Дийн Кунц
Непознати пътища (11)

11

В църквата имаше плъхове. Два от тях, огромни и тлъсти, заприпкаха в дъното на светилището, църкаха и хвърляха удължени сенки на оскъдната светлина, а после изчезнаха в една дупка на стената.

— Брат ти ли? Пи Джей? — изненада се Селест.

Макар че в гимназията тя беше пет години след Пи Джей, Селест знаеше кой е той. Всички в Ашървил и околните селища знаеха кой е Пи Джей Шанън дори преди да стане световноизвестен писател. В прогимназията Пи Джей беше най-младият куотърбек в историята на футболния отбор, превърна се в спортна звезда и изведе съотборниците си до окръжния шампионат, а после направи същото и в гимназията. Беше отличен ученик, говорител на класа си през последната година от учението си, беше обичливо момче, красиво, чаровно и забавно.

И това, което въобще не се връзваше с тялото в багажника — Пи Джей беше много мил. Занимаваше се с благотворителност в църквата „Богородични мъки“. Когато някой приятел се разболееше, Пи Джей пръв го посещаваше с подарък и множество пожелания за здраве. Ако някой приятел изпаднеше в беда, Пи Джей пръв подаваше ръка. За разлика от другите спортисти той не се възгордяваше и както общуваше с училищните атлети, така го виждаха да си говори приятелски с хилавия, късоглед президент на клуба по шах. За разлика от другите популярни момчета Пи Джей никога не проявяваше жестокост към по-срамежливите. Той беше най-страхотният брат на света.

Но освен това беше жесток убиец.

Джоуи не можеше да приеме тези две истини. Би могъл да се побърка, ако се опиташе да го направи.

Все още коленичил край олтара, той пусна студената китка на мъртвата жена. От докосването до плътта и беше получил смразяващо кръвта мистично прозрение. Дори и в този единствен миг да видеше самото превръщане на нафората в свещената плът на Христос, нямаше да бъде толкова шокиран.

— Пи Джей си беше дошъл от Ню Йорк за уикенда — заразказва Джоуи на Селест. — След колежа си намери работа като помощник-редактор в една голяма издателска къща, възнамерявайки да работи там, докато успее да влезе във филмовия бизнес.

Онази събота четиримата много се смяхме, радвахме се, че сме заедно. В неделя сутринта след месата Пи Джей отиде да се види с приятели от училище, да се поразкара с колата и да се порадва на пъстрата есен. Наричаше го „дълга, мързелива, носталгична баня“. Това ми беше казал, че ще прави през целия ден.

Селест обърна гръб на олтара и се загледа в залата или защото не издържаше гледката на мъртвото тяло, или защото се ужасяваше, че Пи Джей ще се промъкне обратно в църквата и ще ги свари неподготвени.

— Обикновено в неделя хапвахме към пет часа, но мама отложи малко вечерята заради брат ми, а той се върна в къщи едва след шест, доста след като се беше стъмнило. Извини се и каза, че е загубил представа за времето. По време на вечерята беше във вихъра си, шегуваше се, беше пьлен с енергия, сякаш спомените за отминалите дни бяха влели нов живот в тялото му.

Джоуи покри голата ръка на мъртвото момиче. Имаше нещо неприлично в продупчената и длан, разголена върху олтара, въпреки че църквата и без това беше осквернена. Селест мълчаливо изчакваше той да продължи разказа си.

— Сега като се замисля, онази нощ у Пи Джей май се забелязваше нещо странно, маниакално… някаква тъмна енергия. Веднага след вечеря той се втурна към стаята си в мазето да дооправи багажа си, после качи горе куфарите си и ги остави до задната врата. Бързаше да тръгне, защото времето се влошаваше, а го чакаше дълъг път до Ню Йорк, който не можеше да измине поне до два часа през нощта. На татко не му се искаше Пи Джей да заминава. Боже, колко го обичаше. Татко извади всичките си албуми с изрезки от вестници, в които бе писано за победите на гимназиалния и колежанския футболен отбор, искаше да ги прегледат заедно с Пи Джей. Брат ми ми намигна, сякаш искаше да ми каже: „Е, какво е, по дяволите, още половин час, ако това ще го зарадва?“ Двамата с татко седнаха в гостната на дивана, за да разгледат албумите, а аз реших да спестя на Пи Джей някоя и друга минута и да прибера куфарите му в багажника. Ключовете от колата му бяха точно пред мен, върху кухненския плот.

— Съжалявам, Джоуи. Наистина съжалявам.

Джоуи продължаваше да гледа мъртвата жена в изцапаната с кръв мушама. Мисълта за мъченията, които бе преживяла, предизвикваше гадене в стомаха му и иреизпълваше сърцето му с мъка и макар че той не знаеше коя е тя, гласът му бе дрезгав от жал към нея. Ала не можеше да стане и да и обърне гръб. Засега чувстваше, че мястото му е до нея, коленичил, защото тя заслужаваше поне малко от вниманието и сълзите му. Тази нощ Джоуи имаше нужда да бъде свидетел, в което се провали преди двайсет години.

