Дийн Кунц
Непознати пътища (4)

4

Помнеше „Богородични мъки“ — тъмното дърво, лакирано с любов и полирано до нежен блясък, прозорците със стъклописи, очакващи появата на слънцето, за да блеснат над пейките в църквата ярките образи на състрадание и избавление; сводестите куполи чезнеха в сенките; въздухът се носеше на благоуханни талази; дървенията, боядисана в бледожълто; тамяна; топящите се свещи.

Джоуи седна на най-задната пейка с надеждата, че никой няма да го познае. Вече нямаше приятели в Ашървил. А и без солидна глътка от бутилката в джоба си не бе готов да понесе погледите, изпълнени с укор и презрение, които знаеше, че ще срещне, и които заслужаваше.

Повече от двеста души дойдоха за службата и на него му се стори, че настроението е много по-мрачно, отколкото се очакваше за едно погребение. Дан Шанън бе обичан и харесван, щеше да липсва на мнозина.

Много от жените бършеха очите си с кърпички, но мъжете не проронваха сълза. В Ашървил мъжът никога не плаче на обществено място — и много рядко насаме. Макар никой да не работеше в мините вече от двайсет години, мъжете бяха синове на миньори, които живееха в очакване да се случи трагедия с близки и приятели в минните галерии, в очакване на ужасна експлозия или на рано появила се белодробна болест. Тези хора не само ценяха стоицизма, но и не можеха да живеят без него.

Дръж чувствата за себе си. Не натоварвай приятелите и семейството си със собствената си мъка и терзание. Търпи. Това бе кредото на Ашървил и то бе по-силно от онова, което пасторът, църквата „Богородични мъки“ и двухилядолетната религия проповядваха.

Литургията бе първата, на която Джоуи присъстваше от двайсет години. Като се имаше предвид твърдата вяра на енориаршите, службата явно беше традиционна, проведена на латински с много финес и красноречие, за разлика от тенденциозността, на която църквата се бе поддала през шейсетте години. Красотата на месата не докосна сърцето му, не го стопли. Със своите действия и желания през изминалите години Джоуи сам се беше лишил от красотата на вярата и сега гледаше на нея отстрани, както човек се любува на хубава картина през витрината на някоя галерия, чието стъкло изкривява образа. Службата бе красива, но със студена красота. Като зимна светлина, отразена от лъскава стомана. Като поглед към миналото.

От черквата Джоуи се отправи към гробището. То се намираше на един хълм. Тревата все още бе зелена и покрита с килим от листа, които шумоляха под обувките му. Щяха да положат баща му до покойната Катлийн. Върху двойната надгробна плоча още не бе гравирано второто име. Когато за пръв път се изправи край гроба на майка си и видя датите, изсечени в гранита, Джоуи не почувства изведнъж реалността на случилото се с нея. През последните шестнайсет години той чувстваше изключително остро загубата на майка си. Всъщност беше я загубил преди двайсет години, когато я видя за последен път.

Катафалката спря близо до гроба. Луи Девоковски и помощникът му организираха спускането на ковчега.

Отвореният гроб, очакващ Дан Шанън, бе заобиколен от черни платна, но не за да осигури безопасност, а за да спести на по-чувствителните гледката на отвесните стени гола земя и да ги предпази от суровата реалност на опелото, което щеше да бъде отслужено. Гробарят също беше постъпил дискретно и бе покрил купчините изкопана пръст с черни пластмасови плоскости, украсени с букети цветя и клончета зелена папрат.

Обсебен от желанието да се самонакаже, Джоуи пристъпи към зейналата дупка. Надзърна над черните покривала, за да види къде точно ще бъде погребан баща му.

На дъното на гроба в рохкавата пръст лежеше само наполовина заровено тяло, увито в изцапана с кръв мушама. Беше гола жена. Лицето не се виждаше. Само руса коса.

Джоуи отстъпи и се блъсна в останалите.

Не можеше да диша. Сякаш дробовете му бяха натъпкани с пръст от гроба на баща му.

