Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strange Highways, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2004

История

  1. — Добавяне

16

Несмазаните панти изпищяха отвратително и вратата се отвори към сумрака в църквата, към горещината, пропускайки мразовит въздух, отвориха се към тихата буря, която щеше да се разрази вътре, за разлика от виелицата навън. В църквата влезе един мъж. Той не се приближи тихомълком, дори не бе предпазлив, а направо мина в преддверието и заедно със себе си донесе зловонието на сярата от вентилационните тръби в двора.

Беше Пи Джей. Бе със същите черни ботуши, същия бежов кадифен панталон и червен плетен пуловер, които носеше и по-рано тази вечер в дома им по време на вечерята и по-късно в колата, когато бе защитавал идеята за забравата и братската връзка. След това си бе нахлузил черното яке.

Това не бе Пи Джей, чиито романи винаги бяха в листата на бестселърите, не бе Керуак на новото време, който бе прекосявал страната безброй пъти с различни каравани и коли. Този Пи Джей изглеждаше по-малък от двайсет и шестте си години, току-що бе завършил „Нотр Дам“ и се бе прибрал у дома, за да си почине от новата си работа в нюйоркското издателство.

Той не носеше пушката, с която бе застрелял Джон, Бет и Хана Биймър, а и май не вярваше, че ще му потрябва. Застана под арката, разкрачен, усмихнат. Джоуи беше позабравил прекомерната самоувереност на Пи Джей и изключителната сила, която излъчваше, беше забравил невероятната мощ на самото му присъствие. Думата „обаятелен“ се бе поизносила през седемдесетте, през деветдесетте пък я използваха най-вече журналистите, за да опишат някой новопоявил се политик, който все още не бе обвинен в клептомания; използваха я и за всеки рап певец, който римуваше „изнасилване“ с „отмъщение“, и за всеки млад актьор, който чувстваше, вместо да мисли. Ала без значение коя бе годината, думата сякаш бе създадена специално за Пи Джей Шанън. Той притежаваше обаянието на старозаветен пророк, който се налага на вниманието не заради износената си роба и дългата брада, а заради силата на самото си присъствие — толкова магнетично, че властваше дори над неодушевените предмети, а архитектурните елементи като че ли тайнствено оживяха само за да се съсредоточат върху Пи Джей. Срещайки погледа на Джоуи, Пи Джей рече:

— Джоуи, изненадваш ме.

Брат му избърса потта от челото си с ръкав, но не отговори.

— Мислех, че имаме споразумение — добави Пи Джей.

Джоуи хвана пушката, която лежеше на пода до него. Но не я вдигна. Брат му можеше да избяга и да се скрие в преддверието, преди той да се изправи и да стреля. Освен това от това разстояние нямаше да го уцели смъртоносно, дори и брат му да не успееше да избяга навреме.

— Трябваше само да се върнеш в колежа като добро момче, да се върнеш при работата си в супермаркета, да се потопиш в ежедневието, да се отдадеш на сивия, скучен живот, за който си създаден. Ама ти държеше да си навреш носа тук.

— Ти искаше да те последвам тук — каза Джоуи.

— Е, май си прав, братле. Но не бях убеден, че наистина ще го направиш. Ти си просто едно религиозно хлапе, което обича да целува броеницата. Защо да предполагам, че на теб ще ти стиска? Дори мислех, че ще се върнеш в колежа и ще се хванеш на въдицата на тъпата ми история за мъжа от Пайн Ридж.

— Хванах се.

— Какво?

— Преди. Но не и сега.

Пи Джей се обърка. Той изживяваше за пръв и последен път тази нощ. Джоуи обаче вече я бе преживял по различен начин и само на него бе даден втори шанс да промени нещата.

Грабна трийсетте долара от пода и полуприкрит зад парапета, ги хвърли към брат си. Макар и смачкани, банкнотите прелетяха едва до вратичката на светилището.

— Вземи си среброто.

