Дийн Кунц
Непознати пътища (2)

2

Същата нощ се разрази буря. Тъмнината се сгъсти и започна да настъпва срещу планините, за да се настани сред високите ридове. Небесата бяха лишени от светлина също като тягостна и потискаща ниска изба от студен камък.

Като момче Джоуи Шанън понякога сядаше край прозореца в стаята си на втория етаж и съзерцаваше късчето небе, приклещено между зъберите на близките планини. Звездите и луната, която бързо преплуваше разстоянието между планинските върхари, му бяха така необходимите доказателства, че някъде отвъд Ашървил, Пенсилвания, съществуват други светове, където възможностите бяха неизчерпаеми и където дори и момче от суровата въгледобивна провинция може да си намери късмета; да стане какъвто си пожелае, щом порасне, особено пък ако момчето бе като него с дръзки мечти и с нестихващ копнеж да ги осъществи.

Тази нощ, на четирийсетгодишна възраст, Джоуи седна до същия прозорец, но не можа да се наслади на гледката на звездното небе. Замести я с бутилка „Джак Даниелс“.

Преди двайсет години, през един друг октомври, когато светът изглеждаше много по-приветливо място, Джоуи се върна у дома за една от редките си почивки от Щатски колеж в Шипенсбърг, където учеше с помощта на частична стипендия и на заплатата си от супермаркета, в чийто склад работеше вечерите и уикендите. Майка му беше приготвила любимите му шницели с доматен сос, картофено пюре и печена царевица, а Джоуи беше поиграл на карти с баща си.

По-големият му брат Пи Джей (от Пол Джон) също се беше прибрал у дома за уикенда и къщата бе кънтяла от смях. Всеки миг с Пи Джей се бе превръщал в незабравим спомен. Той беше успявал във всичко, с което се бе захващал — отличник в гимназията и в колежа, футболна звезда, хитър покерджия, който рядко губеше, мъж, когото и хубавиците зяпаха с влажен поглед, но най-страхотното при Пи Джей беше подходът му към хората и атмосферата, която създаваше около себе си. Където и да отидеше, той имаше дарбата мигновено да си създава приятели, да бъде харесван, притежаваше и свръхестествената способност винаги да казва правилното нещо при запознанство. Обикновено без много-много усилия Пи Джей ставаше душата на всяка компания. Високоинтелигентен, но не и надут, красив, но не и суетен, духовит, ала никога злобен, Пи Джей беше страхотен брат. Нещо повече — Пи Джей продължаваше през всички тези години да бъде пример за Джоуи; той беше човекът, на когото Джоуи искаше да прилича, ако му бе възможно да го направи.

През изминалите десетилетия Джоуи се бе отдалечавал все повече от своя пример. За разлика от по-големия си брат, който вървеше от успех към успех, той определено беше цар на провала.

Сега взе няколко кубчета лед от купата на пода до креслото и ги пусна в чашата си. Добави и малко „Джак Даниелс“.

Нещото, в което Джоуи не се провали, бе пиенето. Въпреки че банковата му сметка никога не бе надвишавала сумата от две хиляди долара, той някак успяваше да си позволява най-доброто уиски. Никой не можеше да го обвини, че е евтино пиянде. Последната нощ, която бе прекарал у дома — събота, 25 октомври 1975 година, бе седял край същия прозорец с бутилка кола в ръка. Тогава още не беше пияница. Диамантени звезди бяха обсипвали небето през онази нощ и тогава му се струваше, че отвъд планините го чакат милиони възможни животи. Сега до него беше уискито. Беше благодарен, че го има.

Беше 21 октомври 1995 година, отново събота. Съботните вечери бяха най-тежки за него, макар и да не знаеше защо. Може би ги мразеше, защото тогава хората се издокарваха и излизаха на вечеря, на танци или някъде да отпразнуват края на поредната работна седмица, докато Джоуи можеше да празнува само прекарването на изминалите седем дни в затвора, в който се бе превърнал животът му.

Бурята се разрази малко преди единайсет. Брилянтни светкавици като от разтопено сребро просветваха и трещяха из продраното небе, разкривайки на Джоуи потрепващото му отражение в прозореца. Първите едри дъждовни капки заудряха по прозореца, а призрачното отражение на Джоуи се разтече пред очите му.

Към дванайсет и половина Джоуи стана и отиде да си легне. Стаята му бе тъмна като въглищна мина, но и след двайсет години той не се нуждаеше от лампа, за да се ориентира. Помнеше напукания балатум, кръглата черга, която майка му бе изтъкала, тясното легло с желязна табла над главата и самотното нощно шкафче. В ъгъла имаше старо изподраскано бюро, на което си беше писал домашните като ученик, а когато беше на осем или девет, бе сътворил и първите си разкази за вълшебни царства, за чудовища и за пътешествия до Луната.

