Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strange Highways, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2004

История

  1. — Добавяне

15

Църковните порти все още стояха широко отворени. Вътре в църквата лампите светеха, както Джоуи ги беше оставил.

Селест влезе в преддверието и той я последва, като затвори вратата. Ръждясалите панти изскърцаха шумно — точно както Джоуи очакваше. Ако Пи Джей ги бе проследил, нямаше да може да влезе безшумно в църквата.

Пред входа на залата Джоуи зърна мраморния купел, бял и изсъхнал като древен череп.

— Излей водата от каната.

— Защо?

— Просто го направи — напрегнато рече Джоуи.

Селест подпря пушката си на стената и махна капачето на пластмасовия съд. Водата плисна и загъргори в купела.

— Донеси празната кана. Не я оставяй тук, където може да я види.

Джоуи поведе момичето покрай централната пътека, през портичката на святая светих, край подиума за хора.

Тялото на Бевърли Коршак, омотано в тежката мушама, лежеше на олтара.

— А сега какво? — попита Селест, следвайки спътника си.

Джоуи положи вързопчето до мъртвата жена.

— Помогни ми да я преместя.

Момичето се намръщи и попита:

— Къде ще я местим?

— Извън святая светих, в стаичката за приготовления. Тя не трябва да стои тук така. Иначе това ще е оскверняване на църквата.

— Това вече не е църква.

— Скоро отново ще бъде.

— Какви ги говориш?

— Когато си свършим работата.

— Нямаме властта да я направим отново църква. За това си трябва епископ или нещо такова, нали така?

— Не, официално не сме упълномощени да го извършим, но може би и не се налага, за да участваме в извратената фантазия на Пи Джей. Може би единственото, което ни трябва, е малко декор. Селест, моля те, помогни ми!

Тя неохотно се съгласи и двамата преместиха трупа, поставяйки го внимателно в един ъгъл на стаичката, където свещениците се бяха приготвяли за месите.

При първото им посещение в „Сейнт Томас“ бяха заварили външната врата на стаичката отворена. Джоуи я беше затворил и заключил. Сега отново я провери и се успокои, че все още е здраво заключена.

Друга врата водеше надолу по някакви стълби. Взирайки се в мрака, той попита:

— Ти си идвала тук на църква през целия си живот, нали? Мазето има ли друг изход?

— Не. Дори прозорци няма. Цялото е под земята.

Значи Пи Джей нямаше да може да се промъкне в черквата оттам, оставаше само официалният вход на сграда.

Върнаха се в светилището и на Джоуи му се прииска да бяха донесли някоя ниска масичка или нещо друго, с което да заместят липсващия олтар. Ала и платформата трябваше да свърши работа.

Развърза краищата на чаршафите и извади статуята, разпятието, свещите, чука и пироните.

Селест му помогна да покрият платформата на олтара с белите чаршафи.

— Може би я е приковал към пода, докато… е правил, каквото е правил — каза той. — Но не я е измъчвал просто така. Имало е много по-дълбоко значение за него. Извършвал е светотатство, богохулствал е. Всъщност изнасилването и убийството са били част от церемония.

— Церемония ли? - попита Селест и потрепери.

— Ти каза, че той е силен и че няма да го стреснем лесно, защото вярва в нещо. Ти каза, че вярва в себе си. Но мисля, че брат ми е отишъл по-далеч. Той вярва в тъмната сила.

— Сатанизъм ли? — отново попита момичето. — Пи Джей Шанън, футболната звезда, чаровният принц?

— И двамата знаем, че този човек вече не съществува… ако въобще някога го е имало. Тялото на Бевърли е достатъчно красноречиво поне в това отношение.

— Ама той получи стипендия за „Нотр Дам“, Джоуи, а там май не окуражават сатанинските литургии.

— Може би всичко е започнало тук, преди колежа, преди Ню Йорк.

— Не се връзва.

— Да, може би сега, през 1975, да няма особен смисъл — съгласи се Джоуи, като изглаждаше гънките по чаршафите. — Но през 1995 година въобще не е необичайно леко сбъркано хлапе да се увлече в сатанизъм. Въобще не се и съмнявай. А и през шейсетте и седемдесетте се е случвало — просто не толкова често.

— Не мисля, че тази твоя 1995 ми харесва.

— Не си единствена.

— Пи Джей изглеждаше ли смахнат в гимназията?