Вече цели две десетилетия потискаше спомена за нея. В тази нощ, която повтаряше най-ужасните преживявания в живота му, русото момиче беше мъртво едва от няколко часа.

За него обаче нямаше значение дали тя е мъртва от два-три часа или от двайсет години, той пак се беше провалил и не я спаси.

— Дъждът бе понамалял, така че дори не си сложих качулката — продължаваше да разказва Джоуи. — Просто грабнах саковете на Пи Джей, взех ключовете от кухненския плот и излязох. Колата беше паркирана зад моята в края на алеята зад къщата. Сигурно мама е казала нещо на Пи Джей или той някак разбра какво става и какво правя, защото заряза татко с албумчетата и хукна след мен да ме спре. Но не стигна навреме.

Дъждът е слаб, но ужасно студен, кървавата лампичка в багажника на колата на Пи Джей се мержелее, и самият Пи Джей си стои там, все едно светът не се срива около брат му. А Джоуи пак повтаря:

— Само исках да помогна.

Пи Джей се е вторачил и за един миг на Джоуи му се иска да се поддаде на отчаяната надежда, че брат му също вижда за пръв път мъртвата жена в багажника, че и той е шокиран и че няма представа откъде се е взела. Но Пи Джей казва:

— Джоуи, чуй ме. Не е това, което си мислиш. Знам как изглежда, но не е това.

— О, Исусе, Пи Джей. Мили Боже!

Пи Джей хвърля поглед към къщата, която е само на двайсетина метра зад тях, иска да се увери, че никой от родителите им не е излязъл на верандата.

— Мога да обясня, Джоуи. Дай ми възможност, изслушай ме.

— Мъртва е, тя е мъртва.

— Знам.

— Цялата е нарязана.

— Спокойно, спокойно. Всичко е наред.

— Какво си направил? Майко мила, Пи Джей, какво си направил?

Пи Джей се приближава, пресреща го зад колата.

— Не съм направил нищо. Нищо, заради което да гния в затвора.

— Защо, Пи Джей? Не. Не се и опитвай. Не можеш… въпросът е излишен, не може да има смислено обяснение. Тя е мъртва там, вътре, мъртва и окървавена в багажника.

— По-тихо, хлапе. Стегни се — казва Пи Джей и сграбчва брат си за раменете.

Изненадващо, ала Джоуи не е отвратен от докосването.

— Не съм го извършил. Не съм я докосвал.

— Но тя е там, Пи Джей, не можеш да ме излъжеш.

Джоуи плаче. Студеният дъжд се стича по лицето му заедно със сълзите. Той продължава да плаче. Брат му леко го разтърсва за раменете.

— За кого ме взимаш, Джоуи? За Бога, за какъв ме взимаш? Аз съм по-големият ти брат, нали? Все още съм твой брат, нали? Да не си мислиш, че съм заминал за Ню Йорк и съм се превърнал в някой друг, в нещо друго, в някакво чудовище?

— Тя е там — е единственото, което Джоуи може да произнесе.

— Да, добре, там е, аз я сложих там, но не аз съм и причинил това, не съм я наранявал.

Джоуи се опитва да се отдръпне от него.

Пи Джей го стиска по-силно, притиска го към бронята, почти го натиква при мъртвата в багажника.

— Не си отивай, хлапе. Не разбивай семейството ни. Нали съм по-големият ти брат? Да не би да не ме познаваш? Да не би да не съм заставал винаги зад теб? Винаги съм ти помагал, а сега имам нужда ти да ми помогнеш, само този път.

Хлипайки, Джоуи казва:

— Не и сега, Пи Джей. Не мога да ти помогна за това. Да не си се побъркал?

Пи Джей говори бързо и отново привлича вниманието му:

– Винаги съм се грижел за теб, обичам те, братле, двамата винаги сме се изправяли заедно срещу света. Слушаш ли ме? Обичам те, Джоуи. Не го ли знаеш? — Пуска раменете на брат си и обгръща с длани лицето му, Джоуи ги усеща стегнати като менгеме над слепоочията си.

Очите на Пи Джей са пълни с болка, много повече, отколкото със страх. Той целува Джоуи по челото. Искреността, с която говори, е почти хипнотична и Джоуи се чувства като в транс, като запленен от Пи Джей. Трудно му е да разсъждава.

– Джоуи, чуй ме, Джоуи, ти си ми брат — мой брат! — и това е по-важно за мен от всичко останало, ти си ми кръв, ти си част от мен. Не знаеш ли, че те обичам? Не го ли знаеш? Не знаеш ли, че те обичам? Ти обичаш ли ме?

— Да, да. — Ние сме братя и се обичаме.

Джоуи плаче:

— Точно затова ми е толкова трудно.

Пи Джей все още не го пуска, гледа го право в очите, носовете им почти се допират.