Пи Джей гледаше като попарен, но се окопити и отвърна:

— Какви глупости говориш, братле?

— Кога сключи сделката? — попита вместо отговор Джоуи, надявайки се да уцели право в десетката на побърканата фантазия на брат си и да пораздруса невероятното му самодоволство.

— Сделка ли?

— Кога продаде душата си?

Без да обръща внимание на думите на Джоуи, Пи Джей каза на Селест:

— Сигурно ти си му помогнала да го разгадае. Умът му няма тази тъмна способност, която да му позволи да прозре истината сам. И не може да се е сдобил с нея в часовете, след като отвори капака на багажника ми. Ти си интересна млада дама. Коя си?

Тя не отговори.

— Момичето на пътя — досети се Пи Джей. — Вече щях да съм те спипал, ако Джоуи не се бе намесил. Но коя всъщност си ти?

Скрити самоличности. Двулики хора. Конспирации. Пи Джей наистина живееше в сложния мелодраматичен свят на психясал параноик с религиозни халюцинации и явно бе зърнал у Селест някакво свръхестествено присъствие.

Момичето продължаваше да мълчи. Лежеше свито зад парапета с ръка върху пушката си.

Джоуи се надяваше, че Селест няма да стреля. Трябваше или да примамят Пи Джей навътре в църквата, или да го убедят, че пушките не са им нужни, тъй като и двамата са защитени от светата земя, на която се намират.

— Знаеш ли къде намерих трийсетте долара, Джоуи? — попита нагло Пи Джей.

— В чантичката на Бевърли Коршак. Сега ще ми се наложи да си ги взема обратно и по-късно наново да ги напъхам в джоба ти. За да осигуря доказателство.

Най-сетне Джоуи прозря каква роля му е отредил Пи Джей, Върху него щеше да падне вината за всичко сторено от брат му и за всичко, което Пи Джей тепърва щеше да стори тази нощ. Без съмнение убийството му щеше да прилича на самоубийство — религиозно хлапе, дето обича да целува броеницата, просто откача и избива дванайсет човека за сатанинската си церемония, после се самоубива, както в трилърите в късните часове.

Беше се избавил от тази съдба преди двайсет години, когато не събра смелост да поеме след Пи Джей по пътя за Коъл Вали, вместо това бе попаднал под ударите на орис не по-благосклонна от тази. Сега трябваше да се спаси и от двата варианта.

— Нали ме попита кога продадох душата си — рече Пи Джей.

Все още стоеше в преддверието.

— Бях на тринайсет, а ти — на десет. Попаднаха ми едни книги за сатанизма, за черните литургии — чиста работа. Вече бях узрял за тях, Джоуи. Правех скромните си церемонии в горите. Бях готов да ти резна вратлето, братче, да изтръгна сърцето ти. Но не се наложи да стигам дотам. Всичко се нареди много по-лесно. Знаеш ли, дори не съм убеден, че церемониите бяха необходими. Мисля, че бе достатъчно, че го исках адски много. С всяка своя клетка, с цялото си сърце, толкова го исках, че ме болеше — и точно това му отвори вратата към мен.

— На кого?

— На Сатаната, Дявола, Лукавия — иронично изрече Пи Джей. — Майчице, та той въобще не е такъв, Джоуи. Всъщност той е доста мил, пухкав стар звяр — поне за ония, които го почитат.

Селест все още стоеше свита зад паравана, но Джоуи се изправи на крака.

— Браво, братле — окуражи го Пи Джей, — не се страхувай. От ноздрите на батко ти няма да изригнат зелени пламъци, нито пък ще ми пораснат криле.

Подът на църквата беше много горещ.

По стъклата на някои от прозорците се кондензира влага и се оформиха фигури, подобни на лица на същества от други измерения.

— Защо го направи, Пи Джей? — попита Джоуи, преструвайки се, че вярва в разни неща като души, дяволи и сделки със сатаната.

