Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strange Highways, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2004

История

  1. — Добавяне

13

Навън суграшицата беше спряла и отново валеше дъжд. Тънкият лед по тротоарите се топеше и се превръщаше в киша.

Цяла нощ Джоуи беше мокър и му беше студено. Всъщност беше живял скован от мраз цели двайсет години. Беше свикнал.

На половината път към колата той забеляза, че капакът на двигателя зее отворен. Когато стигна до форда, Селест вече осветяваше мотора с фенерчето си. Капачката на дистрибутора я нямаше.

— Пи Джей е — каза Джоуи.

— Забавлява се.

— Забавлява ли се?

— За него всичко това е игра.

— Струва ми се, че и в момента ни наблюдава.

Джоуи огледа близките изоставени къщи, вятърът огъваше дърветата между сградите. Взря се в южния край на улицата, където асфалтът свършваше и се издигаха гористите хълмове, погледна и на север, където се виждаше главната улица.

— Някъде наоколо е — неспокойно повтори Селест.

Джоуи се съгласи, ала в бурята щеше да е по-трудно да открие брат си, отколкото един срамежлив дух да се покаже на спиритически сеанс.

— Добре, значи сме без кола. Голяма работа. Градът и без това е малък. Кои са по-близо — Доланови или Биймърови?

— Бет и Джон Биймър.

— И майка му.

Селест кимна:

— Хана, Мила старица.

— Да се надяваме, че не сме закъснели.

— Не е възможно Пи Джей да е имал време да дойде тук преди нас, да прекъсне телефонните жици, да повреди колата и междувременно да убие още някого.

Въпреки това двамата забързаха. Обаче не смееха да тичат по хлъзгавия тротоар.

Бяха прекосили едва половината улица, когато подземните трусове се възобновиха, но този път шумът беше оглушителен и бавно нарастваше, докато земята не се разтресе под краката им, сякаш по реката Стикс вече не плаваха лодки и транспортът на душите на мъртвите се извършваше от тракащи и буботещи подземни влакове.

Семейство Биймър живееше на Норт Авеню, което не заслужаваше да бъде наречено авеню. Паважът беше ужасно напукан, а на места голямото подземно налягане го беше повдигнало на високи бабуни. Дори в мрака къщите, някога бели, сега изглеждаха сиви, сякаш не липсата на прясна боя беше проблемът, а отвратителните петна от сажди. Някои от вечнозелените растения бяха повехнали, а останалите бяха мъртви. Поне Норт Авеню беше в северната част на града, далеч от дома на Бейкър — от другата страна на пътя и още една пряка в източна посока.

Двуметрови вентилационни тръби, заградени за безопасност, се издигаха от едната страна на улицата. Над тях се виеха стълбове дим, подобни на процесия от духове, прогонени от подземното царство, подхвърляни от вятъра и пречиствани от дъжда. Те оставяха след себе си само дим и миризма на горещ катран.

Двуетажната къща на Биймърови беше доста тясна, като се имаше предвид големият парцел, върху който се издигаше. Приличаше на високите сгради в центъра на големите градове като Алтуна или Джонстаун. Изглеждаше по-висока, отколкото беше, и вдъхваше страх. На първия етаж светеше.

Докато изкачваха стъпалата на верандата, Джоуи дочу музика и тих смях. Явно телевизорът работеше. Почука на дървената врата.

Вътре в къщата невидимата компания се смееше гръмогласно, а нежните звуци на пиано подсказваха, че хората се веселят.

След кратко колебание Джоуи почука отново, този път по-силно.

— Изчакай малко, де — извика някой отвътре.

Успокоена, Селест въздъхна шумно:

— Те са добре.

Мъжът, който отвори вратата — вероятно Джон Биймър — беше минал петдесет и пет и бе с плешиво теме, обрамчено с косица, заради което приличаше на абат Тък от дружинката на Робин Худ. Биреното му шкембенце висеше над колана на панталоните. Торбичките под очите и отпуснатата му челюст му придаваха вид на старо, дружелюбно ловджийско куче.

Джоуи държеше пушката, насочена към пода на верандата и мъжът не я видя веднага.

— Ти си един много нетърпелив младеж, нали? — приветливо каза Джон. Сетне забеляза и Селест и се усмихна широко. — Ей, госпожице, лимоновият пай, дето го донесе онзи ден, беше страхотен.