— Значи ако ме обичаш, хлапе, ако наистина обичаш брат си, просто слушай. Само ме изслушай ще разбереш какво се случи. Ето какво стана: карах по Пайп Ридж — стария черен път, както правехме в гимназията. Нали знаеш как лъкатуши старият път — завой след завой, и значи аз тъкмо излизах от един завой тя се появи, изскочи иззад дърветата, спусна се по склона и — право на пътя. Натиснах спирачките, но колата мина върху нея, прегазих я, преди да успея да спра.

— Тя е гола, Пи Джей, видях я, тя е гола там, в багажника.

— Нали ти разказвам, слушай ме. Когато изскочи от горичката, тя беше гола, както майка я е родила, а онзи тип я преследваше.

— Какъв тип?

— Не го познавам. Никога преди не го бях виждал. Но тя не виждаше колата, защото онзи я гонеше, Джоуи, защото се обръщаше назад и тичаше с все сила. Излезе на пътя пред колата. Погледна ме и изпищя, а аз я блъснах. Божичко, беше ужасно! Най-страшното нещо, което съм виждал и се надявам никога повече да не видя. Блъснах я толкова силно, знаех, че съм я убил.

— Къде отиде онзи мъж?

— Спря, когато я блъснах, стоеше като гръмнат там, на склона. Щом слязох от колата, той се втурна навътре в гората и аз реших, че трябва да тръгна след копелето, затичах се след него, но онзи познаваше местността по добре от мен. Беше духнал, когато изкачих склона. Тичах навътре може би петнайсетина метра, може би повече, видях изпочупените клони, но после се показаха пътеките, можеше да е тръгнал по всяка една от тях, не знаех накъде да вървя. Заради бурята почти нищо не се виждаше. Дъждът и вятърът не ми позволиха да чуя стъпките му и не можех да го проследя. Затова се върнах на пътя, а тя вече бе мъртва, както си и знаех.

Пи Джей потръпва от спомена и притваря очи. Опира чело в челото на Джоуи.

— Боже Господи, беше ужасно, Джоуи, ужасно — раните от катастрофата и онова, което той и беше сторил, преди да се появя. Стана ми лошо, повърнах на пътя, изповръщах си червата.

— Тя защо е в багажника?

— Мушамата си е моя. Не можех да оставя момичето там.

— Трябваше да отидеш при шерифа.

— Не можех да я зарежа сама на пътя. Страхувах се, Джоуи, бях объркан и уплашен. Дори и брат ти може да се изплаши — казва Пи Джей и го пуска. Поглежда тревожно към къщата и казва:

— Татко е на прозореца, гледа ни. Ако стоим тук дълго, ще излезе да види какво става.

— Може би не си искал да я оставиш там, но след като я напъха в багажника, защо не отиде при шерифа?

— Ще ти обясня всичко, ще ти кажа всичко, Джоуи — обещава Пи Джей. — Но нека първо влезем в колата. Сигурно изглежда странно, че стоим тук на дъжда. Нека да влезем в колата, ще включим радиото и татко ще реши, че просто си говорим.

Пи Джей слага единия куфар в багажника при мъртвата жена, после прибира и другия и затръшва капака.

Джоуи не може да спре да трепери. Иска да побегне. Но не към дома си. В нощта. Иска да изтича в нощта, да избяга от Ашървил и да прекоси света, да посети непознати места, където никой не го познава, да тича и да не спира в нощта. Ала той обича Пи Джей. Брат му винаги му е помагал, затова трябва поне да го изслуша. Може пък всичко да се изясни. Може би не е толкова зле, колкото изглежда. Може би има надежда за добрия брат, който просто трябва да чуе нещо. Молеха го само да изчака, за да чуе нещо.

Пи Джей заключва багажника и вади ключовете. Минава зад Джоуи и леко го стисва за врата — проява на привързаност, а също и да го принуди да побърза.

— Хайде, хлапе. Нека ти разкажа всичко, абсолютно всичко и тогава ще решим как ще е най-правилно да постъпим. Хайде, влез в колата. Това съм аз, Джоуи, аз, и имам нужда от теб.

Качват се в колата. Джоуи сяда на мястото до шофьора. В колата е студено, а въздухът — влажен. Пи Джей включва двигателя и пуска парното.

Дъждът се усилва, направо се излива като из ведро, а светът се изгубва зад запотените прозорци. Купето като че ли започва да се свива около тях, влажно и тясно. Двамата са затворени в стоманен пашкул и очакват метаморфозата си, очакват да се преродят като нови хора с неизвестно бъдеще.

Пи Джей търси радиостанция, която да се хваща чисто и да се чува ясно. Брус Спрингстийн. Пее за загубата и изкуплението.

Пи Джей намалява звука, ала думите си звучат все така тъжно.

— Досетих се, че онова копеле сигурно я е отвлякло — обяснява той. — Държал я е някъде из горите, в някоя барака или нещо такова, изнасилвал я е, измъчвал я е. Често четем за такива случаи. От година на година зачестяват. Кой би си помислил обаче, че ще се случи тук, в Ашървил? Сигурно е избягала, когато не е бил достатъчно бдителен.

