръката.

— Не трябваше да казвам нищо.

— Всичко е наред. Освен че съм уплашена. Ти си единствената, пред която намирам сили да го призная — Фиона стисна за миг ръката на Мей и се почувства по-силна. — Страх ме от неизвестността. Страх ме е, защото не мога да направя нищо. Страх ме е, защото им трябваха години, докато заловят Пери, а аз не знам дали ще се справя, ако същото се случи отново. Ако призная подобно нещо пред Сил или мама, те направо ще се поболеят от притеснение.

— Добре — Мей се извърна рязко към Фиона. — Според мен би било глупаво, ако не беше уплашена, и ако не беше мислила по въпроса и отричаше всичко, тогава нямаше да е никак добре. Освен това, ако не ти призляваше всеки път, когато се замислиш за момичетата, щеше да означава, че си безсърдечна, а ти не си.

— Ето, затова разговарям с теб.

— От друга страна, ако се замислим — да, уплашена си, но в никакъв случай не бива да се поболяваш от страх — та ти имаш кучетата! Тук обаче идват толкова много хора, че аз на твое място досега да съм ги разкарала. Но хич не си прави труда да ми казваш на мен да се разкарам — добави тя, — защото ще те сритам. При това, както аз си знам. Може и да съм дребна, но съм силна.

— Да, знам. Освен това знам, че си седим и кротко пием мокачино, докато кучетата си играят, защото си дошла да провериш как съм. Благодаря ти.

— Пак заповядай. На всяка цена засади шантавите си дървета в началото на алеята, Фий, след като ще ти достави удоволствие. Но много те моля да внимаваш.

— Питам се дали изобщо съм преставала да внимавам от деня, в който Пери ме отвлече.

— В какъв смисъл?

— Престанах да тичам, Мей, а господ ми е свидетел, че много обичах сутрешните кросове. Сега използвам бягаща пътечка, но усещането съвсем не е същото. Въпреки това съм се примирила, защото е по-безопасно. От години не смея да отида някъде сама.

— Не… — Мей замълча. — Сериозно ли?

— Напълно. Знаеш, че докато не започнах тази работа, не ходех абсолютно никъде без някое от кучетата и една от причините е онова, което ми се случи. Чакам филмите да излязат на дивиди или да ги пуснат по кабела, вместо да отида на кино, защото не искам да оставям някое от кучетата в колата толкова дълго, да не говорим, че ги водя и трите и оставям къщата незащитена единствено когато провеждаме обучение или идваме при теб.

— В това няма нищо лошо.

— Няма, така е, но аз просто не осъзнавах каква е причината. Дори не я признавах. Вратата ми непрекъснато зее отворена. Рядко я заключвах — поне доскоро, — защото кучетата създават у мен чувство на сигурност. Не се замислях за случилото се поне през последните година-две, макар през всичкото време да се защитавах или по-точно казано, защитавах чувството си за сигурност.

— Което доказва, че си изключително разумна на подсъзнателно ниво.

— Ще ми се да мисля, че е така. На съзнателно ниво обаче знам, че трябва да пострелям. От две години не съм се упражнявала. Така че… — тя тръсна глава. — Правя всичко по силите си, което включва и да не истерясвам. Хайде да поговорим за спа центъра.

Достатъчно, реши Мей. Не беше дошла, за да стресира допълнително Фиона, а да й помогне да се отпусне.

— Задължително, но преди това искам да ти разкажа с кого имам среща довечера. Разбрахме се да пийнем по чаша.

— Имаш среща? — този път Фиона смъкна слънчевите си очила. — С кого?

— С Робърт, психолог, има собствена практика в Сиатъл, на четирийсет и две е, разведен, дъщеря му е на девет. Има равни родителски права с майката. Гледа тригодишно, португалско водно куче на име Сиско. Харесва джаз, ходи на ски и обича да пътува.

— Значи си се регистрирала в „Самотни сърца“?

— Точно така, затова ще се кача на ферибота и двамата ще пийнем по чашка.

— Ти не харесваш джаз, а пък за ски да не говорим.

