Нора Робъртс
Аленият шал на смъртта (16)

16.

Разположил се в невзрачното подобие на вила сред великолепието на планината Каскейд, Франсис Екъл четеше писмото на Пери. Много месеци бяха минали, откакто двамата уточниха маршрута, времето, градовете, колежите и местата за гробове.

По-точно Пери ги беше определил.

Благодарение на предварително обмислената стратегия бе значително по-лесно да получава писмата, които Пери успяваше да изпрати от затвора. Отговорите връщаше по абсолютно същия начин — пращаше ги до свещеника на Пери, който бе убеден, че престъпникът се е разкаял за сторените грехове.

Отначало кореспонденцията го очароваше, обмяната на подробности и идеи го омагьосваше. Разбирането, което Пери проявяваше, напътствията и одобрението му означаваха много.

Ето че най-сетне се беше появил човек, който го забелязваше.

Не бе нужно да си слага маска и да се преструва пред него, защото той бе забелязал веднага веригите, които го сковаваха. Най-сетне се беше появил човек, който му помогна да събере кураж и да разкъса тези вериги, да освободи истинското си аз.

Мъж, приятел и партньор, който предлагаше да сподели мощта, която идваше, след като човек е отхвърлил оковите на правилата и поведението.

Учителят се превърна в послушен ученик, готов да се запознае с новостите, които отдавна си отказваше. Сега обаче Екъл бе убеден, че времето е дошло да поеме напред.

Време бе да прескочи дори границите и правилата, които му бе наложил самият Пери.

Да, правила наистина имаше, но те вече не важаха. Сведе поглед към двата пръста уиски в чашата. Пери бе решил, че няма да има наркотици, алкохол и тютюн по време на пътуването. Тялото и умът му трябваше да бъдат чисти.

Пери обаче беше в затвора, мислеше си Екъл, докато вкусваше с нескрита наслада своя бунт. Пътуването му вече не беше контролирано.

Време бе да остави своя отпечатък — или по-точно казано следващия отпечатък — тъй като се беше отклонил от плана и беше изпратил на онази мръсница Бристоу малък подарък.

Прииска му се да беше видял лицето й, когато е отворила плика. Как само му се искаше да подуши страха й.

И това щеше да стане, при това съвсем скоро.

Другото отклонение направи, когато нае вилата — доста по-скъпа от мърлява стая в мотел, но той бе убеден, че я заслужава, защото беше отдалечена и му осигуряваше спокойствие.

Имаше огромна нужда от спокойствие за следващото отклонение от начертания от наставника му план.

Пери му беше дал нов живот, нова свобода, и той щеше да ги уважи, като довърши, онова, което наставникът му не бе успял да постигне — да убие Фиона. Междувременно обаче му предстоеше много работа, освен това бе крайно време да се подложи на изпитание.

Трябваше да го отпразнува.

Отпи нова глътка уиски. Щеше да запази останалото за по-късно. Пристъпи безшумно в стаята и влезе в банята, където свали дрехите и се си позволи да се възхити на тялото си. Снощи бе премахнал всички косми и сега се наслаждаваше на безупречно гладката кожа и съвършено очертаните мускули. Пери беше напълно прав за силата и дисциплината.

Погали се и обзет от очакване усети как добива плътност и си надяна презерватив. Нямаше намерение да изнасилва, но нищо чудно плановете му да се променят. Важно беше да има защита, помисли си той и си сложи кожени ръкавици. Време бе да отпусне юздите. Време бе да проучи нови територии.

Влезе в спалнята, светна лампата и огледа красивото момиче на леглото. Прииска му се да дръпне изолирбанда от устата й, да чуе писъците й, молбите й, воплите от болка. Само че звуците се разнасяха надалече, затова трябваше да се задоволи, като си ги представя.

Както и да е, очите й го умоляваха. Очите й надаваха писъци. Беше оставил достатъчно време, за да отмине действието на наркотика, което означаваше, че тя ще се бори и страхът й ще изпълни въздуха с особен аромат.

Той се усмихна, доволен, че бе протрила китките и глезените си, докато се беше опитвала да се освободи от въжетата. Найлонът под нея пропукваше, докато тя се гърчеше и мяташе.

— Все още не съм се представил — започна той. — Казвам се Франсис Екъл. Години наред обучавах тъпи путки като теб, които ме забравяха, пет минути след като излезех от класната стая. Никой не ме забелязваше, защото се криех. Както виждаш… — той разпери ръце, като наблюдаваше как сълзите се стичат по бузите й, — спрях да се крия. Ти виждаш ли ме? Кимни като добро момиче.