Тържествено, също като гробовното небе, носачите пристъпиха напред и поставиха ковчега на специалната поставка.

Джоуи искаше да им изкрещи да погледнат там долу, да погледнат към дъното на ямата и да видят обвитата в мушама мъртва жена. Не можеше да говори.

Свещеникът пристигна, черното му расо и белият стихар се развяваха от вятъра. Опелото започваше.

Когато ковчегът бъдеше спуснат в двуметровата пропаст върху мъртвата, а гробът — запълнен с пръст, никой нямаше да узнае, че жената е била там. За онези, които я обичаха и я търсеха отчаяни, тя щеше да бъде загубена завинаги.

Джоуи отново се опита да проговори, ала не успя да издаде дори звук. Целият се тресеше.

От една страна, осъзнаваше, че на дъното няма мъртва жена. Че беше привидение. Халюцинация. Алкохолен делириум. Като буболечките, които Рей Милънт виждаше да изпълзяват от стените в „Изгубен уикенд“.

Ала въпреки това му се искаше да закрещи. Може би щеше да успее, ако можеше да разчупи задушаващата го стоманена тишина. Тогава щеше да изкрещи на всички да видят, да преместят ковчега и да погледнат в дупката, макар и да знаеше, че няма да намерят нищо и че всички ще го вземат за луд.

От гроба или от плодородната влажна пръст до него се разнесе миризмата на гниещи растения, която извика във въображението му всички онези малки, щъкащи същества, които живееха в почвата: бръмбари, червеи.

Джоуи се извърна от гроба, разбута стотината опечалени, които бяха дошли от църквата на гробищата, и се запрепъва надолу по хълма сред редовете гробове. Приюти се в колата си.

Внезапно дишането му се възобнови и гласът му се възвърна:

— О, Боже, о, Боже, о, Боже!

Сигурно полудяваше. Двайсет години пиянство бяха прецакали мозъка му. Прекалено много сиви клетки се бяха удавили в безконечната алкохолна баня.

Отдавна бе обречен и само глътка от любимия му грях можеше да го избави. Извади бутилката от джоба си.

Съзнаваше, че в момента се превръща в материал за едномесечни клюки, тъй като стреснатите опечалени край гроба сигурно бяха проследили с огромен интерес спънатия му полет надолу. Не се съмняваше, че много от тях са ядосани, че изпускат шоуто и че рискуват да си спечелят неодобрението на околните, поглеждайки към колата.

Джоуи не се интересуваше какво мислят другите. Вече не се интересуваше от нищо. Освен от уискито. Ала баща му все още не бе погребан. Беше си обещал, че ще остане трезвен, докато опелото свърши. Беше нарушил безброй много обещания през живота си, но по причини, които не можеше съвсем да обясни. Това обещание обаче бе много по-важно от останалите. Не отвори бутилката. Горе на хълма, под голите клони на дърветата, ковчегът бавно се спусна в нехаещата земя.

Скоро опечалените започнаха да се разотиват, взирайки се в колата на Джоуи с неприкрит интерес.

Когато свещеникът си заминаваше, вятърът завъртя мъртвите листа из гробището, сякаш душите на мъртвите се разгневиха заради нарушения им покой.

Гръм се търколи по небесата. Беше първият от часове и напомни на насъбралите се да побързат към колите си.

Гробарят и помощникът му извадиха спускащата се поставка от гроба и пластмасовата оградка.

Когато бурята зафуча с нова сила, някакъв гробищен работник в жълт дъждобран смете цветята от могилката изкопана пръст.

Друг работник се появи с малко багерче. Машината беше боядисана в същия нюанс на жълтото като дъждобраните на служителите.

Преди бурята да наводни пресния гроб, работниците го засипаха и го утъпкаха.

— Сбогом — изрече Джоуи.

Трябваше да има усещане за край, за отминаването на един много важен момент от живота му. Ала се чувстваше единствено празен и незавършен. Не бе сложил край на нищо — ако въобще се бе надявал на това.