Дийн Кунц
Непознати пътища (8)

8

От вятъра и дъжда листата на надвисналите дървета се ронеха и падаха но пътя. Блъскаха се в стъклото на шевролета, задържаха се за миг подобни на прилепи с размахани крилца и после падаха, когато чистачките ги помитаха.

Джоуи запази дистанция от стотина метра зад другата кола и това му попречи да различи марката и модела. Каза си, че все още има време да обърне, да поеме по другия път и да отпътува за Скрантън, както беше планирал. Ала ако огледаше добре колата пред себе си, може би нямаше да има възможност да се върне. Интуитивно усещаше, че колкото повече научава за случващото се, толкова по-голямо ще е влиянието върху собствената му сьдба. Километър след километър, той се отдалечаваше от истинския свят в тази непозната страна на вторите шансове и най-сетне пресечката с междущатското шосе щеше да престане да съществува в нощта зад гърба му.

След известно време колите се натъкнаха на бял плимут с две врати — кола, която Джоуи беше обожавал като дете, ала не бе виждал такава от цяла вечност. Беше се развалила и шофьорът бе спрял край пътя. Три сигнални ракети бяха запалени край плимута и на ярката им светлина дъждът заприлича на кървав порой — дело на мистично, тъмно тайнство.

Колата, която Джоуи бе следвал досега, намали и почти спря до плимута, после отново ускори.

Някакъв човек в черен дъждобран с качулка седеше край колата и държеше фенерче. Помаха на Джоуи, умолявайки го спре.

Джоуи се озърна към червените стопове на колата, която следваше. Тя скоро щеше да мине покрай едно възвишение и да изчезне от погледа му.

Минавайки покрай плимута, той видя, че човекът с дъждобрана е жена. Всъщност момиче. Поразително красиво момиче. На не повече от шестнайсет — седемнайсет години.

На светлината лицето и странно му напомни лика на Светата Дева от църквата „Богородични мъки“ в Ашървил. Понякога на кървавочервената светлина на молитвените свещи ясното керамично лице на Девата имаше също толкова безнадежден израз в очите като това момиче.

Когато Джоуи мина покрай девойката, тя го погледна умолително и в красивото и лице той зърна нещо, което го стресна — страшно привидение на това лице с извадени очи, посинено и окървавено. Някак знаеше, че ако не спре да и помогне, тя няма да доживее да види отново зората и че ще умре от жестока смърт в някой безбожен миг от бурята.

Паркира край пътя пред плимута и слезе от колата си. Дрехите му все още бяха мокри, затова въобще не обърна внимание на дъжда и на студения нощен въздух, който не можеше да се мери със смразяващия страх, сграбчил го за гърлото, откакто Джоуи научи за наследството си.

Забърза по тротоара и момичето се приближи към него.

— Слава Богу, че спряхте — рече тя. Дъждът се сипеше от качулката и като блестящ воал.

— Какво се е случило? — попита я той.

— Просто отказа.

— Докато карахте?

— Да. Не е от акумулатора.

— Откъде знаете?

— Още имам мощност.

Очите и бяха огромни и тъмни. Лицето и сияеше на светлината на сигналната ракета, а по страните и дъждовните капки се стичаха като сълзи.

— Може да е от генератора — предположи Джоуи.

— Разбирате ли от коли?

— Аха.

— А аз не — отвърна тя. — Направо съм безпомощна.

— Всички сме.

Момичето го изгледа учудено.

Сигурно беше наивно и не подозираше за жестокостите на света. И въпреки това Джоуи срещна в очите му нещо, което не разбра.

— Чувствам се изгубена — добави тя и очевидно още говореше за колите.

Джоуи повдигна капака:

— Подайте ми фенерчето си.

Отначало момичето като че ли не го разбра, после му подаде фенера.

— Мисля, че е безсмислено.

Докато дъждът се лееше по гърба му Джоуи прегледа свещите и кабелите на акумулатора.

— Ако може просто да ме откарате у дома, с баща ми ще се върнем утре.

