Дийн Кунц
Непознати пътища (18)

18

Късно след полунощ, след като бяха дали показания пред заместник-шерифите на окръга и пред щатската полиция на Пенсилвания, Джоуи и Селест бяха откарани в Ашървил.

Полицията издаде заповед за евакуация на Коъл Вали. Семейство Долън бяха изведени от града, без дори да подозират, че се бяха разминали на косъм със смъртта.

Джон, Бет и Хана Биймър щяха да бъдат откарани в погребален дом „Девоковски“, където съвсем наскоро беше поклонението пред тленните останки на бащата на Джоуи.

Родителите на Селест бяха останали в Ашървил със семейство Коршак и не само бяха уведомени, че не могат да се приберат в дома си в Коъл Вали, но и че дъщеря им ще бъде доведена при тях. Освен църквата в градчето се бяха срутили още няколко сгради и властите смятаха, че не е безопасно хората да остават там.

Джоуи и Селест седяха на задната седалка на шерифската кола, държейки се за ръце. След няколко безуспешни опита да ги изведе от возилото, младият заместник-шериф ги остави насаме в уютната тишина.

Когато завиха от пътя за Коъл Вали по щатското шосе, дъждът престана да се лее. Селест убеди шерифа да ги остави в центъра на Ашървил и да позволи на Джоуи да я изпрати до дома на Коршак. Джоуи не знаеше защо тя предпочита да върви пеша, но усети, че има основателна причина, при това нещо от голяма важност.

Не беше нещастен, че завръщането му у дома ще се забави. Майка му и баща му със сигурност бяха събудени от полицаите, които бяха отишли да претърсят старата подземна стаичка на Пи Джей. Вече сигурно бяха научили новината за зверските престъпления, извършени от по-големия им син, знаеха за съдбата на Бевърли и на семейство Биймър, и на кой знае още колко души. Макар че светът на Джоуи отново подреди мозайката си, техният свят завинаги бе променен към по-лошо. Джоуи се боеше да види мъката в очите на майка си, угризенията и горестта в погледа на баща си.

Запита се дали като бе променил собствената си съдба, бе спасил майка си от рака, който иначе щеше да я погуби след четири години. Дръзваше да се надява. Всичко се бе променило. Дълбоко в сърцето си обаче той знаеше, че с действията си бе превърнал света в по-добро място, раят не бе изгубен за човечеството.

Щом патрулната кола ги остави и отмина, Селест го хвана за ръката и рече:

— Имам да ти казвам нещо.

— Ами, кажи ми тогава.

— Всъщност да ти показвам нещо.

— Добре, покажи ми.

Тя го поведе по мократа улица през килима от мокри листа към сградата на общината. Всички кабинети на щатската администрация с изключение на полицията се намираха в тази постройка.

Библиотеката беше в дъното. Двамата прекосиха тъмния двор, минаха през сводестия вход на тухлената стена, под увисналите клони на дърветата и влязоха през входната врата.

С отминаване на бурята градът бе станал по-тих и от гробище.

— Само да не се изненадаш — каза Селест.

— От какво да се изненадам?

Входната врата бе от солидно дърво с голям стъклен панел в средата. Селест сви ръка и заби лакът в стъклото до бравата. То се счупи.

Стреснат, Джоуи се огледа към двора и улицата отвъд стената. Счупеното стъкло издаде слаб звук. Съмняваше се, че някой го е чул в този час на нощта. Освен това градът беше малък, а годината 1975, значи нямаше електронна аларма.

Селест се пресегна през счупеното стъкло и отключи вратата.

— Трябва да ми обещаеш, че ще повярваш.

Тя извади фенерчето от джоба на дъждобрана си и поведе Джоуи покрай бюрото на библиотекаря, между лавиците с книги.

Окръгът беше беден, затова библиотеката беше малка. Не беше трудно да се открие някоя определена книга. Всъщност Селест въобще не търси, защото знаеше къде да отиде.

Спряха пред секцията за художествена литература — тесен и висок над два метра стелаж. Тя насочи лъча на фенерчето към пода и цветните гърбове на книгите някак вълшебно се осветиха.

— Обещай, че ще повярваш — рече тя, а красивите и очи изглеждаха огромни и мрачни.

— В какво да повярвам?

— Обещай.

— Добре.

— Обещай, че ще повярваш.

— Ще повярвам.

Селест се поколеба, пое дълбоко въздух и заразказва:

— През пролетта на 1973, когато ти завърши гимназия, аз бях в прогимназията. Така и не ми стигна смелостта да те заговоря. Знаех, че не би ме забелязал, и така и стана. Ти заминаваше за колежа и сигурно щеше да си намериш момиче там, а аз никога повече нямаше да те видя.

Джоуи настръхна, но не разбра защо.