— Не, но обичам кучета. Обичам да пътувам, когато имам възможност, обичам децата, така че всичко си идва на мястото — Мей протегна крака и огледа носовете на ботушите си. — Обичам ски хижите с бумтящи камини и ирландско кафе, така че това е половин точка в моя полза. Освен това имам среща, което означава, че ще си облека хубав тоалет, ще се гримирам и ще проведа смислен разговор с човек, когото не познавам. Ако не се получи, просто ще се кача на ферибота, ще се прибера вкъщи и ще пробвам отново.

— Аз на твое място щях да откача от нерви. Ти не си ли нервна?

— Малко, но ми е приятно. Искам връзка, Фий. Наистина! Това не е просто сушав период. Искам да имам до себе си човек, на когото държа достатъчно, с когото да прекарвам времето си, в когото да се влюбя. Искам семейство.

— Надявам се да се окаже чудесен човек. Дано психологът Робърт да е готино парче. Дано да се разхвърчат искри, да не можете да откъснете очи един от друг и смехът да блика и от двама ви. Наистина ти го пожелавам.

— Благодаря. Най-хубавото е, че аз правя нещо за себе си. Възползвам се от шанса — нещо, за което дори не бях помисляла след развода. Дори да се разхвърчат искри ще го давам по-бавно. Искам първо да го разбера що за птица е, преди да скоча с главата напред.

Усетила, че Мей е в трепетно очакване, Фиона замълча за момент.

— Като говорим за искри, трябва да си призная, че изгубих състезанието.

— Какво… Ти си правила секс? — Мей подскочи на стола и смъкна със замах слънчевите очила. — Правила си секс и не си ми казала!

— Случи се преди два дни.

— Правила си секс преди цели два дни и не си ми звъннала веднага? Кой, по дяволите… Дори не се налага да питам. Саймън Дойл.

— Ами ако беше нов клиент, по когото съм си паднала ей така, изведнъж?

— Не, знам, че е Саймън, който също е нов клиент, а пък ти си падаш по него. Казвай веднага подробностите! Искам всички мръсотийки.

— Той ми подари дърветата.

— Виж ти — въздъхна Мей и се обърна, за да ги погледне.

— Знам. Първото беше част от сделка, донесе го в замяна на един пън, който поиска.

— Мивката от пън! Вече чух за нея.

— Споменах, че може да си взема още едно, а той ми купил и дори го насадил, докато бяхме на спасителната операция. Прибрах се вкъщи и го заварих насадено, наторено и полято. Взех всички кучета и отидох да му благодаря. Благодарих му, като правих секс с него на масата в трапезарията.

— Свети боже господи! На масата ли?

— Просто така се случи.

— Как става така, че някакви си дървета водят до секс, и то на маса?

— Както си говорехме навън, той ме поведе към къщата. След това се нахвърлихме един на друг.

— Това му е проблемът на вибратора Станли. Че не мога да му се нахвърля. После какво стана?

— След като се озовахме вътре, аз се оказах подпряна на стената и му казах да побърза. Затова той ме стовари на масата, смъкна всички дрехи и леле, леле…

— Дай ми секунда да си поема дъх — Мей се отпусна назад и си повя с ръка. — Значи сексът не е бил скапан.

— Не ми се иска да го казвам, да не би да го изкарам нещо повече от това, което беше в действителност, но всъщност с чиста съвест мога да кажа, че това беше най-хубавият секс в живота ми. Много обичах Грег, Мей, но сега… Това беше най-върховният и невероятен секс.

— Ще се видите ли отново за бис?

— Със сигурност — Фиона притисна ръка към сърцето си и се погали. — Най-хубавото е, че го харесвам. Харесва ми как изглежда, как се отнася към кучетата. Още повече ми харесва това, че не съм негов тип — поне така разправя, — и въпреки това ме желае. Чувствам се… всевластна.

— Тази работа може и да се окаже сериозна.

— Може. И аз като теб се опитвам да направя нещо за себе си и се възползвам от шанса.

— Добре. Да пием за нас — Мей вдигна остатъка от кафето. — Жени с приключенски дух!

— Много приятно усещане, нали?

— След като си правила секс върху маса в трапезария, сигурно усещането е било приятно. Но да, по принцип е гот.

Двете се обърнаха към кучетата, когато те застанаха нащрек.

— Виж ти, виж ти — измърмори Мей, когато джипът на Саймън мина по моста. — Масата ти чиста ли е?