— Как изглеждаше онзи?

— Жесток.

— Какво имаш предвид?

— Опасен. Изглеждаше опасен и малко пернат. Беше едър, може би към метър и деветдесет, около стотина килограма. Може би имах късмет, че не го догоних. Щеше да ме размаже, Джоуи, направо беше огромен. Сега сигурно щях да съм пътник, ако го бях настигнал. Но не можех просто да го пусна да избяга, без поне да се опитам да го хвана. Беше едър мъжага с брада и дълга мазна коса, носеше мръсни дънки и синя бархетна риза.

— Трябва да я закараш при шерифа, Пи Джей. Трябва да го направиш незабавно.

— Не мога, Джоуи. Не схващаш ли? Вече е прекалено късно. Тя е в багажника ми. Ще изглежда, все едно аз съм виновен, все едно просто съм я напъхал там и ти случайно си я открил. Може да го разтълкуват, всякак — но в никакъв случай няма да е благоприятно за мен. Нямам доказателства, че наистина съм, видял онзи тип, дето я преследваше.

— Те ще открият доказателство. Отпечатъци от стъпките му например. Ще претърсят гората и ще открият мястото, където я е държал. Пи Джей поклаща глава:

— В този дъжд отпечатъците вече са се заличили. Може би няма да открият и бараката. Няма гаранции, че ще стане. Просто не мога да рискувам, И ако не открият доказателства — оставам им само аз.

— Ако не си я убил, не могат да ти сторят нищо.

— Осъзнай се, хлапе. Няма да бъда нито първият, нито последният, дето го вкарват в пандиза без причина.

— Това е глупаво, Пи Джей. Тук всички те познават, всички те харесват. Знаят, че не си такъв човек. Никой няма да се усъмни в теб.

— Често хора, на които си помагал цял живот, ти обръщат гръб. Като постоиш повече в колежа, Джоуи, и поживееш по-дълго в град като Ню Йорк, ще видиш колко злобни могат да бъдат хората, как могат да се отмятат като фурнаджийски лопати.

— Хората тук няма да се усъмнят в теб — настояваше Джоуи.

— Ти обаче се усъмни.

Тези думи оставят Джоуи без дъх, сякаш юмручен удар му е изкарал въздуха. Той е по-объркан от всякога, трепери.

— Боже, Пи Джей, защо не я остави на пътя?

Пи Джей се превива в седалката си и захлупва с ръце лицето си. Плаче. Джоуи никога не го е виждал да плаче. Известно време и двамата не могат да продумат.

Най-сетне Пи Джей се съвзема и казва:

— Не можех да я оставя, Джоуи. Беше толкова ужасно, ти не разбираш — беше много страшно. Тя не е само един труп, Джоуи. Тя е нечия дъщеря, нечия сестра. Помислих си — ами ако тя беше моя сестра и някой друг я беше блъснал, щях ли да искам просто да я зарежа? Не, щях да искам да се погрижи за нея, да покрие голото и тяло. Сега виждам, че… може би съм направил грешка. Но тогава бях потресен. Сега виждам, че можех да постъпя другояче. Но вече е прекалено късно, Джоуи.

— Ако не я отнесеш при шерифа и не му разкажеш всичко, тогава онзи тип с брадата и дългата коса, ще се измъкне. И после ще причини същото на някое друго момиче.

Пи Джей сваля ръце от лицето си. В очите му има сълзи.

— Така или иначе няма да го заловят, Джоуи. Духнал е яко дим. Знае, че го видях и че мога да го опиша. Няма да се мотае наоколо ей-така. Сигурно вече е извън щата, бърза да се скрие колкото се може по-далеч. Може би вече се е обръснал и е отрязал опашката си и сега е неузнаваем. Малкото, което мога да кажа на ченгетата, няма да им помогне да го хванат, пък и дори не мога да свидетелствам за нищо срещу него.

— И все пак това е най-правилното, което можеш да направиш. Да отидеш при шерифа.

— Така ли? Ами мама и татко — за тях помисли ли, Джоуи, ако помислиш за тях, ще видиш, че не е най-правилното.

— Какво искаш да кажеш?

— Че след като не намерят виновника, ченгетата ще се опитат да го лепнат на мен. Ще направят всичко възможно. Само си представи статиите, във вестника. Спортната звезда, местното момче, което спечели стипендия за престижен университет, заловено с гола, измъчвана до смърт жена, натъпкана в багажника на колата му. Само си помисли за това, за Бога! Най-големият фарс в историята на окръга, може би дори на щата.

Джоуи има чувството, че неуморно се хвърля срещу огромен великан. Отстъпва пред логиката на брат си, пред неустоимия му чар, пред сълзите му. Колкото повече се опитва да си изясни истината, толкова повече се обърква.