Когато тя кимна, той пристъпи отстрани на леглото.

— Сега ще те нараня — усети как в корема му се разлива топлина, докато тя се бореше, но дивите й вопли заглъхваха под изолирбанда. — Искаш да знаеш защо ли? Защо аз, се питаш. Защо пък не? Да не би да си по-специална от другите. Нищо подобно!

Той се качи на леглото и я възседна — обмисляше как точно да я изнасили, докато тя се опитваше да го изрита и да се обърне. Отказа се, поне за момента.

— Ти наистина ще бъдеш специална. Ще те прославя. Ще те показват по телевизията, снимката ти ще бъде във вестниците и навсякъде в интернет. Ще ми благодариш по-късно.

Сви пръсти и използва юмруците си.

 

 

Фиона се поколеба и се върна. Сакът й беше готов, качен в колата. Беше уредила абсолютно всичко. Беше оставила списъци — не можеше да отрече, че списъците са невъзможно дълги и прекалено подробни. Беше подготвила втори вариант, в случай че изникнат проблеми, а в някои от случаите имаше дори и трети.

Независимо от това тя премисли всичко отново, огледа се, да не би да е забравила, пропуснала или недогледала нещо.

— Хайде, тръгвай — подкани я Саймън.

— Имам още няколко минути. Дали да не…

— Тръгвай ти казах! — за да разреши въпроса, той я хвана за ръката и я поведе навън.

— Ами ако някое от кучетата се разболее или нарани…

— Знам и името, и телефонния номер на ветеринаря, който замества Мей. Имам и твоите телефони — и в хотела, и мобилния, и мобилния на Мей, и мобилния на Силвия. Джеймс също ги има. Всичко имаме. Написано в три екземпляра. Между нас казано, мисля, че сме подготвени да се справим с всичко, освен с атомен взрив или нашествие на извънземни.

— Знам, но…

— Стига вече! Ако искам да се прибера с четири кучета до обяд, няма да е зле и аз да тръгвам.

— Много ти благодаря, Саймън. Знам, че правиш безкрайно много за мен. Джеймс ще вземе момчетата…

— След работа. Записано е в списъка, там има и часа, и мобилния му телефон, и домашния. Единственото, което си пропуснала, е да запишеш с какво ще бъде облечен. Ставаш досадна. Слава богу, че ми предстоят три дни, в които няма да ми се налага да те слушам.

— Ще ти липсвам ли?

— Ни най-малко.

Тя се разсмя, след това коленичи, за да погали кучетата и да ги прегърне.

— На вас обаче ще ви липсвам, нали, момчета? Горкичките, ще ви се наложи да си прекарате времето с този кисел тип. Нищо. По-късно Джеймс ще ви спаси. Бъдете добри. Да се държите добре — тя се изправи. — Добре, тръгвам.

— Слава богу!

— Благодаря ти, че се съгласи да остават при Джос през деня — тя го целуна по бузата и отвори вратата на колата.

Той я завъртя към себе си и я целуна.

— Може малко да ми липсваш, ако случайно се сетя за теб — прибра косата й зад ушите. — Приятно прекарване — след това стисна силно пръстите й. — Сериозно говоря. Да прекараш чудесно.

— Да, ще бъде хубаво — тя се качи в колата, след това се подаде през прозореца. — Да не забравиш да…

Той натисна главата й навътре.

— Добре, добре, чао.

Наблюдаваше я как се отдалечава заедно с кучетата, полегнали до него.

— Добре момчета, настават мъжки времена. Можете да си чешете топките колкото искате, стига да са ви останали такива.

Тръгна към къщата и огледа набързо всичко.

— Тук никога не мирише на кучета — измърмори той. — Как успява да премахне миризмата?

Заключи и тръгна към джипа.

— Всички да се качват. Отиваме да се повозим.

Всички се метнаха отзад, освен Нюман, който се присламчи към предната врата.

— Хайде. Трябва да вървим — нареди Саймън, докато кучето го наблюдаваше. — Тя се връща след два дни — той потупа седалката. — Скачай, Нюман! Не ми ли вярваш?

Кучето, изглежда, обмисляше въпроса, но накрая все пак реши да повярва на Саймън и скочи в джипа.