— Нека опитам да запаля първо — отговори той и затвори капака.

— Ама вие дори нямате дъждобран — притесни се тя.

— Нищо.

— Ще настинете ужасно.

— Това е само вода — кръщават бебетата в нея.

Над главите им клонките на планинските лаврови дървета се заплетоха от вятъра и купчина изсъхнали листа полетяха, завъртяха се и бавно, безжизнено като разбито сърце, сбогувало се завинаги с надеждата, легнаха по земята.

Джоуи отвори вратата на шофьора, седна зад волана и сложи фенерчето на седалката до себе си. Ключовете бяха на таблото. Опита се да запали, но не успя. Включи фаровете и те огряха всичко наоколо.

Момичето, което стоеше пред колата, потъна в светлина. Вече не бе сгрявано от червения блясък на ракетите. Черният му дъждобран заприлича на роба с меки гънки, а лицето и ръцете му засияха.

Джоуи се втренчи в младата жена, чудейки се защо бе доведен при нея и къде ли щяха да се озоват двамата в края на тази странна нощ. После изключи фаровете.

Момичето отново остана огряно само от оскъдната светлина на ракетите под блъскащите талази на кървавочервения дъжд. Джоуи излезе от плимута с фенерчето и ключовете в ръка.

— Нямам необходимите инструменти да оправя колата — рече той, затвори вратата и заключи колата. — Права сте — най-добре да ви закарам. Къде живеете?

— В Коъл Вали. Отивах си у дома, когато колата се развали.

— Вече почти никой не живее там.

— Да. Ние сме едното от последните три семейства. Прилича на град-призрак.

Мокър и измръзнал до кости, Джоуи изгаряше от нетърпение да влезе в наетата си кола и да усили докрай парното. Ала когато срещна отново тъмните очи на момичето, разбра, че тъкмо то е причината някой да му даде втори шанс да завие по пътя за Коъл Вали, както трябваше да направи и преди двайсет години. Вместо с непознатата заедно да изтичат към шевролета, Джоуи се поколеба, изплашен, че каквото и да направи — дори и да я отведе у дома и, можеше да се окаже погрешно и че изборът, който бе направил, ще погуби и тази последна надежда да изкупи греха си.

— Какво има? — попита тя.

Джоуи бе застанал като хипнотизиран, втренчил се в нея, докато се опитваше да си представи възможните последствия от действията си. Втренченият му поглед сигурно я беше ужасил, както той се ужаси от последиците от действията си. Без да се замисли, удивен, че изрича тъкмо тези думи, Джоуи и нареди:

— Покажи ми ръцете си.

— Ръцете ли?

— Покажи ми ръцете си.

Вятърът пееше сватбени химни в листата на дърветата, а нощта приюти Джоуи и момичето като усамотен параклис.

Объркана, непознатата повдигна нежните си ръце.

— С дланите нагоре.

Тя се подчини и позата, в която застана, още повече засили приликата и с Богородица, приветстваща всички в небесата — мястото на вечен покой.

Мракът му попречи да види дланите и.

Треперещ, Джоуи вдигна фенерчето.

Отначало ръцете иизглеждаха здрави. После в мокрите от дъжда длани се появиха едва забележими синини. Джоуи затвори очи и затаи дъх. Когато отново се взря в дланите, синините бяха потъмнели.

— Плашиш ме — рече момичето.

— Трябва да ни е страх.

— Никога не си ми изглеждал странен.

— Погледни ръцете си.

Тя наведе глава.

— Какво виждаш?

— Да виждам ли? Ами, ръцете си.

Бурният вятър, виещ сред клоните на дърветата, звучеше като писък на милиони измъчвани, а нощта се изпълни със сърцераздирателните им молби за милост.

Ако не бе парализиран от страх, Джоуи щеше да се тресе неудържимо.

— Не виждаш ли синините?

— Какви синини?

Момичето вдигна поглед и очите им се срещнаха.

— Не ги ли виждаш?

— Не.

— Нищо ли не чувстваш?

