Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strange Highways, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2004

История

  1. — Добавяне

10

Чакълът трополеше под гумите на форда и колата подскочи, когато премина през някаква дупка, Джоуи извърна поглед от буркана в ръцете на Селест навреме, за да види как една пощенска кутия се счупва от сблъсъка с предната броня. Мустангът се заклати по полянката пред първата къща в началото на града и спря точно преди да се забие във верандата.

Джоуи мигновено си спомни нещо от онази нощ, която вече бе преживял и през която не пое по пътя за Коъл Вали.

… кара бързо мустанга по щатското шосе в нощта с безспирен дъжд и студена суграшица, почти обезумял от желанието да избяга, сякаш го преследва изчадие от пъкъла, разкъсван е от някакво ужасно чувство. Ту се моли на Господ, ту го проклина. Стомахът му се е свил на топка, мъчат го киселини. В жабката има шишенце, с лекарство срещу киселините. Джоуи се пресяга към жабката, държейки волана с една ръка. Започва да опипва за шишенцето в жабката и… намира буркана. Гладък и хладен. Не може да разбере какво е това. Там не държи никакъв буркан. Изважда го, фаровете на движещия се насреща грамаден камион хвърлят достатъчно светлина във форда и Джоуи вижда съдържанието на буркана. Очи.

Или неволно е извъртял волана, или гумите са поднесли, защото изведнъж мустангът става напълно неуправляем. Табелата. Смразяващ кръвта, сблъсък. Главата му се блъска в страничното стъкло и то се пръсва, порязвайки челото му. Колата отскача от табелата и се блъска в мантинелата. Спира. Той бута смачканата врата и се изтъркулва навън в бурята. Трябва да се отърве от буркана, Мили Боже, да се отърве от буркана, преди някой да спре и да му помогне. Заради бурята няма много коли, но някой със сигурност ще се направи на добрия самарянин и ще спре да му помогне, когато това е последното нещо, от което има нужда. Загубил е буркана. Не. Не може да го е загубил. Заопипва истерично в колата — по пода под седалката на шофьора. Хладно стъкло. Цял е. Все още не се е разлял. Благодаря ти, Боже, благодаря ти! Изтичва с буркана в ръка и прекачва мантинелата. Отвъд земята е дива, обрасла с високи бурени. С все сила запраща буркана в тъмата. После минава време, а той все още стои край магистралата и не е сигурен как се е озовал там, объркан е. Суграшицата щипе лицето и ръцете му. Има жестоко главоболие. Докосва челото си и напипва раната. Има нужда, от лекар. Може би и от няколко шева. Градът му е познат. Може да открие болницата. Не се появи самарянин, който да спре. Това е днешният свят. Когато се връща в колата си, с облекчение открива, че тя все още се движи и че строшеният калник, не се впива в предната гума. Той ще се оправи. Ще се оправи.

Докато седеше пред верандата на къщата със счупената пощенска кутия, Джоуи осъзна, че когато е потеглил от мястото на катастрофата, напълно е забравил за буркана и за очите. Или ударът в главата бе довел до избирателна амнезия, или сам той си бе наложил да забрави. Обзе го неприятното чувство, че това, което последва, че неговата морална сила и смелост го бяха провалили.

В онази алтернативна реалност бурканът още лежеше, погребан в обраслото с бурени поле, ала тук, сега беше в ръцете на Селест. Момичето бе хвърлило фенерчето и държеше ужасния буркан с две ръце, може би уплашено, че капакът ще се разхлаби и съдържанието ще се излее в скута му. Селест блъсна вратичката на жабката и я затвори.

Задъхвайки се, хлипайки, тя обви ръце около себе си и се преви на седалката си.

— О, по дяволите, по дяволите, по дяволите! — започна да повтаря безспир.

С ярост, много по-жестока от суровите пориви на бурния вятър, който запращаше дъжда срещу предното стъкло на форда, обхванат от смут, Джоуи сграбчи волана и нямаше да се изненада, ако той се счупеше в ръцете му. Още малко и щеше да разбере истината за буркана — откъде се беше взел, чии бяха очите, какво означаваше, защо го бе изтрил от паметта си през всичките тези години. Ала все още не откриваше достатъчно сили в себе си, за да прекрачи прага и да се срещне със суровата истина, за да се пребори със страха от онова, което щеше да научи.

— Не бях аз — нещастно изрече той.

Все още обвила ръце около себе си, Селест се поклащаше на седалката си и издаваше ниски гърлени звуци от ужас и мъка.

