Дийн Кунц
Непознати пътища (14)

14

Кухнята, макар и с пластмасови плотове и линолеум на пода, приличаше на Чистилището. На Джоуи му се искаше събитията или някакво отчаяно хрумване да му помогнат да се махне оттам. Трябваше да има нещо, което да направи, за да спре Пи Джей.

Обаче да отидат в дома на Доланови само с желанието да предотвратят убийствата, щеше да бъде пълно безумие. Със Селест просто щяха да станат свидетели на смъртта им.

Може би имаше начин да се вмъкнат в къщата, без някой да бъде застрелян на вратата или пред прозорците. Може би щяха да убедят хората, че са в опасност, и заедно с тях да се барикадират в дома като в крепост. Ала тогава Пи Джей просто щеше да драсне клечката и да ги изгори до един или да ги принуди да избягат навън, където щеше да ги застреля като кучета.

Сети се, че Доланови имат гараж, и ако успееха да влязат в него, щяха да се качат на колата си, за да бягат, и тогава Пи Джей щеше да стреля по гумите от прикритието си. Сетне щеше да убие хората, докато те стояха в капана на повреденото си возило.

Джоуи никога не беше срещал някого от Доланови. Да се убеди, че те наистина съществуват, му беше доста по-трудно, отколкото си бе представял. Колко лесно бе просто да си седи тук и да остави другите сами да се оправят, а той да вярва единствено в зеленикавите сенки около себе си, в слабата миризма на канела и в силния аромат на прясно кафе, в твърдото дърво зад гърба си и в тихото мърморене на хладилника.

Преди двайсет години, когато пренебрегна зловещото доказателство за стореното от брат му, по същия начин като сега не можеше да повярва в съществуването на жертвите. Без окървавените им лица и осакатените им трупове, нахвърлени един върху друг, те бяха така нереални за него, също както парижаните за човек, убеден в идеята на солипсизма. Колко ли хора беше убил Пи Джей през тези двайсет години след злощастната върволица от тази нощ? По двама на година — общо четирийсет? Не. Да убива толкова рядко, сигурно не е било никакво предизвикателство за него, липсвала е тръпката. Може би повече от един на месец? Двеста и петдесет жертви — измъчвани, осакатени, обругани и захвърлени в канавките из цялата страна или погребани в тайни гробове. Не би било невъзможно за тъмната енергия, която владееше брат му. Когато беше отказал да повярва в ужаса, последвал тази нощ, Джоуи всъщност бе отказал да повярва, че убийствата наистина са се случили.

Сега за пръв път осъзна отговорността, която лежеше на плещите му, толкова голяма, че не му се искаше да повярва в нея. Мълчаливото съгласие, което бе дал на Пи Джей през онази вечер, беше довело до триумф на злото, толкова зловещ и кървав, че Джоуи изведнъж се почувства смазан от вината, жигосала душата му.

Ненамесата беше дала по-силни резултати дори от евентуален опит да направи нещо.

— Той иска да отидем у Доланови, за да видим как ги убива — прегракнало обясни Джоуи. — Ако не отидем веднага, може би… ще им спечелим още малко време.

— Не можем просто да седим тук.

— Не. Защото и без това рано или късно той ще ги избие.

— Няма да е късно — мрачно предрече Селест.

— Докато все още е тук и ни дебне, трябва да направим нещо неочаквано, за да го задържим при нас, далеч от семейството, трябва да направим нещо, което да го изненада и обезпокои.

— Какво например?

Мърморенето на хладилника. Дъждът. Кафето, канелата. Часовникът на фурната — тик-так, тик-так.

— Джоуи? — подкани го тя.

— Много е трудно да се сетя за нещо, което да го обърка. Той е толкова самоуверен, толкова дързък.

— Защото има вяра.

— Пи Джей ли? Вяра в какво?

— В себе си. Това перверзно копеле вярва в себе си, в хитростта си, в чара си, в интелигентността си. Вярва в дарбата си. Не е като религия, но Пи Джей вярва в себе си с неутолима страст и тя му вдъхва невероятна самоувереност. Дава му сила.