— Не. Но понякога най-откачени са онези, дето не го показват. Покривките бяха изпънати върху олтара. Почти нямаше гънки. Сега белият чаршаф изглеждаше по-бял, отколкото когато бе вързоп, сега сияеше.

— По-рано — спомни си Джоуи — ти ми каза, че той се държи жестоко, арогантно, сякаш се мисли за богопомазан. Може би се чувства точно така. Може би си е въобразил, че е сключил сделка, която го предпазва, и че сега е напълно недосегаем.

— Да не искаш да кажеш, че е продал душата си?

— Не. Не казвам, че имаме душа и че тя може да бъде продадена, дори и да съществуваше. Просто искам да ти обясня какво може би си мисли той, че е направил, и защо тази гротескна фантазия му вдъхва такава нечувана самоувереност.

— Имаме душа — тихо, но решително заяви Селест.

Джоуи се изправи, вдигна чука и пироните и рече:

— Донеси разпятието.

Той отиде в дъното на святая светих, където някога над олтара беше висяла дърворезбата на разпнатия благословен син Божи. На стената нямаше никакви петна, две наземни лампи осветяваха мазилката отдолу-нагоре. Това положение на светлините имаше за цел да засили внушението, че се съзерцава божественото. Джоуи заби един пирон малко над нивото на погледа.

Селест окачи фигурата и „Сейнт Томас“ отново имаше разпятие над платформата на олтара си.

Взирайки се в мъртвешката нощ и измитите от дъжда прозорци, Джоуи се зачуди дали Пи Джей ги наблюдава. Как ли тълкуваше действията ям? Дали новото развитие на нещата го забавляваше, или го плашеше? Замисли се и каза:

— Сцената, която иска да пресъздаде, изглежда, е пародия на среща на дванайсетте апостоли, събрани и подредени в една осквернена църква с цената на дванайсет живота — това не е просто умопомраченне. Това е нещо като… жертвоприношение.

— Преди малко ми каза, че той се мисли за Юда.

— Предателят. Той предава спътниците си, семейството си, — вярата си, дори Бог. Покварява другите. Пъхна трийсет долара в джоба на якето ми онази вечер, преди да замина за колежа. — Трийсет долара — трийсет сребърника.

Джоуи се върна до олтара, остави настрана чука и в единия край на покритата с чаршаф платформа сложи шестте коледни свещи.

— Трийсет долара. Просто мъничък символ, който да го забавлява. Плати ми за съучастничеството, че позволих да му се размине убийството, превърна ме в Юда.

Селест драсна клечка кибрит, за да запали свещите, и рече:

— Значи за него Юда Искариотски е — какво е — нещо като сатанински светец ли?

— Нещо такова.

— Дали Юда е отишъл в ада за предателството си срещу Исус? — зачуди се тя.

— Ако вярваш в ада, значи Юда сигурно е в някой от най — страховитите му кръгове.

— Е, ти, разбира се, не вярваш в ада.

— Виж, не е важно в какво вярвам аз, важно е в какво вярва Пи Джей.

— Не си прав.

Той обаче заяви:

— Не твърдя, че разбирам всички извратености и гадости на самозаблудата му, но горе-долу я схващам. Не се и съмнявам, че някой първокласен психиатър също ще се затрудни да разбере изкривеното съзнание на по-големия ми брат.

Селест запали и последната ароматна свещ и отвърна:

— Значи Пи Джей се е прибрал у дома от Ню Йорк, поразходил се е наоколо и е видял какво е положението в Коъл Вали. Видял е изоставените къщи и токсичните газове. Видял е, че вентилационните шахти са много повече. Разбрал е за горещата пукнатина в края на града. Църквата пък е поругана. Все едно целият град потъва в дълбините на пъкъла. Всъщност той се продънва в ада пред очите му. И това го е възбудило. Така ли мислиш, че е станало?

— Аха. Много от психарите са чувствителни към символичното. Те живеят в своя реалност. В техния свят всичко има скрит смисъл. Няма съвпадения.

— Говориш все едно си зубкал за изпит по предмета.

— През годините прочетох доста книги за поведението на психопатите. Отначало си втълпявах, че го правя като проучване за романите, които щях да пиша. После, когато признах пред себе си, че никога няма да стана писател, пак продължих да ги чета.

— Ала подсъзнателно си се опитвал да разбереш Пи Джей.