— Господин, Биймър, ние… — започна тя.

— Наистина беше страхотен — прекъсна я той и потупа корема си, за да подчертае думите си. — Не знам защо позволих на Бет и мама да го помиришат, преди да си го хапна сам!

Разнесе се ужасен гръм, сякаш някъде наблизо бурният вятър пречупи дебел клон, ала огромното кърваво петно, което обагри бялата тениска на Джон Биймър, нямаше нищо общо с вятъра. Усмивката му се разкриви странно, докато силата на изстрела го запращаше назад.

Джоуи блъсна Селест в гостната. Запрепъва се след нея, претърколи се и блъсна входната врата да се затвори. Портретите на Джон Кенеди и папа Йоан XXI и едно бронзово разпятие, висящо над дивана, едва не паднаха.

Биймър беше отхвърлен в стаята, което значеше, че калибърът на пушката е голям, може би подходящ за лов на елени или на още по-едър дивеч, беше цял топ. Вероятно патроните бяха с кух връх.

В син халат, с корона от розови къдрици на главата, госпожа Биймър се надигна от креслото пред телевизора, обзета от тих ужас. Когато видя съпруга си проснат на земята в локва кръв и забеляза пушките на Селест и Джоуи, тя си направи погрешен извод. Разпищя се и побягна.

— Лягай долу — изкрещя Джоуи.

— Бет, стой долу — умолително извика Селест.

Без да ги слуша, обзета от паника, Бет Биймър се защура из къщата, минавайки пред прозореца. Стъклото мигновено се пръсна с весел камбанен звън. Изстрелът попадна в слепоочието на жената и блъсна главата й с такава сила, че вратът и се счупи. Докато от телевизора се разнасяше необузданият смях, Бет се строполи в краката на старицата в жълт спортен екип, която седеше на диванчето.

Възрастната жена беше Хана, майката на Джон, но тя така и не можа да заплаче за загубата на сина си и съпругата му. Следващите три изстрела профучаха без звън през счупеното стъкло и убиха Хана на място, докато протягаше трепереща ръка към бастуна си, преди Джоуи и Селест дори да успеят да я предупредят.

Войната с Виетнам беше свършила през април, но Джоуи се почувства все едно се намира на бойното поле някъде в Азия. Абсолютно безсмислената смърт можеше да го парализира от ужас и да го разколебае в решимостта му да помогне на хората от Коъл Вали, ала Джоуи не беше просто двайсетгодишно хлапе, а момче с житейския опит на четирийсет годишен мъж, свикнал с жестокостите, насилието и убийствата на деветдесетте години. Джоуи беше продукт на последното десетилетие от хилядолетието и доста адекватно можеше да реагира на внезапните престрелки и кланета.

Дневната беше обляна в ярка светлина и двамата със Селест ставаха лесни мишени, затова Джоуи се претърколи на една страна и стреля в полилея. Трясъкът беше оглушителен, ала Джоуи просто моментално зареди нов патрон и стреля в нощната лампа върху масичката край дивана, а после още веднъж — в последната лампа.

Селест разбра намерението му и изпразни един пълнител в екрана на телевизора. Силната миризма на изгоряло прогони тази на барут.

— Стой долу, под нивото на прозорците — нареди Джоуи.

В настъпилата тишина гласът му звучеше приглушено, сякаш идваше зад вълнен шал, и въпреки това Джоуи осъзна, че гласът му трепери от страх. Макар и рожба на безумието и човешката жестокост — нещо обикновено за края на хилядолетието, Джоуи беше ужасен.

— Пълзи покрай стената към другата стая, към която и да е стая, само се измъкни оттук.

Докато се влачеше паникьосано по пода, мъкнейки пушката за приклада, той се зачуди каква ли роля му е отредена в кошмарната, извратена игра на Пи Джей. Ако родителите на Селест се върнеха в града, щяха да попаднат под прицела на брат му и той щеше да получи всичките дванайсет жертви за пресъздаването на гнусната си театрална сценка. Ала Пи Джей сигурно си беше наумил нещо и за Джоуи. В края на краищата го догони с колата си и го изчака на пътя за града, предизвиквайки го да го последва. Въпреки че извършваше нечувани зверства, които можеха да минат за тотално умопомрачение, Пи Джей всъщност не се държеше като лунатик. Дори и в гнусните си фантазии за убийства и насилие той спазваше определен модел на действие, преследваше някакви цели.