Думите на Селест му подействаха като токов удар, ала Джоуи не осъзна веднага защо. Сетне въодушевено рече:

— Права си. Той наистина вярва в нещо. Но не само в себе си. Вярва и в нещо друго. Не е ли очевидно? Той мисли, че е вярващ, и ако посвирим върху тази струна, може би ще го изнервим и ще си спечелим предимство.

— Не те разбирам — ядоса се Селест.

— После ще ти обясня. Нямаме много време. Претърси кухнята, виж дали ще намериш свещи и кибрит. Вземи и една празна бутилка или буркан и го напълни с вода.

— Защо?

— Просто потърси нещата — отвърна Джоуи. — Налага се да взема фенерчето, затова си отвори хладилника, за да свети лампичката му. Не пускай неоновото осветление. Прекалено ярко е. На Пи Джей сигурно вече му е писнало да ни дебне и ако види сянката ти, няма да се церемони и ще стреля.

Той остави Селест в зеленикавия мрак и тя извика подире му:

— Къде отиваш?

— В гостната. После на горния етаж. Ще са ми нужни някои неща.

— Какви неща? — Ще видиш.

Щом влезе в хола, Джоуи присветна с фенерчето само на два пъти, колкото да се ориентира и да не се препъне в мъртъвците. Тънкият лъч проблесна и той зърна очите на Бет Биймър, вперени някъде отвъд тавана, отвъд пределите на къщата. Някъде далеч-далеч над буреносните облаци, далеч отвъд Северната звезда.

За да вземе разпятието от стената, трябваше да се качи на канапето, точно където беше паднала мъртвата старица. Дългият пирон не само че беше здраво забит в стената, но имаше и шайба, а и главичката му бе по-широка от дупчицата на закачалката, та на Джоуи му се наложи да се поизпоти, докато го измъкне. Докато се бореше в мрака с фигурката, изведнъж се уплаши, че трупът на Хана ще падне в краката му, но тя остана неподвижна завинаги и той скоро свали разпятието, без да докосва старицата.

Освети с фенерчето за трети път, после още веднъж и се намери на стълбите. На втория етаж имаше три малки стаи и баня и Джоуи ги огледа набързо.

Ако Пи Джей наблюдаваше къщата, присветването на фенерчето сигурно беше предизвикало любопитството му.

Въпреки напредналата си възраст и нуждата от бастунче Хана явно бе живяла на втория етаж и в спалнята й Джоуи откри каквото му трябваше.

Старицата си бе направила олтарче на Богородица в единия ъгъл на стаята — на трикрака триъгълна масичка бе поставена керамична статуетка на Светата Дева, трийсетина сантиметра висока, с малка електрическа крушка в основата, която нежно осветяваше Мадоната. На масичката имаше и три рубиненочервени стъклени свещничета с изгасени молитвени свещички в тях.

Джоуи присветна с фенерчето още веднъж, за да се увери, че чаршафите на леглото са бели, сетне ги издърпа. Внимателно уви статуетката и другите предмети във вързопче. Отново се върна в хола.

Вятърът нахлуваше през счупения прозорец и развяваше завесите. Джоуи за миг остана неподвижен в подножието на стълбището, напрегнат до припадък, докато не осъзна, че всъщност единственото нещо, което се движеше в стаята, бяха завесите. Въпреки нахлуващия свеж въздух в стаята миришеше като в багажника на колата, в която беше натъпкан трупът на увитата в мушама блондинка.

В кухнята вратата на хладилника беше открехната и на процеждащата се студена светлина Селест все още претърсваше шкафчетата.

— Намерих кана и я напълних с вода — обясни момичето. — Взех и кибрит, но още не съм открила свещи.

— Продължавай да търсиш — каза Джоуи и пусна на земята вързопчето от чаршафите на Хана.

Освен изхода за верандата в кухнята имаше и друга врата. Джоуи я открехна. Нахлулият мразовит въздух донесе слабата миризма на бензин и машинно масло и той се досети, че току-що е открил изхода за гаража!

— Ей-сега се връщам — каза на Селест.