— Млъквай! — прошепна Фиона през смях. — Няма никакво значение, тъй като първият ми неделен урок започва след около двайсет минути.

— Достатъчно време за…

— Млъквай — повтори тя като наблюдаваше Саймън как слиза, а Джос скача след него. Кутрето хукна към нейните кучета, след това спря, за да подуши и размаха опашка около питомците на Мей. — Няма агресия — отбеляза тя, — не е срамежлив. Това е едно безкрайно щастливо куче.

Саймън приближи, стиснал в ръка нашийник.

— Бях го взел назаем от вас, д-р Фунаки.

— Казвай ми Мей. Много ми е приятно да се видим, Саймън. Идваш тъкмо навреме и аз мога да си ходя. Преди това искам да направя нещо. Джос, ела тук. Насам, Джос.

Кученцето реагира с радост и хукна като стрела към верандата. Мей подаде ръка с дланта нагоре, когато той понечи да скочи. Потрепери, очевидно нямаше търпение да заподскача, но се сдържа.

— На това му се казва добро куче — тя го погали, почеса го и се усмихна на Саймън. — Реагира добре сред другите, весел и дружелюбен е и вече започва да се държи прилично. Имаме си победител.

— Краде ми обувките.

— Този период с гризането е доста проблематичен.

— Не, вече не ги яде. Просто ги краде и ги крие. Тази сутрин открих единия си ботуш в банята.

— Значи си е намерил нова игра — Мей го почеса по ушите, а другите кучета също припнаха при тях, за да си изпросят внимание. — Ботушите пазят твоята миризма. Очевидно тя го привлича и успокоява. По този начин си играе с теб. Умник си ти! — тя целуна Джос по носа, след това се изправи. — Време ви е да помислите за кастриране.

— Вие двете да не би да работите в екип?

— Прочети книгите, които ти дадох. Скоро пак ще поговорим — обърна се тя към Фиона. — А, да, деколте или крака?

— Крака.

— Знаех си аз. Чао, Саймън. Хайде, сладурчета! Да вървим да се повозим.

— Знам, че няма да попиташ — заяви Фиона, докато махаше за довиждане на Мей и кучетата, — затова ще ти кажа. Тя има среща — първа среща — и питаше кое преимущество да подчертае.

— Ясно.

— На мъжете не им се налага да обмислят тази част от ритуала за първа среща.

— Напротив. Ако разголите деколтето, пак трябва да ви гледаме в очите и да се преструваме, че не забелязваме.

— Прав си — тъй като се беше изправил на стълбите, тя сложи ръце на раменете му и го целуна. — Имам час след няколко минути. Нарочно ли избра това време, за да наминеш?

— Връщам нашийника.

— Видях. Ако искаш, остани за часа. На Джос ще му се отрази добре да се заиграе с нови кучета. Групата е малка и ще отработваме основни умения за издирване. Иска ми се да видя как ще реагира.

— И без това нямаме друга работа. Научи го на нещо ново.

— Сега ли?

— Трябва да се поразсея. Единствено ми желание, откакто те съблякох гола, е отново да го направя. Затова започвай да го учиш на нещо ново.

Тя притисна бузите си с ръце.

— Макар и по доста странен начин, това звучи много романтично.

— Романтика ли? Следващия път ще набера диви цветя, когато ми се прииска да те съблека. Това никак не ме разсейва, така че… Къде, по дяволите, се дяна той?

Саймън огледа верандата и се обърна.

Фиона стисна ръката му, когато той понечи да хукне.

— Не, чакай. Добре е — кутрето се катереше по стълбата на пързалката след Богарт. — Иска му се да си поиграе с големите момчета. Ако се втурнеш натам или го повикаш, ще се разсее и ще изгуби равновесие.

Джос стигна до върха, размахал опашка като бойно знаме, но за разлика от Богарт, който подскачаше надолу, се спусна по корем и стъпи предпазливо на земята.

— Никак не е зле — заяви Фиона, когато Саймън се разсмя. — Приготви вкуснотийките — тя пристъпи напред и го похвали на висок глас. — Хайде, пробвай пак. Качи се — нареди тя и му даде знак с ръка. — Добре се справя на стълбата — обясни тя, когато Саймън пристъпи до нея, — а това е най-трудната част. Хем е открито, хем е вертикално. Много е подвижен и вече видя как го правят другите. Измислил е как да се качи сам. Така че… браво, добро момче!