Всъщност синините вече не бяха синини, превърнаха се в рани, от които капеше кръв.

— Не виждам онова, което е реално, виждам онова, което ще се случи — обясни Джоуи, обзет от ужас.

— Плашиш ме — повтори тя.

Момичето не беше мъртвата блондинка в подгизналата от кръв роба. Под качулката се виждаше, че лицето и е обградено от гарвановочерни коси.

— Но можеш да свършиш като нея — рече той повече на себе си, отколкото на нея.

— Като коя?

— Не знам името и. Ала не е била просто халюцинация. Сега го разбирам. Не е била чудовище, родено от пиянски делириум. Била е нещо… друго. Не знам.

Ужасяващата стигма в дланите на момичето стана още по-страшна, макар че то като че ли не усещаше болка. Изведнъж Джоуи прозря, че нарастването на паранормалното му зрение, означаваше, че това момиче е в смъртна опасност. Участта, която му бе отредена и която той отложи, като пое по пътя за града и спря да помогне, усърдно се опитваше да си получи своето. Изглежда, бавенето край пътя беше най-погрешното нещо, което можеха да направят.

— Може би той се връща — каза Джоуи.

Момичето затвори длани, сякаш засрамено от втренчения му поглед, и попита:

— Кой?

— Не знам — отвърна Джоуи и се обърна да погледне пътя, губещ се в зловещия мрак.

— За онази другата кола ли говориш?

— Да. Успя ли да зърнеш кой я кара?

— Не. Беше мъж. Но не успях да го видя ясно. Само силует. Има ли някакво значение?

— Не съм убеден — отговори той и я хвана за ръката. — Хайде. Да се махаме оттук.

Докато бързаха към шевролета, тя каза:

— Определено не си такъв, какъвто си те представях.

Думите и го изненадаха. Обаче преди да я попита какво има предвид, стигнаха до шевролета и Джоуи изведнъж се закова и потресен от онова, което виждаше, забрави думите й.

— Джоуи?

Шевролетът беше изчезнал. На негово място се беше появил форд мустанг ’65. Неговият мустанг. Трошката, която като тийнейджър беше поправил с много любов и с помощта на баща си. Тъмносиня.

— Какво има? — попита го момичето.

През онази нощ преди двайсет години беше карал този мустанг. Когато се беше блъснал в табелата, колата се беше смачкала.

Сега обаче беше здрава. Стъклото, което се беше пръснало, когато главата му се удари в него, беше непокътнато. Мустангът беше като картинка.

Вятърът се усили, пищейки. Нощта сякаш полудя. Сребьрният камшик на дъжда плющеше около тях и се блъскаше в асфалта.

— Къде е шевролетът? — попита с треперещ глас Джоуи.

— Какво?

— Шевролетът — повтори той, повишавайки глас, за да надвика бурята.

— Какъв шевролет?

— Взетата под наем кола. Онази, дето я карах.

— Ама… ти караше тази.

Той я погледна.

Също както и преди малко Джоуи съзря в очите и тайни, но нямаше чувството, че тя се опитва да го измами.

Прокарвайки ръка по предната броня и вратата на шофьора, Джоуи заобиколи колата. Металът беше хладен, гладък, хлъзгав от дъжда и поне толкова здрав, колкото пътя, на който стоеше, и беше истински също като блъскането на сърцето в гърдите му.

Преди двайсет години Джоуи катастрофира с мустанга и макар че колата беше ужасно очукана, можеше да се кара. Беше се върнал в колежа с нея. Спомняше си как беше тракала и бръмчала през целия път до Шипенсбърг — звукът на разпадащия се млад живот. Спомни си кръвта.

Сега, когато отвори вратата на шофьора, лампичката в колата се включи. Светлината беше достатъчна, за да види, че по тапицерията няма петна от кръв. Раната на челото му беше кървяла доста обилно, докато караше към болницата да го зашият, а през това време клатушкащата се седалка се беше опръскала цялата. Обаче по тази тапицерия нямаше петна.

