Дийн Кунц
Непознати пътища (1)

1

В онзи есенен следобед, когато навлезе в Ашървил с взетата под наем кола, Джоуи Шанън изведнъж се обля в студена пот. Обзе го силно отчаяние.

Малко остана да направи обратен завой насред улицата. Устоя на изкушението да даде газ и не погледна назад.

Градът бе мрачен и неприветлив като всеки друг в онази част на Пенсилвания, където преди бяха добивали въглища, а сега мините бяха изоставени и повечето добри работни места бяха закрити преди много години. Не беше нормално Джоуи да го побиват тръпки и да изпада в отчаяние само при мисълта за Ашървил, който не беше чак толкова противен. Той се обърка от смущението, което дълго отлаганото завръщане у дома предизвикваше в него.

Поддържана от по-малко от хиляда местни жители и може би към още две хиляди, пръснати из околните градчета, търговската част на града не бе по-дълга от две преки. Дву — и триетажните каменни къщи, издигнати в средата на деветнайсети век, бяха почти същите, както ги помнеше от детството си.

Изглежда, търговската асоциация и градският съвет бяха подхванали някакъв ремонт. Всички врати, дограмите, кепенците и стрехите май бяха пребоядисани наскоро. Покрай тротоарите бяха засадени кленови дръвчета, които вече надвишаваха два метра и все още бяха подкрепяни от привързаните към стеблата им колове.

Макар че кехлибарено — червените багри на есента би трябвало да разведряват Ашървил, при падането на здрача градът си изглеждаше все така мрачен и отблъскващ. Кацнало на издигащите се на запад планини, слънцето някак странно се топеше. Прокисналожълтата светлина издължаваше зловещо сенките на младите дървета върху разбитата пътна настилка, съживявайки ги в протегнати костеливи ръце.

Джоуи усили парното в колата. Нахлуващият горещ въздух обаче не успя да го стопли.

Докато залязващото слънце хвърляше пурпурната мрежа на сумрака, огромна черна птица се рееше в небето над кулата на църквата „Богородични мъки“. Крилатото същество напомняше тъмен ангел, търсещ усамотението на свещен параклис.

По улицата и в колите наоколо имаше хора, но Джоуи не познаваше никого от тях. Беше отсъствал дълго. Разбира се, с годините хората се променяха, местеха се. Умираха.

Когато зави по покритата с чакъл пътека пред старата къща в източния край на града, страхът му нарасна. Дъсчената облицовка на сградата се нуждаеше от боядисване и покривът може би трябваше да се поправи, ала къщата не бе зловеща. Нямаше никаква злокобност, характерна за домовете от центъра на града. Скромна. Потискаща. Бедна. Нищо повече. Въпреки нищетата беше имал щастливо детство тук. Като малък даже не бе осъзнавал, че семейството му е бедно, и това не му хрумна, докато не отиде в колежа и не погледна на живота в Ашървил от друга страна. Джоуи остана в колата. Обхванат от необясним ужас, той нямаше сили да влезе в къщата.

Загаси двигателя и фаровете. Въпреки силното парно усещаше студени тръпки по гърба си. Къщата го чакаше.

Може би се боеше да се примири с мъката си и да се изправи пред вината си. Не беше добър син. А и вече не можеше да се разкае пред никого за болката, която причини. Може би се плашеше и от мисълта, че цял живот ще го мъчат угризенията, че няма да може да се покае и че никога няма да получи прошка.

Не. Всичко това си беше страшничко, но не това го плашеше. Не от вината, не от мъката сърцето му биеше бясно и устата му пресъхваше, докато седеше вторачен в старата къща. Беше от нещо друго.

Здрачът нахлу със североизточния вятър. Огромните шестметрови борове край пътеката се раздвижиха и листата зашумяха с настъпването на нощта.

Джоуи изпита натрапчиво чувство, че ей-сега ще се срещне със свръхестественото. Беше нещо като онова, което изпитваше като дете, докато стоеше до свещеника, опитвайки се да улови момента, в който обикновеното вино в потира се превръща в свещената Христова кръв.

След малко обаче осъзна, че се държи детински. Безпокойството му бе също толкова ирационално като страха на малкото дете от въображаемото чудовище, дебнещо под леглото.

Излезе от колата и отиде отзад, за да извади куфара си. Докато отключваше багажника, неочаквано му хрумна идеята, че нещо чудовищно се е скрило вътре, и щом капакът се вдигна, сърцето на Джоуи заблъска в гърдите. Той дори отстъпи паникьосан.