— О, хлапе, още тогава ми беше дошло до гуша от немотията и се ужасявах, че като порасна, ще се превърна в същия безполезен боклук като нашия старец. Исках пачки в джобовете си, исках като стана голям, да карам скъпи коли, в които да примамвам момичетата. И нямаше начин това да ми се случи, докато бях просто едно от момчетата на Шанън, докато живеех в стаята до пещта на парното. Обаче след като сключих сделката — виж какво стана. Футболна звезда. Пълен отличник. Най-популярното момче в училище. Момичетата се редяха на опашка да си вдигат полите за мен, а дори като ги зарязвах, те пак ме обичаха, мечтаеха за мен и никога не казваха лоша дума по мой адрес. После дойде пълната стипендия за католическия университет — и това ако не е ирония на съдбата?

Джоуи поклати глава:

— Ти винаги си бил добър спортист, дори като дете. И винаги си бил много умен. Всички винаги са те харесвали. Ти винаги си притежавал тези качества, Пи Джей.

— Друг път! — Пи Джей повиши тон. — Бог не ми даде нищо, когато се пръкнах на белия свят, нищо, нищо, освен собствения ми кръст, който трябваше да мъкна на плещите си. Той е агитатор за страданието, Бог, де. Истински садист. Нямах нишо, докато не сключих сделката.

Истината и логиката нямаха никакъв ефект върху брат му, особено след като психозата му се бе проявила още в детството. Отдавна бе затънал в талазите на лудостта. Единственият изход бе да играят неговата игра, да го окуражават, за да могат да спечелят предимство.

Пи Джей отново се обърна към Джоуи:

— Защо не опиташ и ти, Джоуи? Няма да ти се налага да учиш разни химни, да извършваш церемонии в горите, нищо такова. Просто го пожелай, отвори сърцето си и ще имаш приятел за вечни времена.

— Приятел ли?

— Както аз си имам Юда. Аз го призовах. Освободих го от ада за малко и в замяна той се грижи за мен. Юда има големи планове за мен, Джоуи. Богатство и слава. Иска да задоволявам всяко свое желание, защото той изживява всичко чрез мен — усеща момичетата, вкуса на шампанското, споделя прилива на сила, на могъща сила, когато е настанал моментът за убийство. Той иска най-доброто за мен, Джоуи, и прави всичко възможно, за да го получа. И ти можеш да си имащ такъв приятел, братле. Мога да ти помогна, наистина.

Джоуи остана потресен от невероятната сложност на извратената реалност, в която живееше Пи Джей, реалност на Фаустовски съдби, проклятия, сделки с дявола и обсебвания от зли духове, Ако цели двайсет години не бе чел книги за девиантната психология и за най-странните случаи на психоза, нямаше да проумее сложната същност на чудовището, с което си имаше работа. Със сигурност не е могъл да разбере Пи Джей първия път, когато преживя тази нощ, защото тогава не притежаваше необходимото знание.

— Просто трябва да го желаеш, Джоуи. И тогава ще очистим тази кучка, дето е с теб. Един от синовете на Долан е на шестнайсет. Едро момче. Можем да го нагласим така, все едно той е извършил всичко и после се е самоубил. Ти и аз — ще се измъкнем чисти и винаги ще бъдем заедно, по-близки от братя, по-близки от когато и да било.

— Пи Джей, за какво съм ти аз всъщност!

— Ей, ти не си ми нужен, братче. Не съм намислил да те използвам за нещо просто така. Аз те обичам. Не го ли знаеш? Обичам те. Ти си малкото ми братле. Нали така? Не си ли единственото ми братче? Защо да не искам да бъдеш с мен, да споделяме богатството ми?

Устата на Джоуи пресъхна, но не от внезапно увеличилата се отровна жега в църквата. За пръв път, откакто бе завил по пътя за Коъл Вали, му се прииска да пие.

— Мисля, че съм ти нужен само за да сваля разпятието вместо теб. Или може би да го обърна.

Пи Джей не отговори.