Тя взе бисквитка от Саймън и награди кученцето, когато стигна върха.

— Просто трябва малко да му помогнеш, за да разбере как става спускането и как да не изгуби равновесие. Върви. Точно така. Пази равновесие. Браво, чудесно — когато се спусна долу, тя го награди отново. — Направи го с него, за да… какво? — попита тя, когато вдигна очи и забеляза как я гледа.

— Ти не си като онези красавици.

— Романтичният господин се изказа отново.

— Не си, но човек не може да откъсне поглед от теб. Все още не мога да си го обясня.

— Кажи ми, когато разбереш. Помогни му да се качи, а после да слезе.

— И защо ми е да го правя?

— Така се научава как да се справя, когато не е стъпил на сигурно място. Ще придобие самоувереност и ще стане по-бърз. Освен това му харесва.

Фиона отстъпи назад и остана да гледа как двамата изпълняват задачата няколко пъти. Не била красива. Фактът, че го каза, трябваше да засегне егото й, макар да беше самата истина. Защо тогава й стана весело през няколкото секунди между тези негови думи и следващата му забележка.

„Човек не може да откъсне поглед от теб.“ Сърцето й бе трепнало.

Този мъж събуждаше у нея странни реакции.

— Искам го — заяви Фиона, когато Джос слезе, без да изгуби равновесие.

— Не се ли обърка? Искаше да кажеш „Искам теб“.

— Възхищавам се на самочувствието ти, но в случая говорех за него.

— Няма да стане. Вече свикнах с него, освен това мама ще побеснее, ако го подаря на някого.

— Искам го за програмата. Искам да го обуча за спасителни операции.

Саймън поклати глава.

— Четох ти уебсайта и блога. Казваш „него“, но всъщност имаш предвид „нас“. Пак се обърка.

— Чел си блога ми?

Той сви рамене.

— Прегледах го.

Тя се усмихна.

— И не се интересуваш от спасителни операции, така ли?

— Когато ти звъннат, зарязваш всичко, нали?

— Може и така да се каже.

— Не искам да зарязвам нищо.

— Добре — тя извади ластик от джоба си и си прибра косата с няколко бързи движения. — Мога да го обуча като заместник. Само него. Реагира великолепно на моите команди. А кучетата от спасителните операции трябва да се подчиняват и на други треньори. Има моменти, когато някое от нашите кучета не може да дойде — или е болно, или ранено.

— Ти имаш три.

— Да, защото исках да са три и защото ако кучето на някой друг не може да се справи, едно от моите може да бъде използвано като резерва. Занимавам се с тази работа от години, Саймън, и мога с чиста съвест да ти кажа, че твоето куче ще стане много добро. Направо е страхотен! Не ти казвам всичко това, за да те убедя да се присъединиш към екипа, просто искам да обуча кучето ти. Когато имам време, разбира се. В най-лошия случай ще притежаваш куче с изключителни умения, безупречно обучено.

— Колко време?!

— В най-добрия случай мога да му отделям по малко време всеки ден, но трябва да се занимаваме поне пет дни в седмицата. Мога да идвам у вас, дори няма да ти се мяркам, докато работиш. Някои от нещата, на които, ще го науча, трябва да бъдат затвърдени и изкусурени.

— Може. Да видим как ще тръгне — Саймън погледна Джос, който отново е започнал любимото си занимание — гонеше си опашката. — Ти си на ход.

— Да. Време е. Клиентите идват — съгласи се тя. — Ако искаш седни, аз ще работя с него сама.

— Нали и без това съм тук.

 

 

Беше интересно и разсейващо, реши Саймън. Фиона нарече играта „Беглец“. В нея се включваше много тичане — кучета и хора заедно — през полето и по моста. Групата работеше по двойки или пък с Фиона като партньор — с по едно куче.

— Не разбирам смисъла — рече той, когато дойде ред на Джос. — Той нали ще види къде отивам? Трябва да е пълно идиотче, за да не ме намери.

— Така се учи да те търси по команда и да използва обонянието си, затова тичаме срещу вятъра, за да може миризмата ни да се носи към кучето. Както и да е, той ще ме открие. Трябва да го накараш да се развълнува.