Сети се за нея — дори два пъти — докато работеше сутринта. Седна на верандата да похапне набързо, като хвърляше парченца салам (Фиона нямаше да одобри) на кучетата и ги наблюдаваше как преглъщат. След това двайсетина минути им хвърля пръчки и топки на плажа и се заля от смях, когато едното от тях цопна във водата, а другите го последваха.

После отново се зае с работата си, надул радиото, докато четирите мокри кучета прохъркваха, изтегнали се на слънце. Не ги чу да лаят, защото „Ей Си Ди Си“ се скъсваха да реват с цяло гърло, но забеляза сянка на вратата.

Остави инструмента, посегна към дистанционното и спря музиката, когато Дейви влезе.

— Виждам, че си се сдобил с цяла глутница.

— Фиона замина за два дни.

— Знам. Тръгнаха по женски със Сил и Мей. Мислех си, че няма да е зле да намина към тях поне два пъти през деня, за да се уверя, че всичко е наред. Виж… какво е това?

Саймън прокара ръка по пъна. Беше обелил кората и беше започнал да заглажда дървесината с шкурка. Сега пънът стоеше изправен на корените.

— От това ще стане мивка.

— Прилича ми на пън без кора.

— Точно това е, поне засега.

— Саймън, трябва да ти призная, че работата ти ми се струва адски странна.

— Може и така да е.

Дейви обиколи работилницата.

— С много неща си се захванал — отбеляза той, докато заобикаляше столове, маси, фасадата на шкаф, врати и чекмеджета, някои залепени, други заковани. — Видях вградените шкафове, които си направил на семейство Мънсън. Страшни са! Много ми харесаха. Я виж ти! На това му се казва истинска красота.

Саймън погледна шкафа за вино, който беше направил за Фиона.

— Не е довършен. Нали не си дошъл, за да оценяваш работата ми?

— Не — Дейви стана сериозен и тикна ръце в джобовете си.

— Открили са я. Открили са момичето, отвлечено миналата седмица.

— Да. Рано днес сутринта. Национален парк „Крейтър Лейк“. Държал я е по-дълго от останалите, затова федералните са се надявали, че е успяла да избяга или че не става въпрос за същия похитител. Може и да не е същият. Господи, Саймън, пребил я, на кайма я е направил, преди да я умъртви. Пери никога не ги е обезобразявал по този начин. Другите три, за които имаме сведения, не бяха пребити. Всичко останало е същото. И шалът, и разположението на тялото. На ръката й е написан номер четири.

Саймън имаше желание да удари нещо. Отиде до хладилника и го отвори. Извади две кока-коли и хвърли едната на Дейви.

— Той опипва собствения си път. Нормално е. Човек се учи, развива се, след това си създава свой собствен стил. Този тип експериментира.

— Господи, Саймън! — Дейви допря студената кутийка до бузата си, преди да я отвори. — Как само ми се иска да не си прав, но за съжаление мнението ми е същото.

— Защо ми го казваш?

— Искам съвет. Да се обадим ли на Фий? Да й кажем ли?

— Не. Тя има нужда поне за два дни да се откъсне от този ад.

— Съгласен съм, но нали ще съобщят по новините?

— Обади се на Сил. Кажи на нея и я предупреди… Накарай я да им наложи да не пускат телевизия, да не четат вестници и да не ровят в интернет тези два дни! Нищо не бива да нарушава нирваната или естрогенните им нива или каквото там, по дяволите, се казва. Сил знае как да се оправи.

— Да, точно така. Добра идея. Момичето, Саймън, съвсем наскоро е навършило двайсет. Баща й е загинал в катастрофа преди две години. Единствено дете. Майката губи първо съпруга си, а сега и единственото си дете. Направо ми призлява.

Той сви рамене и отпи глътка кока-кола.

— Сигурно ще се чуваш с Фий всяка вечер.

Нямаше намерение да й се обажда. Не искаше да изглежда в очите на другите като влюбен хлапак, но противно на това каза:

— Да, ще говоря с нея. Сигурен съм, че се чувства добре там.

Когато се зае отново с работа, си даде сметка, че го глождят притеснения. И щеше да е така, докато тя не се прибере.

 

 

Фиона имаше чувството, че се носи на ангелски криле към вилата, вместо на олекналите си, божествено масажирани крака. Влезе и я обгърна ухание на цветя и ню ейдж музика. Мина през хола с примамливо меките мебели и лъскаво дърво и излезе на потъналата в цветя тераса, където Силвия се беше изпънала на слънце.

— Влюбена съм — въздъхна замечтано Фиона и се отпусна на един шезлонг. — Влюбена съм в жена на име Каръл. Открадна сърцето ми с вълшебните си ръце.