Момичето беше заобиколило откъм другата страна на колата. Вмъкна се и седна на мястото до шофьора, а после затръшна вратата.

Когато тя влезе в колата, нощта остана безжизнена също като гробница на фараон, неоткрита и затрупана под вечните пясъци на Египет. Може би целият свят беше мъртъв, с изключение на Джоуи Шанън, останал сам-самичък, заслушан в рева на бурята. Не му се искаше да сяда зад волана. Беше прекалено странно. Имаше чувството, че се е предал на алкохолния делириум, макар да знаеше, че е трезвен като кукуряк.

Сетне Джоуи изведнъж се сети за раните, които бе видял на деликатните длани на момичето, спомни си предчувствието за опасност. Седна зад волана, затвори вратата и подаде фенерчето на момичето.

— Пусни парното — помоли го то. — Замръзвам.

Джоуи почти не усещаше, че е мокър. Беше вцепенен от почуда и се интересуваше единствено от формите, от тъканите, от звуците и миризмите на вълшебния мустанг. Ключовете бяха на таблото.

Джоуи запали колата. Двигателят издаваше необикновен звук, който той познаваше като петте си пръста. Този звук предизвика такава носталгия в душата му, че духът му мигновено се повдигна. Въпреки странността на случващото се, въпреки страха, който го задушаваше от деня в който пристигна в Ашървил, Джоуи изпита силно въодушевление.

Сякаш времето го освободи от теглото си. Всички лоши избори, които бе направил, бяха отменени. Поне за момента бъдещето бе изпълнено с надежда както когато бе на седемнайсет.

Момичето нагласи парното и от вентилаторите пъхна горещ въздух. Джоуи освободи ръчната спирачка, включи на скорост, но преди да потегли, се обърна към спътницата си и отново каза:

— Покажи ми ръцете си.

Очевидно притеснена, наблюдаваща го с тревога, тя изпълни молбата му.

Раните от пирони си стояха там, видими само за него, но на Джоуи му се стори, че малко са се затворили. Кръвотечението бе намаляло.

— Сега вършим правилното нещо, като се махаме оттук — обясни той, макар да знаеше, че тя не го разбира.

Пусна чистачките и потегли по пътя към Коъл Вали. Колата се движеше плавно също като преди и въодушевлението на Джоуи нарасна. Минута-две той бе в плен на тръпката да шофира, просто да шофира, както се беше чувствал като младеж. В плен на мустанга. Момче и неговата кола. Подвластен единствено на романтиката на пътя.

Тогава се сети какво му каза момичето, когато той видя форда и спря пред него шокиран. „Джоуи“ Беше го нарекла с малкото му име. „Джоуи?“

Какво не беше наред? Беше убеден, че не си е казвал името.

— Какво ще кажеш за малко музика? — попита тя с треперещ от напрежение глас, сякаш мълчанието на Джоуи и възторженото му съсредоточаване в пътя я притесняваха много повече от всичко, което и бе казал и което бе направил досега.

Когато тя се наведе да включи радиото, Джоуи я погледна крадешком. Беше свалила качулката на дъждобрана си. Косата и беше тежка, по-тъмна от нощта.

Той изведнъж се сети за още нещо, което тя каза и което му се стори странно: „Определено не си такъв, какъвто си те представях.“ А малко преди това: „Никога не си ми изглеждал странен“

Момичето завъртя бутона на радиото, докато откри станция, от която гърмеше „Гръмотевичен път“ на Брус Спрингстийн.

— Как се казваш? — попита Джоуи.

— Селест. Селест Бейкър.

— Откъде знаеш името ми?

Въпросът му я смути и тя не издържа на погледа му. Дори и на слабата светлинка от таблото Джоуи забеляза, че момичето се изчерви.

— Ти никога не си ме забелязвал, знаех си аз.

Той се намръщи:

— Да съм те забелязвал ли?

— В гимназията беше два класа преди мен.

Джоуи се озадачи от думите и и вместо да наблюдава внимателно хлъзгавото шосе, се разсея.

— Какви ги говориш?