Саймън погледна кучето, чиято опашка пореше въздуха като лазерно наточен нож.

— Че той започва да се вълнува в мига, в който някой погледне към него.

— Това е в негова полза. Поговори му, накарай го да се развълнува. Кажи му да ме наблюдава, когато хукна. „Гледай Фий!“ След това, в мига, в който се скрия зад храста, му кажи да ме намери и го пусни. Повтаряй му непрекъснато да ме търси. Ако се обърка, дай му възможност да се завърти, за да долови отново миризмата. Дори да не се получи от първия път, аз ще го повикам, за да има слухов ориентир. Трябва да го задържиш при себе си, докато привлечеш вниманието му. Готов ли си?

Той прокара пръсти през разрошената си от вятъра коса и я приглади назад.

— Това не е ядрена физика.

Тя погали Джос, остави го да я близне и да я подуши, след което хукна.

— Ехо, Джос! Ехо! — Фиона плесна с ръце. — Сега тичам. Виждаш ли ме, Джос? Гледай ме, докато тичам. Кажи му да ме гледа. Повтаряй името ми.

Не беше преувеличила, каза си Саймън. Наистина беше много бърза.

А той беше сбъркал. Когато се движеше, беше красива.

— Гледай Фий. Къде, по дяволите, хукна, а? Гледай я. Господи, тя е като антилопа. Гледай Фий.

Тя се скри от поглед — беше приклекнала зад един храст.

— Търси! Върви да намериш Фий.

Кученцето се стрелна напред през полето, като издаде възторга си с няколко щастливи пролайвания. Не беше бърз като нея, помисли си Саймън. След това го обзе огромна изненада и гордост, когато Джос се хвърли към Фиона.

При две от другите кучета се беше наложило скритият да ги повика и да помаха с ръка иззад храста.

Докато Джос се справи блестящо.

В другия край на поляната Фиона се смееше и го хвалеше, а днешните му съученици го аплодираха.

Изобщо не беше зле, помисли си Саймън. Дори напротив.

Тя се върна тичешком при останалите, последвана от щастливия Джос.

— Ще пробваме отново. Първо го похвали и награди, след това ще го направим втори път.

— Направо ги разби! — прошепна Саймън, когато часът свърши. — Три пъти един след друг, три различни скривалища.

— Много го бива. Можеш да работиш с него вкъщи с различни предмети. Използвай нещо, което обича и чието име познава, или го научи да разпознава дадено име. Покажи му предмета, след това го накарай да седне или да остане на място, докато го скриеш. Откачало подбирай лесни места. Върви заднишком, повтаряй му да търси предмета. Ако не успее да го намери, насочи го. Нали искаш успех.

— Дали да не му кажа да ми намери маратонката? Нямам никаква представа къде я е заврял? — той я погледна настойчиво и тя изви вежди. — А ти, Фиона, тичаш като вятъра.

— Трябваше да видиш как минавах петстотин метра с препятствия в колежа. Бях наистина добра.

— Хем с тези дълги крака. Сигурно си била облечена в някой от онези прилепнали екипи за по-добра аеродинамика.

— Точно така. Много ми отиваха.

— Сигурно. Колко време имаш до следващия час?

— Четирийсет и пет минути.

— Предостатъчно време — реши той и я побутна към къщата.

Тя не откъсваше очи от него. Забеляза веселите искрици в бистрите му сини очи.

— Няма „Искаш ли?“, нито пък „Не мога да ти устоя“.

— Няма — той я стисна за китката и за секунди изкачиха стъпалата към верандата.

— Ами ако кажа, че нямам настроение?

— Ще остана много разочарован, ако ме лъжеш.

— Прав си за лъжите. Така че… — тя отвори вратата и го дръпна вътре.

Когато го поведе към стълбата той й кимна в обратната посока.

— Канапето е по-близо.

Освен това беше значително по-меко от масата в трапезарията, поне докато не се претърколиха и не паднаха на пода. И този път, помисли си Фиона, докато лежеше до него и се опитваше да си поеме дъх и да мисли трезво, бе не по-малко вълнуващо.

— Някога може и да стигнем до леглото.

Той задържа ръка на гърдата й.

— Отложи си часа и да се качим горе.