Пи Джей спира радиото и се обръща, към Джоуи, навежда се към него. Дори не мигва. Двамата са сами сред шума от дъжда, нищо не може да отклони Джоуи от хипнотичния глас на брат му:

— Моля те, хлапе, моля те. Умолявам те заради мама и татко, помисли. Недей да объркваш живота им само защото не можеш да пораснеш и в главата ти са обърканите идеи за добро и лошо на църковен помощник. Не съм наранил момичето в багажника, защо тогава да рискувам бъдещето си само за да докажа това? Представи си дори, че ме оправдаят, че съдебните заседатели открият истината и ме пуснат. Даже тогава ще има хора, които ще бъдат убедени, че съм виновен, че съм я убил. Карай, аз съм млад и образован — ще се махна оттук, ще започна нов живот някъде, където не знаят, че съм съден за убийство. Но мама и татко са на средна възраст, бедни са като църковни мишки. Няма да имат възможност да се преместят. Нямат възможностите, които ние с теб имаме. Тази четиристайна барака, която наричат къща, все пак е покрив над главите им. Единственото им богатство е тоалетната чиния, но поне винаги са имали много приятели и близки, които ги обичат. Обаче това ще се промени дори и да ме оправдаят в съда. — Железните аргументи се леят един след друг. — Подозрението ще застане между тях и приятелите им. Ще чуват шепоти… клюките ще ги преследват. Няма да могат да се преместят, защото няма да има на кого да продадат тази дупка, а дори и да я продадат, няма да вземат много. Ще останат на това място, без приятели, напълно изолирани. Да допуснем ли това, Джоуи? Да съсипем ли живота им, макар че съм невинен? Божичко, добре, направил съм грешка, като я прибрах от пътя и като не отидох при ченгетата, а вместо това я опаковах в мушамата и я набутах в багажника, но не убивай мама и татко заради мен, по-добре ме застреляй! Защото иначе точно това ще направиш, ще ги погубиш бавно и мъчително.

Джоуи не може да продума.

— Толкова е лесно да ги съсипеш, да съсипеш мен. Но още по-лесно е да постъпиш правилно, Джоуи, колкото и да не ти се вярва.

Обзет от напрежение. От смазващо напрежение. Сякаш е в бездните на океана, десет хиляди метра под морското равнище, а не тук, в колата. Налягането се покачва, изпробвайки здравината на колата. Погребва го на дъното и Джоуи има чувството, че ще избухне.

Най-сетне възвръща дар-слово и гласът му прозвучава несигурно като на малко момче:

— Не знам, Пи Джей, не знам.

— Животът ми е в ръцете ти, Джоуи.

— Толкова съм объркан.

— Мама и татко също са в ръцете ти.

— Но тя е мъртва, Пи Джей. Момичето е мъртво.

— Точно така. Мъртва е. Но ние не сме.

— Но… какво ще стане с трупа?

Джоуи изрича думите и осъзнава, че Пи Джей е спечелил. Чувства се слаб и също като малките деца се срамува от слабостта си. Горчиво разкаяние прогаря душата му като смъртоносна киселина и единствено спасение за него е да унищожи завинаги част от паметта си, да забрави за чувствата си. Душата му е изпепелена и пепелта се сипе върху сърцето му като дъжд.

Пи Джей казва:

— Лесно е. Мога да изхвърля трупа някъде, където никога няма да го открият.

— Не можеш да причиниш това на семейството й. Не могат да прекарат остатъка от живота си в мъка, че така и не са разбрани какво и се е случило. — Миг спокойствие няма да имат, ще си мислят… че тя е там някъде, че я боли, че е загубена.

— Прав си. Добре. Не съм на себе си. Явно трябва да я оставя някъде, където ще я намерят.

Пепеливият дъжд се сипе ли сипе и упоява Джоуи. Минута след минута той спира, да размишлява, да чувства. Тази странна безчувственост леко го обезпокоява, но той я приема повече като благословия и я посреща с отворени обятия.

Джоуи заговаря и чува собствения си глас напълно безстрастен:

— Но тогава полицаите могат да открият твои отпечатъци по мушамата. Или нещо друго, например твой косъм. Има много възможности да я свържат с теб.

— Не се притеснявай за отпечатъците. Няма да открият никакви. Внимавах много. Няма никакви доказателства, само че…

Джоуи чака с тъпо примирение думите на брат си, на единствения си и толкова обичан брат, чака да чуе най-лошото от всичко, да открие най-страшното освен самото обезобразено тяло.

– … Само че аз я познавах.

— Познавал ли си я?

— Преди ходех с нея.

— Кога? — вцепенено пита Джоуи, но вече почти не му пука. Скоро пепеливият дъжд ще задуши и любопитството, и съвестта му.

— В последната година от гимназията.

— Как се казва?

— От Коъл Вали. Не я познаваш.

Дъждът навън продължава да се лее неспирно и Джоуи не се съмнява, че нощта никога няма да свърши.