Втренчена в светлинките на радиото, тя отвърна:

— Бях в прогимназията, а ти завършваше. Бях ужасно хлътнала по теб. Направо се поболях, когато се дипломира и замина за колежа.

Той не можеше да откъсне поглед от нея.

Пътят се изви край изоставена мина с изпочупени съоръжения отпред, които се издигаха в мрака като разпръснати кости на праисторически звяр. В страховитите им сенки поколения мъже се бяха претрепвали от работа, за да извадят на бял свят въглищата, ала вече всички се бяха превърнали в прах или бяха отишли да работят в градовете. Докато завиваше, Джоуи плавно намали на шейсет и четири километра в час толкова потресен от това, което му каза момичето, че реши да кара по-бавно.

— Никога не сме си говорили — продължаваше тя, — нямах смелост да те заговоря. Аз просто… нали се сещаш, възхищавах ти се отдалече. Божичко! Толкова тъпо звучи — добави и го погледна крадешком, за да види дали се е изненадал от признанието й.

— Не те разбирам.

— Ти мен ли?

— На колко си? На шестнайсет?

— Седемнайсет, почти осемнайсет. Баща ми е Карл Бейкър и понеже е директор на гимназията, на мен въобще не ми беше лесно. Пълен аутсайдер съм и затова ми беше толкова трудно да завържа разговор с толкова… ами, с момче поне наполовина толкова готино като теб.

Джоуи изведнъж изпита чувството, че се намира в зала с криви огледала, където разговорите бяха чудновати и нищо нямаше особен смисъл.

— Кое е толкова смешно?

— Смешно, ли?

Той намали на четирийсет километра в час, а после и още повече, докато най-накрая едва изпреварваше водата, препускаща в наводнената канавка край пътя. Буйните, черни води на поточето хвърляха сребърни отблясъци на светлината на фаровете.

— Селест, майната му, аз съм на четирийсет. Така че как е възможно да съм бил само два класа преди теб в гимназията?

Лицето и изразяваше нещо смесено между удивление и тревога, ала тя веднага даде израз на гнева си:

— Защо се държиш така? Опитваш се да ме уплашиш ли?

— Не, не. Аз просто...

— Ти се опитваш да унизиш загубената дъщеря на директора?

— Не, изслушай ме…

— Отдавна си в колежа, още ли си толкова незрял? Май трябва да се радвам, че така и не придобих кураж да те заговоря.

В очите и проблеснаха сълзи.

Объркан, Джоуи се съсредоточи в пътя. Песента на Спрингстийн свърши и водещият заговори:

— Това беше „Гръмотевичен път“ от най-новия албум на изпълнителя — „Роден да бяга“.

— Нов албум ли? — изуми се той.

Водещият отново заговори:

— Не е ли върхът? Този певец ще счупи рекордите.

— Този албум не е нов — мърмореше Джоуи.

Селест попиваше сълзите си с кърпичка.

— Сега нека чуем и още едно парче от същия албум — „Тя е единствена“ — продължаваше да дърдори радиоводещият.

Чист, страстен, ободряващ рокендрол гръмна от тонколонките на радиото. Песента носеше такава радост и удоволствие, сякаш Джоуи я чуваше за пръв път, както се случи преди двайсет години.

— Какви ги дрънка този? Парчето не е ново. Албумът е на двайсет години.

— Престани — извика Селест с гняв и болка, — Просто престани!

— Тогава непрекъснато я въртяха по радиото. Направо пощури света. Страшна работа беше тоя албум.

— Стига — вбеси се момичето. — Вече не ме плашиш. Няма да разплачеш смотаната щерка на директора.

Селест преглътна сълзите си. Стисна устни и замълча.

— Албумът е на двайсет години — настояваше Джоуи.

— Откачалка.

— На двайсет години.

Тя се сви до вратата, колкото се може по-далеч от него.

Спрингстийн продължаваше да забива.

Нещо в ума на Джоуи прищрака.

Отговорите сами се появиха. Не смееше да повярва от страх, че внезапно родилата се надежда щеше да се окаже неоправдана.