— Изглеждаш отпочинала.

— Отпочинала ли? Направо аз съм спагетка! Аз съм най-щастливо сварената спагета в Северозападния Пасифик. Ами ти?

— Аз минах детоксикация, изтъркаха ме с ексфолиант, направиха ми масаж и ме лъснаха до блясък. Най-тревожният ми въпрос е какво ще вечерям. Замислям се дали да не остана да живея тук до края на дните си.

— Приемаш ли съквартирантка? Господи, Сил, защо не сме го направили нито веднъж досега?

Гъстата коса на Силвия беше вдигната, розови очила скриваха очите й, а в скута й лежеше разтворено модно списание.

— Просто се оставихме да бъдем хванати в капана на забързаното ежедневие на жени, които нямат време за себе си. Ето че сега се измъкнахме от клетката. Е, аз взех решение.

— Съгласна съм с решението ти.

— Докато се глезим, ще четем единствено и само сладникави романи и лъскави списания.

Тя побутна с пръст корицата на още едно списание, което беше оставила на масата.

— Ще гледаме единствено леки, романтични комедии, ако изобщо ни се прииска да гледаме нещо по телевизията. Забраняват се мисли и приказки за работа, не се допускат никакви тревоги и притеснения около отговорности и задължения. Единствената ни грижа ще бъде дали да предпочетем рум сървиса или ресторанта и в какъв цвят да ни направят педикюра?

— Съгласна съм. На сто процента. Мей още ли не се е върнала?

— Кръстосахме пътеките на удоволствието в стаята за почивка. Каза, че отивала да поплува.

— Ако бях отишла, със сигурност щях да потъна като камък и да се удавя — Фиона понечи да се протегне, но след това реши, че се изисква прекалено голямо усилие. — Каръл балансира чи-то ми или май задейства чакрите ми така умело, че направо ме докара до екстаз.

Мей се появи сгушена в пухкав халат и се тръшна на един стол.

— Дами. Това сън ли е? — попита тя. — Кажете ми, сън ли е или не?

— Това ще бъде нашата паралелна реалност в продължение на цели три дни — отвърна Силвия, стана и влезе вътре.

— Аз се подложих на обновление на ума, духа и тялото. Чисто нова съм! — Мей вдигна глава и затвори очи. — Искам да ме обновяват всеки ден до края на живота ми.

— Двете със Сил оставаме да живеем тук, а аз ще се женя за Каръл.

— Добре, а пък аз ще бъда постоянната ви гостенка. Кой е Каръл?

— Каръл е жена! Използва вълшебните си ръце върху моето чи или може би чакри — най-вероятно и двете, така че я искам само за себе си, при това завинаги.

— Пък аз благодарение на Ричи съм нова жена. Мога да се омъжа за него, което означава, че ще обърна гръб на низходящата спирала запознанства онлайн.

— Мислех, че харесваш зъболекаря.

— Той е стоматолог, експерт в поддържането на венците и укрепването на тъканите на устната кухина. Да, до втората среща беше добре, но тогава се отпусна и цял половин час ми дрънка за бившата си съпруга. Била гаднярка, никога не го оставяла на мира, харчела прекалено много, отрязала му главата по време на развода и така нататък и така нататък. Сам, стоматологът, може да върви по дяволите заедно с Робърт, психолога, Майкъл, шефа на застрахователно дружество, и Седрик, адвокат и писател, на когото никой не е благоволил да издаде дори един роман.

— По-добре ще ти бъде с Ричи.

— Да не би да не знам!

Двете погледнаха към вратата и Фиона се ококори, когато видя Силвия да изнася сребърен поднос.

— Шампанско ли е това?

— Шампанско и ягоди в шоколад. Реших, че когато три заети жени, които са добри приятелки, най-сетне решат да се поглезят, трябва поне да бъде със замах.

— Ще пием шампанско на терасата на вилата ни в спа центъра! — плесна с ръце Фиона. — Истинска мечта!

— Заслужаваме ли го?

— И още как! — плесна с ръце и Мей, когато Силвия отвори бутилката.

Щом Силвия наля, Мей вдигна чашата си.

— За нас — започна тя — … и никой друг.

Фиона се разсмя и също вдигна чаша.

— Мен ме урежда — отпи първата глътка. — Ооо, какъв кеф! Сил, това е истинско вдъхновение. Черешката на тортата.