Разбира се, в багажника се намираше само старият му овехтял куфар. Джоуи пое дълбоко дъх, извади багажа си и затръшна капака.

Имаше нужда от едно питие. Винаги имаше нужда от питие. Уискито бе единственото разрешение на повечето проблеми или поне той не си правеше труд да търси друго. Понякога дори проработваше.

Стъпалата пред входната врата бяха хлътнали. Дъсченият под на верандата не беше виждал боя от години и когато стъпи на него, заскърца и запука шумно. Джоуи нямаше да се изненада, ако пропадне някъде в прогнилото дърво.

Къщата се бе схлупила през последните две десетилетия през които не бе стъпвал тук. Изненада се. През последните дванайсет години всеки месец на първо число брат му бе изпращал чек с доста голямо покритие, с който баща им можеше да си позволи нова къща или поне ремонт на тази.

„Къде ли е дянал парите татко?“ — помисли си.

Ключът беше под тръстиковата изтривалка, където му казаха да го търси. Макар че Ашървил доста стряскаше Джоуи, градът бе спокоен и човек можеше да остави резервния ключ за дома си на очевидно място или дори да излезе от къщата си, без да я заключва и без да се притеснява от крадци.

Входната врата въвеждаше направо в гостната. Остави куфара до стьлбището към втория етаж. Светна лампите.

Канапето и креслото не бяха същите като преди двайсет години, но почти не се различаваха от предишните мебели. Май че нищо останало не се бе променило — с изключение на телевизора, който беше толкова голям, сякаш бе правен за Господ.

На първия етаж се намираше още и кухнята с трапезарията. Зелената пластмасова маса с хромирани ръбове беше същата, на която се хранеха в детството му. Столовете бяха същите, само възглавничките бяха сменени.

Изпита странното чувство, че къщата винаги е била необитаема като запечатана гробница и че той е първото същество, нарушило след цели векове светостта й. Майка му беше покойница от шестнайсет години, баща му — едва от ден и половина, ала сякаш и двамата си бяха отишли преди незапомнени времена.

В единия ъгъл на кухнята имаше врата, водеща към мазето, на която висеше календар на Първа национална банка. Октомврийската снимка изобразяваше купчина тикви сред зелени листа. Една от тиквите беше направена на фенер с изрязани очи и уста. Джоуи отиде до вратата, но не я отвори веднага.

Ясно помнеше мазето. Беше разделено на две помещения с отделни входове. В едното бяха парното и пещта. Другата беше стаята на брат му.

Постоя известно време с ръка върху старата чугунена брава. Усещаше студенината под дланта си. Топката изскърца, когато най-сетне я завъртя.

Прекалено мъждиви и прашни, голите крушки светнаха, щом Джоуи ги включи: едната грееше над стълбището, а другата — долу в помещението с парното. Ала нито една не прогони изцяло мрака.

Не беше необходимо да слиза в мазето през нощта. Можеше да отиде и сутринта. Всъщност не можеше да се сети за основателна причина да слиза долу. Циментовият под в основата на стьлбището беше напукан, както си го спомняше, а сенките сякаш изпълзяваха през пукнатините и се издигаха по стените.

— Ехо — извика той.

Знаеше, че е сам в къщата, но все пак почака за отговор. Не последва никакъв.

— Има ли някой тук? — попита Джоуи.

Нищо.

Най-накрая изгаси лампите в мазето и затвори вратата. Занесе куфара си на втория етаж. Къс, тесен коридор, покрит със стар линолеум на сиви и жълти петна, свързваше стълбището с банята в дъното. Единствената врата вдясно водеше към спалнята на родителите му. Всъщност от шестнайсет години след смъртта на майка им баща им е спял там сам. А сега спалнята бе ничия. Вратата вляво водеше към неговата стая, в която не бе стъпвал от двайсет години.

Тръпки полазиха по гърба му и Джоуи се обърна да надзърне долу в гостната в очакване да види как зад него някой изкачва сгъналата. Ала кой ли можеше да бъде там? Всички си бяха заминали. Мъртви или заминали. Стълбите бяха пусти.

Къщата бе скромна, малка и тясна — и въпреки това за миг му се стори огромна и със скрити, никому неизвестни стаи, в които са живели непознати, стаи, в които са се разигравали незнайни драми. Тишината не беше като обикновеното безмълвие, пронизваше сърцето му като ужасяващ женски писък. Отвори вратата и влезе в стаята си. Отново у дома.

Беше уплашен. Не знаеше защо. А ако знаеше, то знанието се криеше някъде между инстинкта и спомена.