Движеха се по тесен участък от планинския път. Скалите се извисяваха заплашително на два метра над шосето. Дъждовните капки се забиваха в мустанга с яростта на куршуми.

Чистачките скърцаха — вууп-жууп, вууп-жууп — сякаш огромно сърце даряваше Джоуи с надежда и време вместо с кръв. Най-сетне той се престраши и погледна в огледалото за обратно виждане.

На мъждукането от таблото успя да зърне съвсем малко, но и това бе достатъчно да предизвика у него изумление, да го изпълни със страхопочитание и дива екзалтация. Изпита страх и радост наведнъж, Осъзна колко безкрайно странни са тази нощ и тайнственият планински път. Очите, които го гледаха от огледалото, бяха ясни и чисти — а не мътни и кръвясали от годините на непрестанно пиянство. Челото над тях изглеждаше гладко, недокоснато от житейските тревоги, горчивини и от самоненавистта. Джоуи удари спирачките, гумите изпищяха и мустангът занесе.

Селест изписка и се опря на таблото, за да не се удари. Ако се движеха по-бързо, тя със сигурност щеше да излети от седалката си.

Фордът се завъртя и се понесе към отсрещната скална стена, ала отново поднесе и се завъртя в насрещното платно. Спряха на средата на пътя.

Джоуи сграбчи огледалото и започна да го върти наляво-надясно, за да види темето си, сега покрито с коса — а не оплешивяващо.

— Какви ги вършиш? — извика момичето.

Ръцете му трепереха неконтролируемо, но Джоуи все пак успя да включи лампичката в колата.

— Джоуи могат да ни размажат! — истерично извика Селест, въпреки че не се виждаха приближаващи фарове.

Джоуи се наведе по-близо и се опита да огледа лицето си в малкото правоъгълниче на огледалото.

— По дяволите, Джоуи, не можем просто да си стоим тук!

— О, Боже, о, Боже!

— Да не си се побъркал?

— Побъркал ли съм се? — попита той младото си отражение в огледалото.

— Разкарай ни от пътя!

— Коя година сме?

— Стига с тия глупости, идиот такъв!

— Коя година сме?

— Не е смешно.

— Коя година сме? — настоя той.

Селест понечи да отвори вратата и да слезе от колата.

— Не — попречи и той. — Чакай, чакай, добре, де, права си, трябва да отбием, ей-сега.

Джоуи обърна колата в тяхното платно, отби и пусна мигачите. Сетне погледна Селест и умолително рече:

— Селест, не ми се сърди, не се плаши от мен, просто бъди търпелива и ми кажи коя година сме. Моля те. Умолявам те. Имам нужда да го чуя от теб, за да се уверя, че е самата истина. Кажи ми коя година сме и после ще ти разкажа всичко, доколкото мога.

Симпатията, която изпитваше към него, изглежда, още беше силна и тя преодоля страха и гнева си. Изражението и омекна.

— Коя е годината?

— Хиляда деветстотин седемдесет и пета.

Песента на Спрингстийн достигна до великолепния си завършек.

Последва реклама на поредния касоразбивач на Ал Пачино.

Предното лято хит бяха „Челюсти“. Стивън Спилбърг започваше да се прочува.

Предното лято беше свършила войната с Виетнам.

А през годината преди това Никсън се бе оттеглил от властта.

Изпълняващ длъжността в Белия дом беше приветливият Джералд Форд — водач на една нация в затруднение. През септември имаше две покушения срещу живота му. Линет Фром беше стреляла по него в Сакраменто. Сара Джейн Мур — в Сан Франциско.

Елизабет Сетън беше станала първата американка, канонизирана от католическата църква.

След седем мача „Синсинати Редс“ спечелиха купата и станаха шампиони.

Джими Хофа изчезна.

Мохамед Али стана световен шампион в тежката категория.

Появи се романът „Рагтайм“ на Доктороу. „В търсене на мистър Гудбар“ на Джудит Роснер. Диското. Дона Съмър. „Би Джийс“.

