Дийн Кунц
Непознати пътища (9)

9

Радиото продължаваше да бълва: „Една от тези нощи“ на „Ийгьлс“, „Кога ще ме обичаш“ на Ронстад, „Розалита“ на Спрингстийн — все нови хитове, макар че Джоуи вече ги беше слушал двайсет години по време на непрекъснатите си местения из Щатите.

Докато умуваше над последните събития — след като срещна Селест на пътя, стигнаха върха на хълма над Коъл Вали, Джоуи отби край пътя, макар и да знаеше, че не трябва много да се бавят, за да не рискуват мозайката на съдбата да започне да се подрежда и да завърши с убийството на Селест и с неговото завръщане в реалния свят.

Коъл Вали беше по-скоро селце, отколкото град. Дори и преди ненаситните пожари да погълнат подземните тунели, там живееха не повече от петстотин души. Простички къщи с обикновени, насмолени покриви. Дворчета с цъфтящи божури и китни боровинкови храсти през лятото, които заспиваха под меки снежни одеяла през зимата. А пролетта обсипваше дряновите дръвчета с бели и розови цветове. Имаше и малък клон на Първа национална банка. Пожарната разполагаше с един-единствен камион и в нея работеха само доброволци. „Кръчмата на Полански“ приветстваше клиентите си с бира и уиски и не предлагаше коктейли, а на бара държаха буркани с мариновани яйца и лютиви наденички в пикантен сос. Имаше един смесен магазин, една бензиностанция и едно малко основно училище.

Градът не бе достатъчно голям, че да има улично осветление, ала преди правителството най-накрая да се размърда, и да започне да изселва хората и да събаря къщите им срещу определени компенсации, Коъл Вали сам започна да произвежда меко сияние в уютното си ложе сред планините, обгърнати от нощта. Сега всички магазинчета и работилнички бяха затворени. Лампите в камбанарията на църквата бяха загасени. Светлинки се виждаха само в три къщи, но и те щяха да угаснат завинаги, когато последните жители си заминеха преди Деня на благодарността.

В далечния край на града над земята се пръсна оранжев блясък, един от огньовете в подземния лабиринт почти беше излязъл на повьрхността, ала внезапно утихна. Явно горещият подземен ад там изскачаше на повърхността, докато в останалата част от града все още бе скрит под къщите и напуканите улици.

— Той дали е там долу? — попита Селест, сякаш Джоуи беше ясновидец и можеше да прозре местонахождението на непознатия им врат.

Виденията, които Джоуи имаше обаче, бяха извън неговия контрол и бяха прекалено загадъчни, за да му посочат бърлогата на убиеца. Освен това подозираше, че цялата тази работа с втория шанс се случва, за да може да направи избор — правилен или погрешен, разчитайки единствено на собствената си мъдрост, преценка и смелост. Коъл Вали беше неговото изпитание. Нямаше да има ангел-хранител; който да шепне напътствия в ухото му или да се изпречи пред него на пътя на свистящ куршум, разсичащ сенките.

— Може и да е минал през града, без да спира — обясни Джоуи. — Може да е отишъл на Блек Холоу и оттам на магистралата за Пенсилвания. Обикновено по този път се връщах в колежа. Но… мисля, че той е някъде там долу. И ни чака.

— Нас ли?

— Мен ме изчака на шосето. Просто спря и изчака, за да види дали ще го последвам.

— Но защо ще го прави?

Джоуи подозираше, че знае отговора и на този въпрос. Усещаше знанието, потиснато, впило остри зъби в ума му, върлуващо като акула из океана на подсъзнанието и неспособно да изплува на повърхността. То щеше да се извиси над мрачните дълбини и да дойде за Джоуи тъкмо когато най-малко го очакваше.

— Рано или късно ще разберем — отвърна той.

Беше убеден, че сблъсъкът е неизбежен. Двамата със Селест бяха приковани от безмилостното гравитационно поле на черната дупка, която ги всмукваше и ги дърпаше, за да се озоват най-накрая пред ужасната истина.