— Не бях аз — повтори той.

Тя бавно вдигна глава.

Очите и все така молеха и разкриваха непознати дълбини на знание и воля, нехарактерни за годините и, ала сега в тях имаше и нова светлина, която тревожеше. Може би това беше нежеланото, нетърсеното знание за способността на човек да причинява зло. Тя все още си беше момичето, което качи в колата си, ала реално погледнато, вече не беше същото това момиче, а и никога нямаше да бъде отново така невинна, както я завари нощта. Селест вече не беше ученичка, не беше свенливата девойка, която се изчерви, щом си призна за увлечението по него, и по някакъв начин това си личеше.

— Не съм слагал буркана там. Не съм слагал очите в буркана. Не бях аз.

— Знам — простичко и с абсолютна убеденост, заради която той я обикна, отвърна Селест.

Момичето погледна към жабката и после отново се обърна към Джоуи.

— Не би могъл да го направиш. Не и ти, Джоуи, никога. Не си способен на подобно нещо.

Той отново се олюля, връщайки се към спомена, ала угнетителната мъка го спаси от падането в пропастта.

— Това сигурно са нейните очи.

— На блондинката в мушамата ли? — попита Селест.

— Да. А и някак ми се струва… струва ми се, че знам коя е и как е получила раните си, как е свършила мъртва с извадени очи. Но не мога да си спомня напълно.

— Малко по-рано ти ми каза, че тя не е била просто привидение, че е нещо повече от пиянска халюцинация.

— Аха. Със сигурност. Тя е спомен. Някъде, някога съм я виждал в действителност — рече Джоуи и толкова силно стисна главата си с ръце, сякаш можеше наистина да измъкне потуления в дебрите на паметта си спомен.

— Кой може да се е промъкнал в колата ти, за да сложи там буркана?

— Не знам.

— Тази нощ, преди да отпътуваш за колежа, къде беше?

— В къщи. В Ашървил. В дома на родителите си. И не съм спирал никъде по пътя.

— Мустангът в гаража ли беше паркиран?

— Нямаме гараж. Къщата… не е такава.

— Колата заключена ли беше?

— Не.

— Значи всеки може да се е вмъкнал.

— Аха. Може би.

От къщата пред тях не излезе никой, понеже тя бе сред първите обезлюдени в Коъл Вали; беше пуста от месеци. По бялата фасада някой беше написал със спрей едно голямо 4, заградено в кръг. На светлината на фаровете номерът, червен като прясна кръв, означаваше, че тази къща ще е четвърта поред, когато булдозерите дойдат да сриват града, след като и последните жители си отидеха.

Местните и федералните бюрократи бяха действали толкова бавно, че пожарът в мините бе разпрострял нажежените си до бяло езици под цялата долина, а потушаването му вече беше по силите единствено на времето и природата. Унищожаването на града обаче трябваше да бъде проведено под строг ред, като военна операция, и това бе твърдото намерение на властите.

— Тук сме като мишени — пророни Джоуи.

Без да проверява ръцете и, убеден, че неподвижността им вече е довела до съживяване на стигмата върху дланите и, той потегли на задна и се върна на улицата, излизайки от моравата пред къщата. Дъждът беше удавил поляната във вода и Джоуи се притесняваше да не затънат в калта, ала мустангът излезе на асфалта без проблеми.

— Сега накъде? — попита Селест.

— Ще пообиколим града.

— Защо?

— Ще търсим нещо странно.

— Всичко е странно.

— Ще го познаем, като го видим.

Джоуи бавно потегли из града.

На първата пресечка Селест му посочи тясна уличка вляво:

— Къщата ни е ей-там.

Наблизо сред мънистените завеси на дъжда, светеше мека кехлибарена светлина. Май че нито една друга къща в околността не бе обитавана.

— Всички съседи се изнесоха. Майка ми и баща ми са сами там.

— И така може би са в безопасност — напомни и той, докато караше бавно покрай дома и и оглеждаше улицата.

Макар че щатското шосе минаваше през града, по него нямаше никакво движение и Джоуи се досети, че няма да срещнат други коли. Някои експерти уверяваха обществото, че шосето е напълно безопасно, че не е възможно да се пропука и парите да погълнат някой нищо неподозиращ шофьор. Обаче освен сриването на града бе решено и пътят да бъде разрушен, пък и местните отдавна се отнасяха скептично към всичко, което твърдяха експертите. Затова предпочитаха другите шосета.