Като малък обичаше да чете и мечтаеше да стане писател. Това бе едно от малкото неща, в които не успя да се провали през последните двайсет години, защото така и не се опита. След онзи октомврийски уикенд през 1975 година Джоуи измени на навика си да пише разкази и заряза мечтата си.

Сега леглото не беше покрито с плюшена кувертюра както тогава, всъщност дори не бе постлано с чаршафи. Джоуи бе прекалено изморен, за да търси постелки.

Изпъна се по гръб върху голия дюшек, без да сваля ризата и дънките, без дори да си направи труда да събуе обувките. В тъмнината се разнесе познатият мек звук от поскърцването на разхлабените пружини.

Въпреки умората не му се спеше. Бутилката „Джак Даниелс“ не му помогна да се успокои и не прогони страховете му. Чувстваше се уязвим. В съня си щеше да бъде безпомощен.

Обаче се налагаше поне да се опита да поспи. След малко повече от дванайсет часа щеше да погребва баща си и трябваше да възстанови силите си. Занесе креслото до вратата, наклони го и пъхна облегалката му под топката на бравата — простичка, но доста ефикасна барикада.

Стаята му се намираше на втория етаж. През прозореца и трудно би могъл да се вмъкне някой неканен гост. Пък и прозорецът беше затворен.

Сега вече дори и да заспеше дълбоко, никой нямаше да успее да се вмъкне в стаята, без да го усети. Никой. Нищо.

Излегна се отново и се заслуша в трополенето на дъждовните капки по покрива. Ако някой се прокрадваше в къщата в този момент, Джоуи нямаше да го чуе заради оглушителния тътен на бурята.

— Шанън — измърмори той, — откачаш на стари години.

Дъждьт, който наподобяваше церемониални погребални барабани, съпроводи Джоуи в пътя му към още по-непрогледен мрак.

В съня си Джоуи лежеше в леглото до мъртва жена, облечена в странна прозрачна одежда, подгизнала от кръв. „Искаш ли да ме любиш? — питаше го тя. — Никой няма да узнае. Дори аз не мога да те издам. Не съм само мъртва, сляпа съм.“ Тогава тя извърна лице към него и той видя, че очите и ги няма. В зеещите очни ябълки зърна най-непрогледната тъма, която можеше да съществува. „Твоя съм, Джоуи. Твоя.“

Събуди се не с писък, а със стон на неизмерима горест. Седна на крайчеца на леглото и зарови лице в шепи, хлипайки тихо.

Макар че беше замаян и му се гадеше от изпития алкохол, Джоуи проумя, че реакцията му е доста странна. Въпреки че сърцето му препускаше от ужас, мъката му бе по-силна от страха. Не познаваше мъртвата жена, тя бе просто страшилище, родено от пиянството и недоспиването. Предишната вечер, потресен от новината за смъртта на баща си и уплашен от пътуването до дома, Джоуи почти не беше спал. Сега заради умората и уискито сънищата му бяха прокълнати да приютят смразяващи кръвта чудовища. Мъртвата обаче беше само един гротесков кошмар. Ала споменът за безоката жена остави у Джоуи тягостното усещане за загуба, тежка като воденичен камък.

Според светещия циферблат на часовника му часът бе три и половина през нощта. Беше спал по-малко от три часа.

Мракът все още притискаше стъклата на прозореца, а безкрайните конци на дъжда се разплитаха в нощта.

Джоуи стана и отиде до бюрото, на което беше оставил недовършената бутилка „Джак Даниелс“. Още една глътка нямаше да му навреди. Нуждаеше се от нещо, за да изкара до сутринта.

Докато отваряше бутилката, Джоуи беше обхванат от необяснимо желание да отиде до прозореца. Нещо го привличаше като силен магнит, но той се съпротивляваше. Страхуваше се, че от другата страна на мокрото стъкло може би ще види как мъртвата жена лети цял етаж над земята — руси коси, заплетени и мокри, зейнали очни ябълки, по-мрачни от нощта, прозрачна кървава роба, протегнати ръце в безмълвна молба да отвори прозореца и да се втурне в бурята заедно с нея.

Беше убеден, че тя наистина се носи в дъжда като призрак. Дори не се осмеляваше да погледне към прозореца. Ако я погледнеше дори за миг, тя щеше да го сметне за покана да влезе в стаята му Също като вампир тя можеше да потропа на стъклото и да помоли да я пусне вътре, ала непоканена нямаше да посмее да влети.

Тръгна към леглото с бутилката уиски в ръка, Джоуи извърна очи от това страшно, рамкирано късче от нощта. Зачуди се дали е мъртвопиян, или губи разсъдъка си. За своя изненада затвори бутилката, без да отпие.