— Предлагам да сключим договор. Отсега нататък ще идваме тук всяка пролет. Идваме, свалят по десет годинки от гърба ни, оправят ни чакрите, пийваме си шампанско и сме заредени за нови подвизи — Мей отново вдигна чаша.

— Съгласна съм — Фиона се чукна с нея, а след това и Силвия. — Дори не знам колко е часът. Не помня кога за последен път поглеждах часовника или мислих за графика си. Бях си направила график дори за тук. В колко часа да ставам, за да отида във фитнеса, колко време да плувам, колко време да стоя в сауната преди масаж.

Тя се престори, че къса страница и я хвърля нанякъде.

— Тук няма място за организираната Фий. На Фий от спа центъра й харесва да се мотае.

— Обзалагам се, че Фий от спа центъра става преди седем и тутакси се качва на бягащата пътечка във фитнеса.

— Може и да си права — кимна Фиона. — Само че Фий от спа центъра няма да си спази графика. Това се дължи на невероятната Каръл. Бяха ми достатъчни пет минути на масажната маса и престанах да се питам дали кучетата са добре при Саймън, как се справя той с тях, как са останалите от екипа и дали някой не им се е обадил, докато съм тук. Ами полицията… Не — реши тя. — Това дори няма да го споменавам. В момента съм на седмото небе и смятам да остана там, като пийна още малко шампанско.

Всички си наляха повторно.

— Разкажи как вървят срещите, Мей — помоли Силвия.

— Тъкмо разказвах на Фий за скапания стоматолог. Побъркан е на тема „бивша съпруга“ — обясни тя.

— Това е много лош знак.

— Първият — продължи да отброява Мей на пръсти — очевидно пробутва само заучени фрази, а когато най-сетне успях да го извадя от сценария той се оказа не просто досаден, ами толкова ограничен и тъп, че много бих се изненадала, ако някаква мисъл изобщо му минава през ума. Вторият беше зализан, самовлюбен и се надяваше да ме изчука без много церемонии. Следващият беше странна и доста противна комбинация от първите двама. Ще пробвам още веднъж, но мисля, че този експеримент се провали напълно.

— Лоша работа. Нито един ли не става да поизлезете, да вечеряте понякога заедно? — попита Сил.

— За мен не стават. Ще ви призная, че най-интересните разговори, които съм водила с мъж през последните две седмици, беше с Тайсън.

— Шериф Тайсън ли имаш предвид? — прекъсна я Фиона. — От Сан Хуан?

— Да. Решил е да си вземе кученце от приют. Обади ми се за съвет и мнение.

— Наистина ли? — Фиона взе ягода и я огледа. — В Сан Хуан нямат ли ветеринари?

— Разбира се, че имат, но аз гледам две кучета от приют — тя сви рамене. — Просто искаше да поговори с човек с опит.

— Само че ти каза „разговори“! — засече я Силвия.

— Да, говорихме си няколко пъти. Мислеше да си вземе лабрадор или лабрадор ретривър, защото харесва кучетата на Фий. После реши да отиде в приют и да види какво имат там или пък да провери онлайн дали някой няма нужда от дом. Много мило — добави тя. — Отделя много време, за да проучи нещата.

— И теб да проучи — Фиона се обърна многозначително към Силвия.

— Точно така. Ще отида с него в приюта веднага след като напуснем този рай.

— Той те е помолил да отидеш с него в приют за животни?

— За морална и професионална помощ — започна тя и погледна гневно Фиона. — Я престани! Не ме е поканил на круиз. Няма нищо.

— Той е мъж, при това сам, обажда ти се няколко пъти и всеки път говори за нещо, което те интересува — заобяснява Фиона. — После иска да отидеш с него. Само че нямало нищо — Фиона махна към Силвия. — Хайде да чуем и твоето мнение, ако обичаш.

— Разбира се, че има нещо.

— Ама…

— Радарът ти се е скапал — продължи Силвия. — Чудиш се как да се запознаваш с непознати, търсиш искра и общи интереси, а си пропуснала мъж, когото познаваш.

— Не, аз… Господи, чакайте малко — тя затвори очи и вдигна показалец, докато се връщаше назад към разговорите и казаното. — По дяволите! Май сте прави. Дори не ми е минало през ум. Хм…

— Просто „хм“ или „леле“? — попита Фиона.