Вляво пред тях се издигаше католическата църква „Сейнт Томас“, в която, както и в църквите на околните малки селища, преди време в събота и неделя свещениците от „Богородични мъки“ изнасяха служби. Сградата не беше просторен храм, а проста дървена постройка с обикновени прозорци без стъклописи.

Лъч от фенерче, шарещ по стъклата на прозорците на „Сейнт Томас“, привлече вниманието на Джоуи. Фенерче. Всеки път, когато лъчът сменеше посоката си, сенките изведнъж нахлуваха като разтревожени духове.

Джоуи зави по улицата и спря пред църквата. Загаси фаровете и изключи мотора. Вратите над стълбището бяха отворени.

— Това е покана — рече Джоуи.

— Мислиш, че той е там вътре?

— Мога да се обзаложа и да спечеля.

В църквата фенерчето угасна.

— Стой тук — нареди Джоуи на Селест.

— Друг път.

— Моля те.

— Не!

— Вътре може да се случи всичко.

— И тук, навън, може да се случи всичко.

Джоуи не можеше да отрича с очевидното.

Когато слезе и заобиколи колата отзад, момичето го последва, нахлупвайки качулката на главата си.

Дъждът се смеси със суграшица както преди двайсет години, когато Джоуи си заминаваше и катастрофира на магистралата. Зрънцата дращеха по форда като противни дълги нокти.

Докато отваряше багажника, Джоуи почти не се съмняваше, че там ще открие мъртвата блондинка. Не беше там.

Той измъкна лоста от отделението, в което прибираше и крика. Беше от чугун и Джоуи усети успокоителната тежест в ръката си. Селест пък видя кутията с инструментите и докато Джоуи претегляше тежестта на металния лост, тя затършува и извади огромна отвертка.

— Е, не е нож, ама поне е нещо.

Джоуи предпочиташе Селест да остане в колата и да заключи вратите. Ако се мернеше някой, тя можеше да натисне клаксона и Джоуи щеше да бъде до нея на секундата.

Ала въпреки че я познаваше едва от час, му беше ясно, че е безсмислено да се опитва да я разубеди да не отива с него. Под нежната и красота явно се криеха голяма сила и издръжливост. Всички колебания на младостта, които сигурно бяха присъщи и за Селест, бяха изчезнали завинаги с новината, че съдбата и е отредила нечовешко изнасилване и смърт… и откриването на извадените човешки очи в буркана беше помогнало. Изведнъж познатият и до сутринта свят се беше превърнал в доста зловещо и опасно място, но Селест се бе нагодила към промяната със завидна смелост.

Джоуи не си направи труда да затваря тихо багажника на колата. Широко отворените врати на църквата ясно показваха, че мъжът, довел го в Коъл Вали, вече го очакваше.

— Не се отдалечавай — рече той на момичето.

— Въобще не се съмнявай - мрачно отвърна Селест и кимна.

В двора на „Сейнт Томас“ имаше двуметрова вентилационна тръба, около която бе вдигната предпазна конструкция. Димни стълбове от подземните огньове се издигаха над върха на тръбата, намалявайки вероятността токсичните пари да избият в сградата на църквата и в близките домове. През последните години, докато всички усилия да се опитоми, или дори да се унищожи подземният ад, се оказваха безрезултатни, из Коъл Вали бяха построени повече от две хиляди подобни вентилационни шахти.

Въпреки проливния дъжд около църквата се носеше миризмата на сяра, сякаш невиждан звяр, запътил се към Витлеем, бе решил да се отбие и в Коъл Вали.

На фасадата на „Сейнт Томас“ с червен спрей бе изписано и заградено в кръг огромно 13.

Странно, но Джоуи се сети за Юда. Тринайсетият апостол. Предателят на Исус.

Числото на стената показваше просто кога ще дойде ред на църквата да я събарят, ала Джоуи не можеше да се освободи от усещането, че то има и друго значение, макар и не съвсем ясно. Дълбоко в душата си вярваше, че това е знак да се пази от предателство. Предателство от кого или от какво?

До погребението тази сутрин не беше посещавал църковна служба от двайсет години. Досега се смяташе за агностик, дори за атеист, и въпреки това сега всичко, което виждаше, и всичко, което се случваше, придоби религиозно значение за него. Разбира се, тази нощ Джоуи не беше четирийсетгодишен циник и пълен неверник, а младеж на двайсет, който допреди две години все още пееше в църковния хор. Може би странният скок назад във времето го беше върнал към вярата, която имаше през младостта си. Тринайсет. Юда. Предателство. Вместо да прогони тези мисли като суеверия, Джоуи реши да ги вземе насериозно и да бъде по-предпазлив от всякога. Суграшицата все още не бе заледила тротоара и пръснатите малки топченца проскърцваха под обувките им.