В кухнята часовникът на фурната пръскаше слаба зеленикава светлина, но дори тя бе достатъчна да се различат предметите в помещението и Джоуи остана приведен.

Имаше два прозореца. Единият беше над мивката, а до другия беше масата. И двата имаха завеси — щори, спуснати наполовина.

Притиснал гръб към стената, Джоуи бавно се изправи до масата и спусна щорите докрай.

Хриптейки от напрежение и страх, той бе обзет от странното усещане, че Пи Джей е заобиколил къщата и сега е точно зад гърба му, а единственото, което ги дели от него, е стената. Пи Джей сигурно можеше да чуе учестеното му дишане въпреки воя на вятъра и щеше да го застреля през стената, към която Джоуи притискаше гръб. Ала мигът отлетя, изстрел в гърба така и не последва и ужасът понамаля.

Той предпочиташе Селест да си седи на земята, но тя рискува да получи куршум в ръката, протегна се и спусна щората на прозорчето над мивката.

— Добре ли си? — попита я, когато коленичиха отново и се срещнаха в средата на кухнята.

— Те са мъртви, нали? — отчаяно изрече тя.

— Да.

— И тримата.

— Да.

— Няма ли шанс поне…

— Не. Мъртви са.

— Познавам ги цял живот.

— Съжалявам.

— Когато бях малка, Бет ми беше бавачка.

На призрачната зелена светлинка от часовника кухнята изглеждаше като потопена под водата или като някакво далечно място, отвъд реалността, отвъд потока на времето и живота. Ала вълшебството на лампичката не дари Джоуи с успокоение и стомахът и гърлото му така се стегнаха, че едва преглъщаше. Докато търсеше в джобовете си патрони, той рече:

— Аз съм виновен.

— Не, не си. Той знаеше къде са те, къде да ги търси. Знае кой живее още в града и къде да го открие. Не ние го доведохме тук. Сам е открил пътя.

Джоуи разпиля патроните по пода и се опита да ги събере, ала пръстите му бяха почти вцепенени и ръцете му се тресяха така неудържимо, че той се отказа да презарежда пушката. Трябваше да се успокои. Беше изненадан, че сърцето му все още бие.

Вслушаха се в смъртоносната нощ, нащрек за всеки звук, за тихото поскърцване на отваряща се врата, за издайническото хрущене на счупено стъкло под нечии обувки.

Най-сетне Джоуи промълви:

— Ако се бях обадил на шерифа, когато открих трупа, никой от тях нямаше да е мъртъв сега.

— Не можеш да обвиняваш себе си.

— А кого да обвинявам, мамка му? — развика се Джоуи и веднага съжали за думите си. Когато заговори отново, гласът му бе изпълнен с горчивина и разкаяние, но този път насочи гнева си срещу себе си, не срещу Селест.

— Знаех кое е правилното нещо, но не го направих.

— Чуй ме. — Тя намери ръката му в зеления мрак и я стисна силно. — Направил си тази грешка преди двайсет години, но не и тази нощ, защото на пътя за Коъл Вали ти бе даден втори шанс, а не по-рано, когато си говорил с Пи Джей и си намерил трупа. Нали?

— Ами…

— Не си получил втори шанс, за да предадеш брат си на шерифа по-рано.

— Но трябваше да го направя преди двайсет години…

— Това е минало. Ужасно е наистина и ще ти се наложи да живееш с това. Сега обаче значение има само какво ще се случи оттук нататък. Значение имат само настоящите ти избори, значение има това как ще се справиш с нещата, след като зави и пое по правилния път.

— Ама засега не се справям, нали? Трима души са мъртви.

— Трима, които щяха да загинат и без това — настоя Селест. — Които със сигурност са загинали последния път, когато си преживял тази нощ. Ужасно е, болезнено е, но ми се струва, че така е било писано и тази част от събитията не може да бъде променена.

Джоуи потъна в още по-дълбоко отчаяние:

— Тогава какъв е смисълът да получа втори шанс, щом не мога да спася тези хора?