Светлината на фенера разкри единствения прозорец в помещението, който бе покрит с цветен найлон. Джоуи включи лампата.

Стар, но поддържан понтиак с озъбена хромирана усмивка стоеше самотен на стенда.

Край грубата работна маса в гаража имаше отворено шкафче с инструменти. След като избра най-големия от чуковете в шкафа, Джоуи потърси в кутиите с пирони, докато откри размера, който му бе нужен.

Когато се върна в кухнята, Селест вече бе открила шест свещи. Очевидно Бет ги беше купувала, за да украси коледната трапеза. Бяха високи и дебели: три червени, три зелени, и всички бяха с плодов аромат. Джоуи се бе надявал да открият прости бели свещи.

— И с тези ще стане.

Той развърза чаршафите и прибави коледните свещи, пироните, кибрита и чука към останалите неща.

— За какво са всички тези неща? — попита Селест.

— Ще участваме във фантазията му.

— Каква фантазия?

— Нямам време да ти обяснявам. Ще видиш. Хайде.

Селест взе пушката си и каната с вода, а Джоуи понесе вързопа в една ръка и пушката си — в другата. Така нямаше да могат да се прицелят мигновено при опасност и да стрелят, за да се защитят. Джоуи обаче разчиташе на желанието на брат си да си поиграе с тях като котка с мишка. Пи Джей се наслаждаваше на страха им, опиваше се от него.

Излязоха през входната врата смело, без да се колебаят. Искаха да привлекат вниманието на Пи Джей и да подразнят любопитството му, а не да се оставят да ги убие. Стомахът на Джоуи се сви на топка в очакване на ужасния изстрел, насочен не срещу него, а срещу изваяната главица на Селест.

Двамата слязоха по стъпалата на верандата, отправиха се под дъжда към края на алеята и после свърнаха наляво. Поеха обратно към пътя. Вентилационните тръби по Норт Авеню внезапно изпъшкаха, сякаш изведнъж бяха пламнали стотици газови горелки. Изригнаха стълбове гибелен жълт огън със сини езици. Селест уплашено изпищя.

Джоуи пусна вързопа и сграбчи пушката с две ръце, въртейки се наляво-надясно. Беше толкова нервен, че в първия момент бе готов да обвини Пи Джей за изригването на подземните огньове. Дори и да бе наблизо обаче, брат му не се издаде. Този път огнените езици не се развяха за секунди като алени знамена и не изчезнаха мигновено под напора на буреносния вятър. Вместо това те направо засвистяха над металните прегради.

Земята не се разтресе като преди, но ожесточеното избухване на газовете през металните шахти възпроизведе неописуем рев. Странно, но вместо да им се стори естествен, предизвикан от природата, звукът ужасно им заприлича на ядовит писък на някакъв титан, вбесен и затворен в подземния ад.

— Какво става? — извика Джоуи на Селест, макар че тя бе до него.

— Не знам.

— Някога да си виждала нещо подобно?

— Никога! — отвърна тя и сепнато се огледа наоколо. Също като огромен орган вентилационните тръби свиреха среднощната си зловеща литургия с тътен, рев и съскане, а понякога и с дивашки, зверски писъци. Ехото отекваше в опушените стени на изоставени къщи, в прозорци, тъмни като очите на слепец.

Свирепите огнени езици хвърляха отблясъци, светлината се пречупваше и странни сенки и силуети се появяваха в нощта. Адските видения надвисваха над Норт Авеню, сякаш бяха отражения на армия от титани, маршируващи наблизо.

Джоуи вдигна вързопа, който бе захвърлил. Изведнъж изпита чувството, че времето им изтича, и подтикна Селест:

— Хайде. Побързай.

Докато двамата тичаха към пътя, изригването на отровните газове спря ненадейно, както се бе и появило. Пъклената светлина се появи веднъж, после още веднъж, и изчезна. Сенките и силуетите се стопиха в неподвижния мрак.

Дъждовните капки се превръщаха в пара, щом се докоснеха до нажежените шахти, и въпреки трясъците на бурята из Коъл Вали се разнесе такова съскане, сякаш хиляди змии изпълзяваха от леговищата си.