Когато стигнаха последното стъпало пред отворените врати, Селест включи фенерчето, което си бе донесла от колата, и лъчът му поне малко разпръсна тъмнината в църквата.

Селест и Джоуи заедно прекрачиха прага. Тя въртеше напред-назад фенера и на проблясъците от светлината му се видя, че никой не ги причаква в преддверието на храма.

Купел от бял мрамор беше поставен край входа на основната зала. Джоуи видя, че в него няма светена вода, но въпреки това прокара пръсти по сухото дъно и се прекръсти.

Придвижваше се в църквата с лоста в ръцете си, за да бъде готов за всичко. Нямаше да се осланя на Божията милост. Селест въртеше фенерчето на всички страни, сякаш бе свикнала често да прави издирвания на маниакални убийци. Въпреки че в „Сейнт Томас“ не бяха отслужвани литургии от пет-шест месеца, Джоуи предположи, че електричеството не е прекъснато. Заради безопасността захранването не бе спряно, понеже на тъмно беше по-трудно да се отстрани каквато и да е опасност. Сега, когато цял град беше унищожен от подземните огньове, нехайните и некомпетентни власти проявяваха завиден ентусиазъм да спазват правилата за безопасност в такива ситуации.

Слабият аромат на тамян, пален при последните служби, едва се долавяше от неприятната миризма на мокро дърво и плесен. Вонята на серните пари също натежаваше във въздуха все повече и повече, докато най-накрая нежният парфюм на вяра и невинност от отминалите литургии се удави в зловонията.

Суграшицата запращаше гръмливи залпове срещу покрива, прозорците и стените и въпреки това църквата беше притихнала като всички останали религиозни храмове, а в тишината се раждаше очакването. Обикновено то се свързваше с ефирната поява на нещо божествено, ала сега бе свързано с криещия се в това свещено място омразен враг.

Стиснал здраво лоста, Джоуи прокара ръка по стената край свода на преддверието, ала не откри никакви електрически ключове.

Като поръча на Селест да провери от другата страна на арката, Джоуи отиде вляво и заопипва, докато най-сетне откри панел с четири ключа. Щракна ги наведнъж.

Над главите им върху редовете скамейки конусовидни лампи пръснаха мъждива светлина. По стените малки аплици осветяваха иконите, изобразяващи Христовите мъки, и хвърляха оскъдна светлина по прашния дървен под.

Дъното на залата, отвъд парапетите пред святая светих, оставаше забулено в сенки. За Джоуи обаче не бе трудно да види, че всичко свещено липсваше, включително статуетките и голямото разпятие, което бе красяло стената над олтара.

Докато помагаше на свещеника, Джоуи идваше в Коъл Вали на служби, когато местните църковни помощници бяха болни или заети, и знаеше как изглеждаше църквата „Сейнт Томас“ преди оскверняването й. Разпятието бе дело на тукашен дърворезбар, живял миналия век, и въпреки че изработката беше груба, Джоуи винаги се бе впечатлявал от силата, която притежаваше и която не бе присъща на повечето от професионално изработените и лакирани кръстове.

Докато се взираше в празнината на стената, той забеляза бледа безформена купчина върху олтара. От нея сякаш се разнасяше слабо сияние, ала Джоуи знаеше, че това е само зрителна измама и че въображението му играе лоши номера.

Двамата се придвижваха предпазливо към средата на залата, проверявайки скамейките отляво и отдясно, между които някой можеше да се е скрил и да дебне подходящ момент да им се нахвърли.

Църквата бе малка и можеше да побере около двеста души, ала тази нощ нямаше жива душа. Джоуи отвори вратичката към святая светих и пантите изскърцаха. Селест се поколеба, но после го последва в светилището. Вниманието и бе насочено към купчинката върху олтара, ала не обърна лъча на фенерчето към нея, очевидно също като самия Джоуи с желанието да отложи неизбежното откритие. Щом вратичката изскърца отново и се затвори зад гърбовете им, Джоуи надзърна над нея. Никой не бе влязъл след тях в църквата.

Точно пред тях беше подиумът на хора. Всичките столове, стойките за оркестъра и органът бяха изнесени.

Двамата тръгнаха покрай стената вляво от подиума. Макар че вървяха на пръсти, стъпките им отекваха глухо по дъбовия под на празната черква.