— Мисля, че си отчаян, защото трябва да завършиш започнатото и защото се страхуваш да влезеш в църквата, откакто я осветихме наново.

— Нищо не сте осветили — презрително процеди Пи Джей.

— Обзалагам се, че ако сваля разпятието и духна свещите, че след като разваля олтара и мястото стане отново безопасно за теб, ти просто ще ни убиеш, както беше решил.

— Ей, дечко, не ти ли е ясно с кого разговаряш? Аз съм брат ти. Какво ти става? Аз съм брат ти, винаги съм водил битките ти вместо теб, винаги съм се грижел за теб. Бих ли те наранил? Наранявал ли съм те някога? Въобще какви ги плещиш?

Селест се изправи и застана до Джоуи, сякаш осъзнала, че ако и тя покаже малко кураж, ще успеят да убедят Пи Джей, че символичните предмети, подредени върху импровизирания олтар, наистина ще ги предпазят. Смелостта им може би щеше да подхрани страховете на Пи Джей.

— Щом не се страхуваш от църквата, защо тогава не влезеш? — попита Джоуи.

— Защо е толкова горещо тук? — попита на свой ред брат му, стараейки се да говори самоуверено както винаги. — От какво има да ме е страх? От нищо.

— Тогава ела, влез.

— Тук няма нищо свещено.

— Докажи го. Докосни светената вода.

Пи Джей погледна към пълния мраморен купел.

— Преди тук нямаше вода. Вие сте я налели.

— Така ли?

— Не е благословена — настояваше Пи Джей. — Ти да не си скапан свещеник. Това е просто обикновена вода.

— Тогава я докосни.

Джоуи беше чел за психясали сатанисти, които дотолкова затъвали в самозаблудите си, че притежавали дяволски сили и щом докосвали светена вода или разпятие, ръцете им буквално се покривали с рани. Изгарянията били действителни, макар и причинени единствено от автосугестията на откачените, от силата на собствената им вяра в извратените им халюцинации. Пи Джей продължаваше тревожно да изследва плиткия съд със светена вода и Джоуи го подкани:

— Хайде, де, потопи пръсти… или те е страх, че ще осакати ръката ти, че ще я попари като киселина?

Пи Джей нерешително се приближи към купела. Като подплашено водно конче той разпери пръсти над водата. Сетне дръпна ръка.

— Исусе! — тихо възкликна Селест.

Бяха открили начин да използват умопомрачението на Пи Джей, за да се защитят.

Първия път, когато преживя тази нощ, Джоуи вече не бе момче. Току-що се бе разделил с тийнейджърските си години, когато му се наложи да се изправи не срещу по-големия си брат, а срещу изключително интелигентен и лукав психопат. Този път обаче Джоуи превъзхождаше Пи Джей с двайсет години житейски опит, който щеше да използва срещу него.

— Не можеш да ни сториш нищо — рече той. — Не и тук, на това свещено място. Не можеш да извършиш нищо от онова, дето си го намислил, Пи Джей. Не и сега, не и след като поканихме Бог обратно в дома му. Остава ти само да бягаш. Утрото все някога ще настъпи и някой ще дойде да ни търси или ще открият Биймърови.

Пи Джей отново се опита да потопи пръсти във водата, ала не посмя. Крещейки от страх и бяс, той ритна мраморния купел. Съдът падна от тънкия си пиедестал и разрухата изведнъж отприщи куража на Пи Джей, който навлезе навътре в църквата, докато купелът още се търкаляше. Джоуи се приведе и грабна пушката си. Водата от купела се разля по пода, ала Пи Джей все пак стъпи в локвичката и изпод ботушите му със съскане се надигна серножълта пара, сякаш течността наистина бе благословена и сега се надигаше със страшна сила срещу измъчвания от демони мъж.

Джоуи реши, че подът в преддверието сигурно е много по-нажежен, направо зверски горещ в сравнение със святая светих.