В далечния край на града блясъкът от отворената гореща яма запулсира още по-силно. Потоци от бели и медночервени искри изригнаха от земята като огромен рояк светулки, прогонени толкова яростно, че стигнаха чак до дъждовните небеса, преди да угаснат.

Уплашен, че неприятното усещане в стомаха му скоро ще се превърне в слабост, Джоуи загаси лампичката и потегли към осиротелия град.

— Ще отидем право у дома — каза Селест.

— Не знаем дали е правилно.

— Но защо не?

— Може би идеята не е добра.

— При нашите ще сме в безопасност.

— Идеята не е просто да сме в безопасност.

— Тогава каква е идеята?

— Да те запазим жива и здрава.

— Все тая.

— И да го спрем.

— Да го спрем ли? Убиеца?

— Изглежда логично. Искам да кажа — как може да има изкупление, ако просто обърна гръб на злото и се скрия? Твоето спасяване сигурно е само половината от това, което трябва да направя. Да спра него е другата половина.

— Пак става прекалено мистично. Кога ще повикаме и екзорсист и ще започнем да пръскаме наоколо със светена вода?

— Това е положението. Не мога да го променя.

— Чуй ме, Джоуи, ето какво е логично — баща ми има цял шкаф с ловни пушки. Ето това ни трябва на нас.

— Ами какво ще стане, ако отиването у вас само го привлече там? Може би вашите ще са в безопасност, когато не си наоколо, може дори да не се сети за тях.

— Господи, колко е ненормална тази работа — ядоса се Селест. — И знай, че не ругая често или напразно.

— Дъщерята на директора — пошегува се Джоуи.

— Точно така.

— Между другото онова, което каза за себе си преди, малко, не е истина.

— А? Какво съм казала?

— Не си загубенячка.

— Добре тогава.

— Ти си красива.

— Аз съм просто една средностатистическа Оливия Нютън-Джон — саркастично изрече тя.

— И имаш добро сърце — прекалено добро, че да пожелаеш да промениш съдбата и бъдещето си с цената на живота на родителите си. Селест помълча сред рева на пречистващия дъжд, сетне отвърна:

— Не. Не, мили Боже, не желая това. Но ще ни отнеме съвсем малко време да влезем в кабинета и да заредим пушките.

— Всичко, което правим тази нощ, всяко наше решение, ще има необратими последици. Това щеше да бъде така дори и нощта да не беше толкова необикновена. Бях го забравил преди време — винаги има някакви последици — и платих страшно висока цена за забравата. А тази нощ правилният избор е по важен от всякога.

Докато се спускаха от хълма и се приближаваха към града, Селест рече:

— Тогава какво да правим — да бъдем в движение и да зачакаме лавината, за която говореше, да ни помете ли?

— Ще я караме лека-полека.

— И как по-точно ще стане това? — доста раздразнено попита тя.

– Ще видим. Покажи ми ръцете си.

Тя включи фенерчето и показа първо едната, а после и другата си длан.

— Добре, сега са само тъмни синини. Няма кръв. Правим нещо правилно.

Натъкнаха се на тясна цепнатина, през която излизаше пара, и макар да нямаше пламъци, беше достатъчно, че да ги раздруса силно и да лизне колата. От подскачането жабката се отвори. Селест се стресна и завъртя фенерчето към жабката. Лъчът освети някакво стъкло в малкото отделение. Беше буркан. Бурканче. Може би преди е било пълно с фъстъчено масло или кисели краставички. Нямаше етикет. Беше пълно с мътна течност, в която плуваше нещо странно, не се виждаше точно какво, но все пак беше страшно.

— Какво е това? — попита Селест и решително, макар да бе ужасно уплашена, бръкна в жабката.

Извади бурканчето.

Повдигна го.

В розовата течност плуваха две сини очи.