— Социопат-убиец с религиозни халюцинации като брат ми може да вижда демони и ангели, маскирани като обикновени хора. Той вярва, че небесните сили са замесени и в най-незначителното събитие. Светът, в който живее, е изключително драматично място, изпълнено със зловещи, заплетени конспирации.

Селест кимна. Разбираше го. В края на краищата като дъщеря на директор на гимназия бе израснала в дом, пълен с книги.

— Той е гражданин на страната Параноя. Добре, значи може би е убивал години наред, след като е заминал за колежа, ако не и преди това, едно момиче тук, друго — там, по някое и друго жертвоприношение от време на време. Но ситуацията в Коъл Вали наистина го съблазнява, кара го да извърши нещо специално, нещо нечувано.

Джоуи постави статуята на Богородица срещу запалените свещи и включи малката крушка.

— И затова ние ще провалим плановете му, като отворим отново вратите на църквата за Господ. Ще се озовем направо в центъра на фантазията на Пи Джей и ще преборим неговите символи с нашите, ще отблъснем едно суеверие с помощта на друго.

— И как по-точно ще го спре това? — попита Селест и се приближи до Джоуи, за да запали трите молитвени свещички в рубиневочервените свещничета, които той старателно бе подредил пред керамичната Дева.

— Това ще го разтърси, така поне се надявам. Това е първото нещо, което трябва да направим — да го разтърсим, да накърним самоувереността му и да го накараме да престане да се крие в мрака, където нямаме шанс срещу него.

— Като див вълк е — съгласи се Селест, — който обикаля около лагерния огън.

— Той вече е запланувал това жертвоприношение — дванайсет жертви, дванайсет невинни души, а той вярва, че трябва да ги достави. Но е решил да направи сцената с труповете в църква, от която Господ е бил прогонен.

— Изглеждаш толкова сигурен… сякаш сте на една вълна.

— Той ми е брат.

— Страшничко е.

— И за мен е. Но усещам, че Пи Джей има нужда от „Сейнт Томас“. Няма начин да открие друго място като това, не и тази нощ. И сега, когато е започнал деянието си, той се чувства призван да го завърши. Тази нощ. Ако ни наблюдава в този момент, ще види какво правим и това ще го потресе, ще го накара да излезе от убежището си и да ни принуди да развалим направеното.

— Защо просто не ни застреля през прозореца и после не дойде сам да го развали.

— Можеше да го направи, ако се бе усетил по-рано, но разпятието вече е окачено и е прекалено късно. Дори да съм прав само наполовина за умопомрачението му, дори той да е само наполовина толкова луд, колкото го мисля… Не вярвам, че ще смее да докосне разпятие, поставено в святая светих, също като вампирите.

Селест запали и последната свещ.

Олтарът би трябвало да изглежда абсурден — като подредба на деца, които си играят на църква. Ала въпреки нескопосаната постановка Селест и Джоуи бяха изградили изненадващо убедителна илюзия за освещаване на черквата. Дали изглеждаше така заради светлината, която разкриваше голотата на поруганата църквата, но от чаршафите върху платформата на олтара сякаш струеше свръхестествен блясък, все едно бяха боядисани с фосфоресциращи багрила. За Джоуи тези чаршафи бяха по-бели и от най-снежнобелите платна, които бе виждал през живота си. Разпятието, осветявано под странен ъгъл отдолу нагоре, хвърляше абсурдно издължена сянка върху стената на светилището, затова и изглеждаше почти толкова масивно, колкото дърворезбованата фигура, която бяха свалили по време на подготвителните работи за срутването на църквата. Пламъчетата на дебелите коледни свещи се извисяваха спокойно и уверено и въпреки силното течение в църквата, восъкът на нито една от свещите не се разливаше настрани, а най-чудното бе, че изкуствено ароматизираният парафин ухаеше на тамян. Заради играта на светлината и странното разположение на предметите едната от молитвените свещички в рубинените свещничета създаваше илюзия за кървавочервено петно върху гърдите на разпнатата бронзова фигурка.

— Готово — рече Джоуи и остави двете пушки на земята, така че да не се виждат.

— Той вече ни видя с оръжията — каза Селест. — Знае, че имаме пушки. Няма да ни остави да ги използваме.

— Може би. Зависи колко дълбоко е потънал в халюцинацията си и колко недосегаем се чувства.