Пи Джей беше забелязал жегата в църквата и също трябваше да се досети за това, ала бе обзет от суеверна паника и не реагира адекватно. Парният облак от „светената“ вода подхрани лудостта му и Пи Джей запищя, сякаш наистина бе изгорен. Всъщност той вероятно страдаше наистина, понеже за жертвите на психосоматична болка тя бе реална като обикновената. Пи Джей изкрещя от ужас, подхлъзна се и падна на колене в локвичката сред още пара, ридаейки, стенейки. Вдигна мокрите си ръце — пръстите му димяха, понечи да скрие лице в шепи, ала изведнъж се отдръпна, обзет от ужас, че капчиците вода по тях в действителност са сълзите Христови и че ще изгорят устните и бузите му, оставяйки го полусляп. Завлачи се на колене и се запрепъва из преддверието навън в нощта, едновременно ревейки от яд и хленчейки от адска болка. Приличаше не на човек, нито на обладан от дявола, а на див звяр, подложен на мъчителни изтезания.

Джоуи едва бе повдигнал ремингтъна си. Пи Джей обаче така и не се доближи достатъчно, че да стрелят по него.

— Мили Боже! — потресена прошепна Селест.

— Имахме страхотен късмет — додаде Джоуи.

Но двамата говореха за различни неща.

— Какъв късмет? — попита тя.

— С нажежения под.

— Подът не е толкова горещ.

Джоуи се намръщи.

— Е, да, де, ама там, в дъното, сигурно е много по-горещ. Всъщност притеснявам се дали е безопасно да оставаме тук още дълго.

— Не е от пода.

— Но нали видя…

— Беше той.

— Той?

Селест бе смъртнобледа като разкривените, призрачни лица по изпотените прозорци. Втренчило се в малката локвичка на пода, която още димеше леко, момичето промълви:

— Той не можа да я докосне. Не бе достоен.

— Не. Глупости. Просто студената вода се разля по горещия под…

Селест енергично тръсна глава:

— Покварен е. Не може да докосне нищо свято.

— Селест…

— Покварен е, нечист и порочен.

Джоуи се притесни, че тя ще изпадне в истерия, и попита:

— Да не би да забрави?

Селест го погледна право в очите и той зърна такава интелигентност в тях, че всички тревоги за истерия и панически атаки изчезнаха. Острият й взор излъчваше потресаващо спокойствие и кротост. Тя не бе забравила. Нищо не бе забравила. И Джоуи усети, че сетивата й са много по-изострени от неговите. Въпреки това добави:

— Ние наляхме водата в купела.

— Е, и?

— Не съм свещеник.

— Е, и?

— Ние наляхме водата и тя беше най-обикновена вода.

— Видях какво му причини.

— Просто парата…

— Не, Джоуи. Не, не — прекъсна го тя и думите й се стрелнаха бързи, накъсани, а Селест бе като обезумяла в усилието си да го убеди. — Зърнах ръцете му и част от лицето му — кожата му се покри с мехури и почервеня, не е възможно парата да е била толкова гореща, не и от дървения под.

— Психосоматични рани — уверяваше я Джоуи.

— Не.

— Това е силата на ума, на автохипнозата.

— Нямаме много време — разтревожи се тя и огледа разпятието и подредбата на олтара, сякаш за да се убеди, че всичко си е на мястото.

— Не вярвам да се върне тук — успокои я той.

— Ще се върне.

— Но ние нахлухме право в халюцинацията му, изкарахме му ума…

— Не. Той не може да бъде уплашен. Нищо не може да го уплаши.

Селест изглеждаше леко зашеметена от шока, ала Джоуи имаше странното усещане, че тя разсъждава трезво и че е дарена с интуиция, каквато той не притежаваше. Сетивата й възприемаха непознати, неуловими неща. Селест се прекръсти:

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух… — плашеше го дори повече от Пи Джей.