На стената имаше още електрически ключове, Джоуи ги включи и светилището се изпълни с вяла светлина, не по-ярка от онази в основната зала.

Джоуи направи знак на Селест да мине зад затворената врата в дъното и когато тя го стори, ритна вратата, както беше виждал да правят ченгетата по филмите, и се втурна през прага, замахвайки с тежкия лост. Надяваше се да изненада и да цапардоса мъжа, който може би ги очакваше вътре, обаче копелето не беше там и лостът изсвистя във въздуха.

Светлината, нахлуваща от светилището, бе достатъчна да се види, че помещението е празно. Другата врата бе отворена, когато Джоуи нахълта, но сега от течението се захлопна.

— Вече е духнал — рече Джоуи на Селест, която се бе вцепенила от ужас.

Върнаха се в светилището и се спряха на три стъпки от олтара.

Сърцето на Джоуи щеше да изхвръкне.

До него Селест простена, но не от ужас и страх, а от жал и отчаяние:

— Боже, не!

Олтарът и бродираният покров липсваха. Беше останал само пиедесталът.

Купчинката, която зърнаха още от залата, вече не беше нито бледа, нито безформена. Трупът беше извит в ембрионална поза и формите на тялото се различаваха въпреки тежката, смачкана мушама. Лицето и не се виждаше, ала от найлоновото покривало се бе измъкнал кичур руса коса. Не беше видение. Нито халюцинация. Нито дори спомен. Този път трупът беше съвсем истински.

Събитията от последните двайсет и четири часа обаче бяха разколебали Джоуи и той не вярваше напълно на зрението си. Затова попита Селест:

— И ти ли го виждаш?

— Да.

— Тялото ли?

— Да.

Той докосна дебелата мушама. Тя прошумоля под пръстите му.

Една слаба ръка, бяла като алабастър, беше отвита. В средата на дланта се виждаше дупката от пирон. Ноктите бяха изтръгнати и кръвта се беше съсирила.

Джоуи знаеше, че момичето е мъртво, и въпреки това дълбоко в сърцето си таеше слаба и ирационална надежда, че очите в бурканчето не са на блондинката, че тя може да бъде спасена заради искрицата живот, която той се надяваше, че още тлее. Коленичи и допря пръсти до китката и, търсейки дори и най-слаб пулс.

Пулс не откри, ала допирът до студената и плът го разтресе, като че бе сграбчил оголен електрически кабел, и друг спомен от нощта преди двайсет години го заслепи.

Иска само да помогне, взима куфарите и ги занася до багажника на колата, докато леденият дъжд го шиба по гърба. Отключва багажника и вдига капака, малката лампичка светва слабо като полуизгоряла свещ, притулена от рубиненочервено стъкло. Всъщност светлината е червена, защо крушката е изцапана с кръв. Миризмата на прясна кръв направо го задушава и на него му се повдига. Тя е там. Тя е там. Тя наистина е там, нищо, че е толкова неочаквано, та чак прилича на халюцинация, ала тя наистина е там, така реална като кроше в зъбите. Гола е, но е увита в полупрозрачна мушама. Лицето и не се вижда от дългата руса коса и от кръвта по мушамата. Едната и ръка не е завита и разкрива ужасна рана в средата на дланта. Сякаш се протяга умолително към него, търсейки милост и защита, които не е открила в жестоката нощ. Сърцето му блъска така силно в гърдите, че притиска дробовете му и той не може да си поеме дъх. Някъде в небесата се търкалят електрическите мълнии и той започва да се моли да го порази гръм, за да се присъедини към мъртвата блондинка, защото животът след ужасната гледка би бил непоносим, болезнен, безрадостен и безсмислен. Тогава зад гърба му някой заговаря с глас малко по-силен от ромолящата песен на дъжда и вятъра:

— Джоуи.

Щом не му позволяват да умре точно тук и точно в този миг, в бурята, той започва да се моли на Бог да го убие, да го ослепи, само и само да не бъде свидетел.

— Джоуи, Джоуи.

В гласа се долавя такава болка. Джоуи се извръща от обезобразения труп. На мъглявата кървава светлина се изправя срещу трагедията, срещу унищожаването на още четири живота освен този на момичето в багажника неговия, на майка му, на баща му, на брат му.

— Исках само да помогна — казва той на Пи Джей. Само да помогна.

Джоуи издиша, сетне вдиша, хриптейки:

— Брат ми е. Той я е убил.