— Защото можеш да спасиш други, преди нощта да свърши.

— Но защо не всички?

— Престани да се самоизмъчваш. Не ти решаваш колко хора можеш да спасиш и доколко можеш да промениш съдбата. Всъщност смисълът да получиш втори шанс не е да спасиш някого в Коъл Вали.

— С изключение на теб.

— Може би дори и мен не. Може би и аз не мога да бъда спасена.

Джоуи изгуби ума и дума. Думите и му прозвучаха така, като че ли Селест бе готова да приеме хладнокръвно смъртта, ала за него гибелта и щеше да бъде тежък удар.

— Може да се окаже, че единственото, което трябва да направиш, е да попречиш на Пи Джей да продължи. За да не продължи да убива още двайсет години. Може би само това се очаква от теб, Джоуи. А не да ме спасиш. Мен или другите. А просто да спреш Пи Джей да върши неща, по-жестоки дори и от тазвечерните. Може би Бог иска само това от теб.

— Тук не са замесени богове. Тази нощ в Коъл Вали няма бог.

Селест стисна ръка и ноктите й се забиха в плътта му.

— Как можеш да говорят така?

— Иди и виж хората оттатък!

— Това е глупаво.

— Как е възможно един милостив бог да позволи подобно нещо да се случи?

— И по-умни от нас са се опитвали да отговорят на този въпрос.

— И са се провалили.

— Това обаче не означава, че няма отговор — рече тя и гневът и нетърпението и нараснаха. — Джоуи, ако не Бог ти е дал възможност да поправят нещата, тогава кой?

— Не знам — нещастно отвърна той.

— Да не би да мислиш, че е Род Стърлинг и че сега си в капан в зоната на здрача? — сряза го тя.

— Не, естествено, че не.

— Тогава кой?

— Може би просто… просто това е някаква физическа аномалия:. Обикновено нагъване във времето. Някаква енергийна вълна. Необяснима и безсмислена. Не знам. Откъде, дявол го взел, да знам?

— Аха. Сега ми е ясно. Просто някакъв дефект във великата машина на вселената — саркастично рече Селест и пусна ръката му. — По-логично е, отколкото божествената намеса.

— Значи не сме в зоната на здрача, а? Сега сме на космическия кораб „Ентърпрайз“ с капитан Кърк и ни нападат енергийни бури, които ни изхвърлят във времеви огъвания.

Джоуи мълчеше.

— Спомняш ли си „Стар Трек“? Някой въобще спомня ли си го през 1995?

— Дали си го спомняме? Та той е по-печеливша индустрия от „Дженерал Мотърс“.

— Нека ти покажа коя е желязната логика тук. Ако това чудо, което ти се случи, е нещо случайно и безсмислено, защо тогава не те върна назад във времето, в някой скучен ден, когато си бил на осем и си повръщал от гаден грип? Защо не преживяваш пак някой ден от предния месец, когато си киснал в караваната си във Вегас, полупиян и втренчен в серийките с Мики Маус? Или смяташ, че една съвсем случайна физическа аномалия ще ти даде шанс да се върнеш в най-важната нощ от живота си, в нощта на нощите, в момента, когато всичко се е объркало и ти си заживял без надежда за бъдещето?

Думите и го успокояваха и макар че все още се чувстваше отчаян, ръцете му вече не трепереха и той събра пръсналите се патрони и презареди пушката си.

— Може би — продължаваше да говори Селест — преживяваш тази нощ отново, не за да правиш нещо, не за да спасиш хората, не за да накараш Пи Джей да спре и да станеш герой. Може би ти е даден шанс да я изживееш, за да повярваш отново.

— Да повярвам в какво?

— В един свят, който не е без значение, в живот, който не е безсмислен.

Понякога Селест като че ли четеше мислите му. Повече от всичко на света Джоуи искаше да вярва в нещо, както когато беше помощник на свещеника преди много време. Но сега се люшкаше между надеждата и отчаянието. Сети се колко благодарен бе, когато откри, че отново е на двайсет, колко благодарен бе за онова, което му дари този втори шанс. Обаче сега като че ли повече вярваше, че е в зоната на здрача или в някакъв квантов джоб, отколкото в Бог.