— Май… Добре де. Той е интересен мъж, забавен, когато не се прави на строг служител на закона, стабилен и малко срамежлив. Дори е хубав. Малко потаен, което ми харесва. Примамва ме явно да излезем на среща. Мога единствено да кажа, че съм… поласкана. Господи, дори много поласкана! Обновена съм и до мен има мъж, който ме интересува и който се интересува от мен. Какъв страхотен ден!

— Значи… — Силвия наля и на трите — … дойде моментът да извадя втората бутилка от хладилника.

— Каква си ми умница — обърна се към нея Мей. — Кой иска да си поръчаме вечеря тук и да се натъпчем, докато сме по пижами, да изпием всичкото шампанско и накрая да ометем по някой висококалоричен десерт?

Другите две вдигнаха ръце без колебание.

— А пък аз съм влюбена в Саймън — изстреля Фиона и сви рамене. — Не исках да омаловажавам клюката за шериф Тайсън.

— Ти шегуваш ли се? Май си правиш майтап — отвърна Мей. — Тайсън… Ама защо го наричам с фамилията му? Бен и възможността да излезем на среща ще почакат. Влюбена си до уши или просто изпитваш кеф, защото те кара да се чувстваш все едно летиш, да не говорим, че е невероятно сексапилен.

— Освен че съм влюбена до уши, включи и всичко останало, което каза, затова отначало мислех, че е второто, но всъщност не е. Ох, защо не мога да имам нормална връзка? Всичко е толкова сложно.

— Животът е сложен, така че изобщо не се притеснявай — усмихна се Силвия, въпреки че очите й се наляха със сълзи. — Според мен е прекрасно.

— Не знам дали е прекрасно, но всъщност да, прекрасно е. Не съм си представяла подобен мъж до себе си.

— Нали беше престанала да си представяш — сряза я Силвия.

— Да, така е. Но ако си бях представяла, със сигурност мъжът нямаше да е като Саймън Дойл.

Мей се подпря с лакът на масата и посочи с чаша.

— Защо си влюбена в него? Какво толкова му харесваш?

— Не знам. Той е самотник, докато аз не съм, вечно е кисел, а аз не съм. Разхвърлян е и е рязък, пет пари не дава, че се държи като грубиян, и казва по нещичко за себе си единствено когато го притиснеш или е в настроение.

— О, музика за ушите ми — измърмори Силвия.

— Защо, премъдра? — попита Мей.

— Защото не е някой съвършен зализан тип и не е фантазия. Има недостатъци и ти си наясно, че ги има. Това означава, че си се влюбила в него такъв, какъвто е, не в мъжа, който би искала да бъде.

— Но аз наистина го харесвам такъв, какъвто е. Освен това той ме кара да се смея и е мил. Фактът, че не се държи непрекъснато мило, не ме притеснява, защото когато все пак направи някой жест, е истинско удоволствие. Няма начин да каже, нещо, което не мисли, следователно е честен.

— А обича ли те?

Фиона първо изпъна рамене, след което ги отпусна.

— Не знам, но ако каже, че ме обича, значи е истина. Засега сме си добре. Трябва ми време, за да свикна с чувствата си и да се уверя, че не е започнал връзка с мен, защото съм в беда.

— Обзалагам се, че дори не е мислил за това. Я, тази женичка е в беда, защо не я е опънал на масата в трапезарията.

Тя кимна към Мей.

— Правилно. Да пийнем още шампанско. Ще донеса бутилката.

Мей изчака Фиона да влезе вътре.

— Добре, че не й казахме за убийството, нали?

— Естествено, тя има нужда да се отпусне. Очевидно ние също, то тя повече от нас. Рано или късно ще й се наложи да чуе тази новина.

— Между другото, мисля, че той я обича — Силвия се усмихна.

— Защо?

— Защото е казал на Дейви да ти позвъни на теб, не на Фий, и да ти предаде да не й казваш. Ние я обичаме, затова не й казваме, и ми се струва, че независимо какво беше помолил Дейви, ние нямаше да й кажем. Саймън е реагирал по същия начин. Това е инстинктът, събуден от любовта.

— Съгласна съм с теб.

— Може и да не е от великите любови, но…

— Засега й е достатъчна. Честно да ти призная, Мей, двамата имат нужда един от друг и заедно ще станат по-силни и ще им бъде добре. Поне така ми се иска.

Мей погледна към вратата и сниши глас:

— Помолих портиера да не оставя вестник пред вратата ни утре утринта. За всеки случай.

— Браво на теб.

Чуха как тапата изпука и Фиона се провикна.

— Браво!

— Не мисли повече за това — прошепна Силвия, — за да не се изпуснем.