— Излязох с нея само два пъти. Не си допаднахме. Но ти, Джоуи, разбираш как ще изглежда това пред ченгетата. Само да отнеса трупа при шерифа и те ще разберат, че съм излизал с нея… ще го използват срещу мен. Много по-трудно ще докажем, че съм невинен, и още по-пагубно ще се отрази на мама и татко, на всички ни. Между чука и наковалнята съм, Джоуи.

— Да.

— Сега ме разбираш.

— Да.

— Разбираш как стоят нещата.

— Да.

— Обичам те, братле.

— Знам.

— Добре.

Пепел. Успокояваща пепел.

— Ти и аз, хлапе. Нищо в този свят не е по-силно от нас двамата, стига да се държим заедно. Връзката ни е по здрава от стоманата. Нали? По-здрава е от всичко. И това е най-важното нещо на света за мен — връзката ни и как винаги заставаме един зад друг.

Двамата остават мълчаливи за малко.

Зад мокрите стъкла на колата планините изглеждат по-мрачни от всякога, сякаш зъберите се навеждат един срещу друг, сближават се и закриват тясното късче небе, убивайки всяка надежда за звездна нощ, и той, Пи Джей, майка им и баща им остават затворени в каменен гроб.

— Скоро трябва да тръгваш към колежа — казва му Пи Джей. — Чака те дълъг път. — Мен също.

Джоуи кимва.

— Трябва да ме навестиш в Ню Йорк.

Джоуи пак кимва.

— В Голямата ябълка.

— Аха.

— Ето, искам да вземеш това — казва Пи Джей и бутва нещо в ръката му.

— Какво е това?

— Малко пари, да си имаш.

— Не ги искам — отвръща Джоуи и се опитва да се отдръпне.

Пи Джей хваща ръката му и го принуждава да вземе банкнотите:

— Не, искам да ги вземеш. Знам какво е в колежа, винаги може да ти дотрябват още.

Джоуи най-сетне се дръпва, без да вземе парите.

Пи Джей настоява. Опитва се да бутне парите в джоба му:

— Хайде, де, хлапе, това са само трийсет долара, не е богатство, нищо работа. Хайде, зарадвай ме, остави ме да бъда голямата работа. Никога не ме оставяш да направя нещо за теб, вземи ги и ще се почувствам по-добре.

Съпротивата е толкова трудна и безсмислена — само трийсет долара, незначителна сума — Джоуи най-накрая оставя брат си да напъха парите в джоба му. Изтощен е. Няма сили да се съпротивлява. Пи Джей го потупва приятелски по рамото:

— По-добре влизай вътре да стегнеш багажа си и да заминаваш.

Връщат се в къщата.

Родителите им любопитстват. Баща им подхвърля:

— Ей, да не съм отглеждал двама синове, дето са толкова тъпи, че да стоят на дъжда?

Пи Джей прегръща Джоуи през раменете и отвръща:

— Просто си поговорихме по братски, тате. Наши си неща. За живота и такива работи.

Майка им ги дразни:

— Значи дълбоки, тъмни тайни.

Джоуи толкова силно я обича в този момент, че чувството едва не го поваля на колене.

Отчаян, той се заравя, дълбоко в пепелта и болката и ужасът се притъпяват. Събира набързо бързо нещата си и потегля малко преди брат си. От всички прегръдки на раздяла прегръдката на Пи Джей е най-силна, почти яростна.

Няколко километра извън Ашървил забелязва кола, която не се отлепя от него. Когато стига до отбивката за Коъл Вали, другата кола не спира, а профучава покрай него и изплисквайки огромни стълбове мръсна вода, завива с висока скорост към градчето. Мътната вода се оттича от стъклата на мустанга и Джоуи вижда, че другата кола е спряла на около стотина метра на самия път. Джоуи знае, че това е Пи Джей. Чака го. Все още не е късно. Светът е голям, а времето — безкрайно. Всичко зависи от този ляв завой. И без това щеше да поеме по този път.

„Просто завий наляво, както си беше решил, и направи това, което трябва.“ Червени стопове, фарове, светещи в дъжда. Чакат.

Джоуи подминава отбивката за Коъл Вали и продължава право напред по щатското шосе.

И въпреки че все още приютява в сърцето си демона на безстрастието, той не може да не си припомни някои неща, които Пи Джей му каза и които сега му се струваха по-нелогични отпреди: „Толкова е лесно да разрушиш живота ми, Джоуи… още по-лесно е просто да повярваш.“ — Сякаш истината не е нещо обективно, а само онова, което си избереш да мислиш за истинно. „Не се притеснявай за отпечатъците. Няма да открият никакви. Бях внимателен.“ Предпазливостта предполага намерение. Изплашен и объркан, невинен човек не мисли достатъчно рационално, че да бъде предпазлив, и не предприема действия, с които да си подсигури заличаването на всички доказателства, които биха го уличили в престъпление.

Наистина ли имаше мъж с брада и мазна коса? Или всичко беше вдъхновено от серийния убиец Чарлс Менсън? Защо колата на Пи Джей не беше повредена от сблъсъка, който бе убил на място момичето на Пат Ридж.