— Бях отчаяна, чувствах се по-задръстена и от най-големите загубенячки, затова се потопих в света на книгите, както правя винаги, когато съм депресирана. Бях точно тук, пред същия стелаж и си търсех някакъв роман… когато открих твоята книга.

— Моята книга ли? — Видях името ти на корицата. Джоузеф Шанън.

— Каква книга? — попита объркан Джоуи и заразглежда многобройните рафтове.

— Помислих, че е някой друг писател с твоето име. Но когато взех книгата от рафта и погледнах анотацията на гърба и, там имаше твоя снимка.

Джоуи погледна Селест в очите. Отново зърна скритите тайни.

— Не беше твоя снимка, такъв какъвто си сега, ами както ще изглеждаш след около петнайсет години. И все пак… си личеше, че си ти.

— Не те разбирам — рече Джоуи, но му се струваше, че скоро всичко ще му стане ясно.

— Прочетох информацията, книгата беше публикувана през 1991.

Джоуи примигна:

— Шестнайсет години след настоящия момент ли?

— Тогава беше седемдесет и трета — напомни му тя. - Значи тогава съм държала в ръцете си книга, която е щяла да бъде отпечатана чак след осемнайсет години. В анотацията пишеше, че си автор на осем романа и че шест от тях са станали бестселъри. Взех книгата и отидох при библиотекарката. Когато и я подадох заедно с картата си, когато тя я взе в ръце… книгата вече не беше същата. Стана някакъв съвсем друг роман, бях го чела и преди, публикуван през шейсет и девета.

Селест вдигна фенерчето и насочи лъча към стелажа зад гърба на Джоуи.

— Не знам дали е прекалено много да го искам, но може би тя пак е тук, само за един миг, в тази нощ на нощите.

Удивен, Джоуи се обърна към светлото петно на лъча, насочен към няколко книги. Проследи движението на светлината.

Селест възкликна от удоволствие и кръглата светлинка се фокусира върху една книга с червена корица. Джоуи видя името си, изписано със сребристи букви. Над него също със сребристи букви беше изписано заглавието - „Непознати пътища“.

С трепереща ръка Селест измъкна книгата измежду други две томчета. Показа му я и я обърна.

Джоуи загледа с благоговение собствената си снимка на прашната корица. На фотографията беше по-стар, минаваше трийсетте.

Много добре познаваше лицето си на тази възраст, нали веднъж вече бе доживял четирийсет. Но на тази снимка Джоуи изглеждаше по-добре: не беше преждевременно остарял, не бе съсипан от алкохола, очите му не бяха мъртви. Изглеждаше преуспял и най-хубавото от всичко — изглеждаше щастлив.

Ала не собственото му лице, гледащо го от снимката, бе най-важното. На фотографията имаше още хора. До него, също с петнайсет години по-стара, бе Селест, освен нея имаше и две дечица — красиво момиченце, може би шестгодишно, и хубаво момче, около осемгодишно.

Джоуи едва преглътна сълзите си и с разтуптяно от дива радост сърце взе книгата от ръцете на Селест.

Тя му посочи текста под фотографията и Джоуи яростно замига, за да проясни погледа си от сълзите и да прочете написаното:

Джоузеф Шанън е автор на осем популярни романа за радостите на любовта и щастието от семейния — живот, шест от тях станаха бестселъри. Съпругата му Селест е изтъкната поетеса. Двамата живеят с децата си Джош и Лора в Южна Калифорния.

Докато четеше, Джоуи следеше думите с треперещ пръст, също както следеше текста на молитвите по време на литургия, когато бе дете.

— И така — меко добави Селест, — още от пролетта на седемдесет и трета аз знаех, че ще дойдеш.

Някои от спотаилите се в очите и тайни изчезнаха, но много други останаха. Джоуи знаеше, че без значение колко дълго споделяха живота си, тя винаги щеше да крие някаква загадка в себе си.

— Искам да я взема — рече той над книгата.

Селест поклати глава:

— Знаеш, че не можеш. Пък и не ти трябва, за да започнеш да пишеш. Трябва просто да повярваш, че ще успееш. Джоуи и позволи да вземе книгата от ръцете му.

Докато момичето връщаше романа на рафта, на Джоуи му хрумна, че му бе даден втори шанс не толкова, за да спре Пи Джей, колкото за да срещне Селест Бейкър. Макар борбата със злото да бе изключително важна, за света не можеше да има надежда без любов.

— Обещай ми, че ще повярваш — помоли го тя н нежно погали лицето му.

— Обещавам.

— Значи — промълви Селест, — всичко е възможно.

Около тях библиотеката бе пълна с изживени животи, с осъществени надежди, с възнаградени амбиции и мечти, които очакваха да бъдат превърнати в реалност.