Сега, все още мокър до кости, Джоуи осъзна, че вече не е облечен в костюма, с който беше на погребението и с който направо излетя от кантората на Кадински. Беше с бархетна риза на шотландски карета, дънково яке, подплатено с каракул, дънки и ботуши.

— Аз съм на двайсет години — благоговейно прошепна Джоуи, все едно че говореше на Господ в смълчана църква.

Селест се протегна и докосна лицето му. Усети топлата и ръка, трепереща не от страх, а от удоволствието да докосва — разлика, която Джоуи усети само защото отново беше млад и особено чувствителен към трепетите на младите сърца.

— Определено не си на четирийсет — заяви Селест. Тонколонките на радиото загърмяха в ритъма на песента „Огнено сърце“ от едноименния хитов албум на Линда Ронстад.

— Аз съм на двайсет години — повтори Джоуи и очите му се навлажниха от благодарност към незнайната сила, която го бе довела на това място, в това време, на този вълшебен път.

Това не беше просто втори шанс. Беше възможност да започне отначало.

— Само трябва да направя правилното нещо — рече той — Ала как ще разбера кое е то?

Дъждът блъскаше, плющеше, гърмеше върху колата с апокалиптична ярост.

Селест отдръпна ръка от лицето му и приглади назад мократа му коса.

— Твой ред е — каза тя.

— А?

— Казах ти коя година сме. Сега ти трябва да ми разкажеш всичко.

— Ами, откъде да почна? Как да… те накарам да ми повярваш?

— Ще ти повярвам — увери го тя.

— За едно съм сигурен — каквото и да ме е довело тук, каквото и да се налага да променя — ти си в центъра му. Ти си сърцето на това вълшебство. Ти си причината да получа шанс за нов живот, а по-доброто бъдеще зависи от теб.

Селест се заслуша в думите му с ръка на сърцето. За един кратък миг изглеждаше, че едва си поема дъх, ала сетне се опомни и промълви:

— Ставаш все по-странен… обаче започва да ми харесва.

— Дай да видя ръцете ти.

Момичето свали ръка от гърдите си и показа дланта си. Малката лампичка все още светеше, ала не бе достатъчна, за да се види стигмата.

— Подай ми фенерчето си.

Селест му го даде.

Джоуи го включи и разгледа ръцете и. Когато погледна раните за последен път, те се затваряха. Ала сега отново се бяха отворили и от тях капеше кръв.

Селест зърна страха върху лицето му и попита:

— Какво виждаш, Джоуи?

— Дупки от пирони.

– Нищо няма.

— Кървят.

— На ръцете ми им няма нищо.

— Не можеш да го видиш, но трябва да ми се довериш.

Той докосна дланта й. После вдигна ръка и върхът на прьста му блестеше от кръвта и.

— Аз мога да видя. Мога да усетя. За мен е ужасяващо истинско.

Джоуи вдигна поглед към Селест и видя, че се е втренчила в окървавения му пръст.

— Ти… ти сигурно си се порязал.

— Можеш ли да я видиш?

— На пръста ти — потвърди тя с треперещ глас.

— А на ръката, си?

Тя поклати глава.

— На ръката ми няма нищо.

Джоуи докосна дланта и с друг пръст. Отново се изцапа с кръвта и.

— Виждам я — промълви тя, треперейки. — На двата пръста. Превръщането.

Видението за кръвта по ръцете и като по чудо се материализираше чрез докосването му.

С лявата си ръка Селест докосна дланта на дясната, ала пръстите и не се окървавиха.

По радиото Джим Крос, все още жив, пееше „Време в бутилка“.

— Може би не можеш да прозреш съдбата си чрез собствените си очи — замисли се Джоуи. — Никой от нас не може. Но някак… чрез мен… чрез докосваното ми, знам ли… може би това е знак за теб.

Джоуи отново докосна нежно дланта и и този път пръстът му се навлажни с кръвта и.

— Знак — повтори като ехо тя, без да съзнава напълно какво се случва.