Джоуи се обърква все повече и повече и пришпорва форда — по-бързо, по-бързо, по-бързо, сякаш ще избяга от фактите. После открива буркана, загубва контрол над колата, завърта се, блъска се…

… и се опомня до мантинелата, зяпа в поле с високи треви и бурени, не знае как се е озовал там. Вятърът фучи из магистралата, като че ли хиляди невидими камиони, влачещи странни товари, прелитат с бясна скорост над магистралата. Суграшицата щипе лицето и ръцете му. Над дясното му око има кръв.

Голяма рана. Докосва я и пред очите му избухват искри от болката. Рана на главата, пък било то и малка като неговата, може да доведе и до други сериозни последствия, не само до амнезия. Паметта може да бъде проклятие за човек и той никога да не бъде щастлив. Забравата от своя страна може да се превърне в благословия, в добродетел.

Джоуи се връща в колата. Потегля към най-близката болница, за да зашият раната му. Той ще се оправи. Ще се оправи.

В колежа посещава лекциите само следващите два дни, но не открива полза от следването на тесните пътеки на образованието. И без това е свикнал да се самообразова и нито един учител не може да бъде толкова взискателен към него, както той е към самия себе си. Освен това, ако ще става писател, му е нужен богат житейски опит, от който да извлича вдъхновение и идеи за творчеството си. Атмосферата на постепенно затъпяване в класните стаи и престарялата мъдрост на учебниците само щяха да потиснат таланта му и да възпрат творческото вдъхновение. Джоуи има нужда от приключения, някъде далеч, има нужда да зареже академичното общество и да се гмурне в бурното море на живота. Стяга багажа си и напуска колежа завинаги. Два дни по-късно, някъде в Охайо, продава смачкания мустанг и продължава на запад, пътувайки на стоп.

Десет дни след напускането на колежа от един паркинг за камиони Джоуи изпраща пощенска картичка на родителите си и им обяснява решението си да започне да трупа материал, за да стане писател. Казва им да не се притесняват за него и че знае какво прави, че ще поддържат връзка. Той ще се оправи. Ще се оправи.

— Естествено — каза той, все още коленичил до трупа, — никога нищо не се оправи.

Дъждовните капки падаха по покрива с тъжен вой, пееха погребални песни за русото момиче, което умря два пъти толкова младо.

— Пътувах от място на място, от работа на работа. Загубих връзка с всички… изоставих мечтата си да пиша. Бях прекалено зает за мечти. Прекалено зает да си играя на пострадал от амнезия. Нямах смелост да погледна в очите татко и мама… и да се издам, да призная цялата истина.

Селест отвърна поглед от празната църковна зала, която държеше под око, и съчувствено рече:

— Може би си прекалено суров към себе си. Може би амнезията не е била просто илюзия. Травмата на главата може би я обяснява.

— Иска ми се да вярвам в това. Ала истината е обективно нещо и не се моделира спрямо желанията ни.

— Две неща не са ми ясни.

— Ако са само две, значи си доста напред с материала.

— Когато си бил с Пи Джей в колата онази вечер…

— Тази вечер. Беше преди двайсет години… но също и тази вечер.

— … и той вече те е убедил да му повярваш, да му помогнеш, защо изведнъж ти казва, че е познавал момичето, след като вече си му бил в кърпа вързан? Защо му е да прави подобно признание, след като вече е спечелил? Защо му е да рискува и да събужда подозренията ти, след като вече си бил негов?

— Трябва да познаваш Пи Джей, за да разбереш. Около него винаги витаеше… една такава опасност. Не беше безразсъдство, нито нещо, което да те уплаши. Тъкмо обратното. Това само притегляше хората повече към него. Беше една такава романтична, чудна опасност и хората й се радваха. Пи Джей обичаше да рискува. И това ставаше ясно на футболното игрище. Тактиките му често бяха толкова дръзки и необикновени… но успяваха.

— Всички казваха, че обича да играе като за последно.

— Аха. Обичаше да кара бързо, направо с бясна скорост, и се оправяше с колите като състезателите от ралито в Индианаполис, никога не е катастрофирал, дори не са го глобявали. Когато играеше покер, залагаше всичко, макар и ръката да не беше силна, правеше го просто защото му се струваше, че е настъпил моментът. Почти винаги печелеше. Можеш да живееш опасно — на ръба, но когато рисковете, които поемаш, ти се отплащат — хората те обичат.

Надвесена над него, Селест положи ръка на рамото му:

— Май това обясни и другото, което не разбирах.

— Бурканът в жабката — предположи Джоуи.

— Да. Предполагам, че го е сложил там, докато си си оправял багажа и си се приготвял да се върнеш в колежа.

— Сигурно е извадил очите и през деня, за да ги пази като трофей, мили Боже! Убеден съм, че му е било интересно да ги сложи в колата ми, за да ги намеря по-късно. Да изпита силата на връзката ни.