— За психозата с наклонност към убийство — заобяснява той — са характерни гневът, яростта, но брат ми е подвластен на страха като всеки друг. Много от…

— Не. Той е бащата на страха…

– … много от тях живеят в постоянен ужас…

– … бащата на лъжите, този нечовешки гняв…

— … дори когато фантасмагориите им са толкова ярки като неговите, те живеят във вечен страх от…

— … е гняв, който го движи во веки веков — завърши думите си тя.

Очите й бяха изцъклени, всевиждащи.

— Той никога не се предава, никога няма да се предаде, няма какво да губи, във вечно състояние на ярост е, откакто падането…

Джоуи се втренчи във водата, в която Пи Джей се бе подхлъзнал. В църквата стана непоносимо горещо, но от локвичката вече не се надигаха пари. Пък и Селест явно не говореше за това падане. Той се подвоуми, сетне попита:

— За кого говориш, Селест?

Момичето изглеждаше така, все едно се вслушва в гласове, които той не би могъл да долови.

— Той идва — рече тя уплашено.

— Ти не говориш за Пи Джей, нали?

— Идва.

— Какво? Кой?

— Приятелят му.

— Юда? Юда не съществува. Това е измислица.

— Не Юда.

— Селест, стегни се, не е възможно самият дявол наистина да е обсебил Пи Джей.

Селест се изплаши от настоятелното му придържане към логиката, също както той се бе изплашил от потъването и в дълбокия мистицизъм. Сграбчи яката на дънковото му яке и рече:

— Времето ти изтича, Джоуи. Нямаш още много, за да повярваш.

— Аз вярвам…

— Но не в това, което е съществено.

Селест го пусна, прескочи парапета и се приземи на двата си крака.

— Селест!

Втурвайки се през портичката на светилището, тя изкрещя през рамо:

— Ела, пипни пода, Джоуи, тук, където се разля водата, ела да видиш дали е толкова горещо, че да се надигне такава пара, бързо!

Изплашен за нея, изплашен от нея, Джоуи също прескочи парапета.

— Чакай!

Селест блъсна вратичката.

Над непрестанното трополене на дъжда се надигна друго буботене. Постоянно усилващ се рев. Ала не идваше изпод земята. Идваше отвън.

Селест забърза към средата на залата. Джоуи погледна през прозорците отляво. После и към онези отдясно. Тъмнина и от двете страни.

— Селест! — изкрещя той от светилището. — Покажи ми ръцете си!

Тя почти бе стигнала центъра. Обърна се към Джоуи. Лицето и беше потно и блестеше като гледжосана керамика. Блестеше на светлината на свещите. Лице на светица. На мъченица. Ревът се усили. Към тях се приближаваше кола.

— Ръцете! — отчаяно крещеше Джоуи.

Селест вдигна длани.

В нежната кожа имаше отвратителни рани. Черни дупки, от които шуртеше кръв.

В същия миг сред пръскащи се стъкла, натрошено дърво и парчета мазилка мустангът влетя в църквата с изгасени фарове и виещ двигател. Клаксонът внезапно изстена, гумите изпукаха, щом подът под тях стана на трески, ала колата се движеше с невиждана мощ все по-навътре, блъскайки се в скамейките. Пейките се наклоняваха, блъскаха се една в друга, натрупваха се една върху друга като огромно цунами, ала мустангът ги разблъскваше като мухи и навлизаше навътре, двигателят ревеше, гумите виеха, клаксонът свиреше.

Джоуи се строполи на пода и прикри глава с ръце, убеден, че ще намери смъртта си в прииждащата вълна. Беше още по-сигурен, че Селест ще умре, или сега — премазана от колата в настъпилия апокалипсис, или по-късно — когато Пи Джей я приковеше към стената или на пода. Беше се провалил, беше заблудил Селест. След лавината от дървени трески и скамейки, след вихрушката от счупено стъкло и хоросан щеше да завали кървав дъжд. Ала над писъка на клаксона, над рева на мотора, над звънтенето на стъкления дъжд и грохота на сриващи се греди се извиси още един звук, който смрази кръвта на Джоуи — шумът от падането на разпятието.