— Значи ще ми повярваш. Знакът е, за да ми повярваш. Защото ако не ми вярваш, няма да мога да ти помогна. А ако не помогна на теб, няма да помогна и на себе си.

— Твоето докосване — прошепна Селест, вземайки ръката му в своите. — Твоето докосване — повтори и го погледна в очите. — Джоуи… какво ще ми се случи… какво щеше да ми се случи, ако ти не се бе появил?

— Щеше да бъдеш изнасилена — отвърна той напълно убеден в думите си, макар и да не разбираше откъде знае. - Изнасилена. Пребита. Измъчвана. Щяха да те убият.

— Мъжът в другата кола ли? — попита тя и се загледа в тъмното шосе. В гласа и се долавяше ужас, който разтърси цялото и тяло.

— Поне така мисля. Мисля… мисля, че го е правил и преди. Блондинката, увита в мушама.

— Страх ме е.

— Имаме шанс.

— Още не си ми обяснил. Не си ми казал нищо. Ами шевролета, който си мислеше, че караш… ами това, че си на четирийсет?

Селест пусна ръката му, която се бе изцапала от кръвта й.

Джоуи се избърса в дънките си. Насочи фенерчето към дланите и и рече:

— Раните се влошават. Съдбата, провидението, наричай го както искаш, се бори за своето.

— Значи той се връща, така ли?

— Не знам. Може би. Някак… докато се движим, сме в безопасност. Раните се затварят и почват да избледняват. Докато се движим, можем да променим нещата, имаме шанс.

Той угаси фенера и и го върна. Спусна ръчната и се върна на пътя.

— Може би не трябва да се насочваме натам, дето тръгна той. Може би трябва да се върнем назад, на шосето, да отидем в Ашървил или някъде другаде, където и да е, само по далеч от онзи.

— Мисля, че това ще е краят ни. Ако избягаме… ако поемем по грешния път, както направих аз преди… Тогава небесата няма да имат милост към нас. Може би трябва да потърсим помощ.

— И кой ще ни повярва?

— Може би ще видят… ръцете ми. Или кръвта по пръстите ти, когато ме докосваш.

— Няма да стане. Само ти и аз сме. Сами срещу всичко.

— Срещу всичко — замисли се тя.

— Срещу този мъж, срещу съдбата, която щеше да те сполети, ако не бях завил по пътя за града — срещу съдбата, която те сполетя, когато поех по другата магистрала преди години. Сами сме срещу времето и бъдещето и сами ще понесем всичко, което се е устремило към нас като лавина.

— Какво ще правим?

— Не знам. Да го търсим ли? Да се изправим ли лице в лице с него? Просто трябва да я караме полека… да правим онова, което ни изглежда правилно минута след минута, час след час...

— Колко време ще трябва… да правим правилното нещо, каквото и да е то, нещото, което ще направи промяната постоянна?

— Не знам. Може би до сутринта. Онова, което се случи онази нощ, се случи в мрака. Може би единственото, което трябва да поправя, е случилото се с теб и ако те запазим жива и здрава, ако издържим до изгрева, може би тогава промяната ще е завинаги.

Гумите преминаха през дълбоките локви по провинциалното шосе и от двете страни на колата като ангелски криле се надигнаха високи стълбове бяла вода.

— Каква е „онази нощ“, за която непрекъснато говориш?

Селест сграбчи фенерчето в скута си, сякаш уплашена, че нещо чудовищно може да изскочи от мрака и да се нахвърли върху мустанга, някакво ужасяващо същество, което щеше да се изплаши от лъча на фенерчето и да избяга.

Докато караха по пътя към почти мъртвото градче Коъл Вали, Джоуи Шанън рече:

— Сутринта, когато се събудих, бях на четирийсет години; пияница без бъдеще. Същата тази сутрин стоях край гроба на баща си със знанието, че разбих сърцето му, неговото и на мама…

Селест слушаше унесено, вярвайки във всяка дума заради знака, който и бяха дали и който и разкри, че светът има измерения, недостижими за нейните сетива.