Джоуи обърна гръб на олтара и коленичи зад оградката. Тежкият парапет и обемистите напречни летви предлагаха известно прикритие срещу евентуална стрелба, ала той не се заблуждаваше, че укритието е надеждно. Пролуките между летвите бяха около пет-шест сантиметра широки. Освен това дървото беше старо и сухо и голямокалибрени патрони щяха да го унищожат почти моментално, а някои от треските можеха да се превърнат в смъртоносни шрапнели. Коленичила до него, Селест сякаш прочете мислите му и прошепна:

— И без това пушките не са разрешение на проблема.

— Така ли?

— Тук не става дума за сила, а за вяра.

За пореден път тази нощ Джоуи зърна загадката в тъмния поглед на момичето. Изражението й бе странно спокойно, като се имаха предвид обстоятелствата.

— Какво знаеш ти, което аз не знам? — попита я той.

Селест отвърна на настоятелния му поглед, сетне погледна към голямата църковна зала и отвърна:

— Много неща.

— Понякога изглеждаш…

— Как?

— Различна.

— Различна от какво?

— От всички.

Едва забележима, загадъчна усмивка заигра на устните и.

— Аз не съм просто дъщерята на директора.

— Нима? Ами какво още?

— Аз съм жена.

— Не е само това — настояваше Джоуи.

— Да не би да има още нещо?

— Понякога изглеждаш… много по-възрастна, отколкото си.

— Има някои неща, които знам.

— Разкажи ми.

— Разни неща.

— Би трябвало и аз да ги знам.

— Не могат да бъдат изказани — тайнствено рече Селест и усмивката и угасна.

— Не сме ли заедно? — сопна се той.

Момичето го погледна отново:

— Ама, разбира се.

— Тогава, ако има нещо, което знаеш и което може да помогне…

— Не е толкова просто, колкото си мислиш — прошепна тя.

— Какво?

— Заедно сме много повече, отколкото можеш да си представиш.

Или Селест беше решила да се държи потайно, или въпросът въобще не опираше до мистерии. Момичето се загледа към залата. Мълчаха. Дъждът и вятърът блъскаха неистово стените на църквата.

След малко Джоуи каза:

— Топло ми е.

— От известно време тук вътре стана по-топло — съгласи се Селест.

— Но как е възможно? Тук няма отопление.

— Идва от пода. Не го ли усещаш?

Джоуи положи ръка на пода и откри, че дървото наистина е топло.

— Идва под земята, от пожарищата под „Сейнт Томас“ — обясни Селест.

— Може би вече не са толкова надълбоко — каза Джоуи и си спомни тиктакането на монитора в кабинета на баща и. — Трябва ли да се притесняваме от токсични газове?

— Не.

— Защо не?

— Тази вечер ни дебне по-голямо зло.

Само за минута-две ситни капчици пот оросиха челото на Джоуи.

Той започна да търси в джобовете на якето си носна кърпичка, но вместо това откри ролце банкноти. Две по десет долара. Две по пет. Трийсет долара.

Продължаваше да забравя, че случилото се преди двайсет години в известен смисъл бе станало едва преди няколко часа.

Джоуи загледа потресен сгънатите хартийки и си припомни настоятелно страстта, с която Пи Джей го караше да ги вземе, докато двамата седяха в колата му. Трупът беше скрит в багажника. Миризмата на дъжд тежеше в нощта. Металната смрад на кръв лепнеше по небцето му. Джоуи се разтрепери отвратен и изпусна парите. Щом полетяха от отворената му длан, те ненадейно се превърнаха в монети и зазвъняха по дъсчения под като камбанки. Бляскаха, търкаляха се, въртяха се, потракваха и най-накрая останаха неподвижни.

— Какво е това? — попита Селест.

Джоуи я погледна. Тя не ги беше видяла. Монетите бяха от другата му страна.

— Сребро.

Той се извърна и отново погледна към сребърниците, ала те бяха изчезнали. На пода до него лежаха само банкнотите.

В църквата беше като в пещ. Стъклата на прозорците, по които се стичаха дъждовни ручейчета, сякаш се топяха.

Сърцето на Джоуи изведнъж подскочи и заблъска в гърдите му.

— Той идва.

— Къде е?

Джоуи леко се надигна и посочи над редовете пейки към преддверието на църквата, където вратата едва се виждаше.

— Идва.