— Да повярвам. Точно това искаше от мен и Пи Джей. Просто да му повярвам, да повярвам, че е невинен без никакво доказателство. И аз го направих. Повярвах му. И виж докъде ме докара това.

— Може би не това, че си повярвал на Пи Джей, е съсипало живота ти.

— Но определено не помогна — кисело отвърна той.

— Може би основният проблем е бил, че не си вярвал в нищо друго.

— Преди време бях помощник на свещеника. Обаче после пораснах. Образовах се.

— В колежа сигурно си чувал определението незрял — подчерта Селест. — Тя описва съвсем точно поведението ти.

— Ама ти наистина си умница, а? Всичко ти е ясно.

— Не. Въобще не съм умница. Но баща ми казва — признай, че не знаеш нищо, и вече си направила първата крачка към мъдростта.

— Баща ти, директорът на гимназията в затънтеното градче, да не би внезапно да е станал известен философ?

— Не ставай гаден.

Джоуи помълча и накрая се извини:

— Съжалявам.

— Не забравяй знака, който дадоха на мен. Кръвта ми по пръстите ти. Как да не повярвам? И което е още по-важно — как ти да не вярваш след това? Ти сам каза, че е знак.

— Не мислех. Бях… поддадох се на емоциите си. Щом ще мислим за това, нека да се придържаме към желязната логика, както ти искаше…

— Ако мислиш върху нещо прекалено дълго, няма да можеш да повярваш в него. Ако видиш птица, която прелита в небето и скоро се изгубва от поглед, след нея не остава доказателство, че наистина е съществувала. Откъде знаеш, че Париж съществува, като не си го виждал?

— Други хора са го виждали. Вярвам на тях.

— Други са виждали и Бог.

— Не е същото като да видиш Париж.

— Има много начини да видиш. И може би нито зрението, нито филмчетата на „Кодак“ са най-добрият начин.

— Но как да вярваме в бог, който е толкова жесток, че да позволи нелепата смърт на трима напълно невинни хора?

— Ами ако смъртта не е постоянно състояние? — без колебание изрече Селест. — Ако тя е само врата от един свят към друг, тогава може би не е толкова жестоко.

— На теб ти е толкова лесно — със завист каза Джоуи. — Толкова ти е лесно да повярваш.

— И за теб може да бъде лесно.

— Не.

— Просто го приеми.

— За мен не е лесно — настоя той.

— Тогава защо въобще си правиш труда да вярваш, че преживяваш тази нощ наново? Защо просто не я припишеш на някакъв тъп сън, защо не се изтегнеш и не заспиш, за да се събудиш едва на сутринта?

Джоуи не отговори. Не можеше.

Знаеше, че е безполезно, но все пак пропълзя до телефона на стената, пресегна се и вдигна слушалката. Нямаше сигнал.

— Няма начин да работи — ядоса се Селест.

— А?

— Не работи, защото си имал време да го обмислиш и изведнъж осъзнаваш, че няма друг начин да докажеш, че на света съществуват и други хора, на които да се обадиш. И ако няма начин да докажеш, че другите съществуват тук и сега, значи те просто не съществуват. Сигурно и тази думичка си научил в колежа — солипсизъм. Човек вярва, че не може да се докаже нищо, с изключение на убедеността му, че нищо не е реално освен собствената му личност.

Джоуи остави слушалката да се люлее на къдравото си кабелче, облегна се на стената и се заслуша в дъжда, във вятъра и в тихия шепот на мъртвите.

Най-накрая Селест наруши тишината:

— Не мисля, че Пи Джей ни дебне.

Джоуи също достигна до това заключение. Пи Джей нямаше да ги убие. Не още. Може би по-късно. Ако беше искал да ги очисти, лесно щеше да го направи, докато седяха на осветената веранда с Джон Биймър. Вместо това той се беше прицелил внимателно между главите им и беше застрелял Джон.

Очевидно поради някакви свои, извратени причини Пи Джей искаше те да останат живи и да станат свидетели на всички убийства в Коъл Вали, после щеше да ги очисти. Сигурно искаше Селест да бъде дванайсетият апостол в безжизнената пиеса, която смяташе да постави в църквата.

„Ами аз? Какво си намислил за мен, братле?“ — помисли си Джоуи.