— Колко жалко, че съм отговорна жена, на която едва ще й стигне времето да си вземе душ.

— А, да, задължителният душ. И аз имам нужда да се изкъпя.

— Ако отидем и двамата, ще правим секс под душа.

— И то още с влизането.

— Сигурна съм, че ще бъде страхотно, но нямам време. Освен това вие двамата с Джос не можете да останете за следващия час. Рискуваме да прекалим. Но ако искаш, можеш… — тя замълча, когато кучетата възвестиха с лай пристигането на посетител. — По дяволите! — тя скочи, грабна ризата и панталоните си и заситни към прозореца.

— Идва Джеймс и… О, боже, това е Лори! Джеймс и Лори са тук, а аз съм гола в неделя следобед — тя го погледна. — А пък ти — гол на пода.

Тя изглеждаше много сексапилна така, поруменяла и уплашена.

Великолепна е, помисли си той. Беше готов да я оближе като сладолед.

— На мен тук ми харесва.

— Не, стига! Ставай! — Фиона размаха ръце, изпусна ризата си и се наведе да я вдигне. — Бързо ставай, облечи нещо! Върви… Върви да им кажеш, че ще дойда след пет минути.

— Защото трябва да се изкъпеш, след като си правила секс ли?

— Просто си обуй гащите! — извика, тя приглушено и хукна към стълбите.

Той се ухили. Изглеждаше още по-сексапилна, докато тичаше гола. Навлече панталоните и ризата си, грабна чорапите и ботушите и излезе на верандата.

Джеймс и Лори спряха да галят кучетата. Джеймс присви очи, а Лори се изчерви.

— Ще излезе след две минути — Саймън седна, за да си обуе чорапите и да нахлузи ботушите. Джос веднага се спусна към единия ботуш. Саймън го дръпна веднага и му нареди да престане.

— Хубаво куче. Как върви обучението му.

— Става. Току-що изкарахме един час.

Джеймс продължаваше да го наблюдава с присвити очи.

— Изкарахте, а?

Саймън завърза ботуша и се усмихна хладно.

— Защо, проблем ли има?

Лори погали настойчиво ръката на Джеймс.

— Просто минахме, за да попитаме Фиона дали иска да вечеря с нас след часовете. Ако искаш, ела и ти.

— Благодаря, но трябва да си тръгвам. До скоро — той тръгна към джипа си.

Джос продължаваше да подскача на място, очевидно разкъсван от колебания, накрая хукна след Саймън й скочи отзад в джипа.

— Какво става тук? — измърмори Джеймс.

— Каквото и да става, не е наша работа.

— Още е следобед. Светло е.

— Моралист — сръчка го Лори и се засмя.

— Не съм моралист, но…

— Хората се любят и на дневна светлина, Джеймс. Освен това съм по-спокойна, когато той е около нея. Нали сам каза, че трябва да наминем, за да видим как е.

— Да, но ние сме й приятели.

— Според мен Фий и Саймън доста са се сближили. Съжалявам, ако ревнуваш, но…

— Не ревнувам — той престана да се мръщи и се обърна към нея.

— Знам, че двамата с Фий сте близки — започна Лори и сведе очи.

— А, не. Не и по този начин.

Тя отново го погледна.

— Изобщо ли?

— Изобщо и никога. Господи, да не би хората да си мислят, че…

— Не знам какво си мислят хората. Аз предполагах, че има нещо или че е имало нещо, макар че просто се надявах… — тя замълча и се засмя смутено. — Млъквам.

— Виж, двамата с Фий сме… като семейство. Дори не мисля за нея по онзи начин — той замълча и изчака Лори да го погледне в очите. — За Фий говоря.

— Да не би да мислиш по онзи начин за друга?

— Непрекъснато.

— А, добре — отново се засмя тя. — Слава богу.

Той понечи да я докосне, но в този момент Фиона изскочи от къщата.

— Здрасти. Как сте? Днес е денят на приятелите. Саймън тръгна ли си?

Джеймс въздъхна дълбоко.

— Да, каза, че трябвало да върви.

— Извинявай — обади се Лори. — Не уцелихме момента.

— Можеше да бъде много по-зле или много по-неловко за всички. Нека забравим за случилото се — тя им се усмихна доволно. — А вие двамата какви ги вършите?