— След като те е убедил в невинността си, след като е успял да те принуди да се съгласиш, че трябва да се отърве от трупа, направо е било лудост да ти позволи да видиш очите, да ги напъха в колата ти.

— Не е устоял на тръпката. На опасността. Да върви по тънката корица лед и да не пропадне. И както виждаш успя. Оставих го да спечели.

— Държи се, сякаш се мисли за богопомазан.

— Може и да е.

— И кой бог би се съгласил с това?

— Тук не са замесени богове.

Селест заобиколи трупа на русото момиче, напъха фенера и отвертката в джоба си и коленичи точно срещу Джоуи, погледна го над тялото и каза:

— Трябва да видим лицето й.

Той се намръщи:

— Защо?

— Пи Джей не ти е казал името и, но ти е казал, че е от Коъл Вали. Сигурно я познавам.

— Та така ще ти е дори по-тежко.

— Нямаме избор, Джоуи, трябва да я погледнем в лицето. Ако видим коя е, може би ще ни хрумне какво е замислил брат ти, къде е отишъл.

Наложи се да обърнат мъртвата, за да разтворят мушамата. После отново положиха момичето по гръб.

Гъст кичур руса коса, опръскана с кръв, забулваше обезобразеното лице.

С нежност, която трогна Джоуи, Селест отмести кичура настрана. Със свободната си ръка се прекръсти:

— В името на Отца и Сина и Светия Дух, амин.

Джоуи отметна глава назад и се загледа в тавана на светилището, но не защото се надаваше да зърне Светата Троица, а защото нямаше да понесе гледката на празните очни орбити.

— В устата и има парцал — каза му Селест. — От онези, с които си мием колите — велурен. Мисля, че… да, глезените и са завързани с кабел. Не е бягала от никакъв побъркан планинар.

Джоуи потрепери.

— Казва се Бевърли Коршак — продължаваше Селест. — Беше малко по-голяма от мен. Приятно момиче. Мило. Живееше с родителите си, но те продадоха собствеността си на правителството и се преместиха в Ашървил миналия месец. Бевърли работеше като секретарка в електрическата компания. Родителите и са приятели с моите. Познаваме се от много, много време. Фил и Силви Коршак. За тях ще бъде тежък удар.

Джоуи все още зяпаше тавана, когато каза:

— Сигурно Пи Джей я е видял по-рано в Ашървил, Спрял е да си побъбрят. Тя не се е бояла да влезе в колата му. Не е бил непознат. Поне не… на пръв поглед.

— Да я покрием.

— Ти го направи.

Не че щеше да му се повдигне от ослепеното й лице. Страхуваше се, че някак си ще успее да зърне в празните очни ями сините и очи, недокоснати, като в последните мигове от жестоката агония, докато е крещяла за помощ през парцала в устата си и е знаела, че никой няма да я чуе. Мушамата изшумя.

— Знаеш ли, изненадваш ме — каза Джоуи на Селест.

— Защо?

— Защото си толкова силна.

— Тук съм, за да ти помогна и това е всичко.

— Мислех, че аз съм тук, за да помогна на теб.

— Може би и двете.

Шумоленето престана.

— Готово — рече тя.

Джоуи сведе глава и зърна на олтара нещо, което първоначално взе за кръв. Беше се показало, докато обръщаха трупа.

Вгледа се по-добре и осъзна, че вижда нещо надписано с червен спрей. Цифрата едно, заобиколена в кръгче.

— Виждаш ли това? — Джоуи попита Селест, която тъкмо се изправяше на крака.

— Да. Нещо, свързано с плановете за разрушаване на сградите.

— Не съм съгласен.

— Напротив, така е. Няма какво друго да е. Или пък просто някакви хлапета са вилнели из църквата. Има и други такива в залата — обясни Селест и посочи към основната зала. Той се изправи намръщен, взря се нататък и попита:

— Къде?

— На първия ред скамейки.

Отдалече беше трудно да се забележи червеният надпис върху тъмните дървени гърбове на пейките.

Джоуи вдигна металния лост, мина покрай подиума на хора и отиде до вратичката на светилището.

Зад себе си чу, че Селест го следва. Вървеше покрай стената.

На най-първата редица в средната колона скамейки един до друг се виждаха подобни надписи. Бяха точно върху местата, където сядаха хората. Най в края отляво пишеше 2, а последният номер бе 6.

Джоуи имаше чувството, че по гърба му лазят мравки, ала ръката му не напипа нито една.

На първата пейка в дясната колона числата вървяха подред: 7, 8, 9, 10, 11, 12.

— Дванайсет — мрачно промърмори той.

Селест стигна до него и меко попита:

— Какво има?

— Момичето на олтара…

— Бевърли.

Джоуи съсредоточено гледаше червените надписи, които сега му се струваха грейнали като знаци на Апокалипсиса.

— Джоуи? Какво за момичето? Какво има?

Той стоеше вцепенен пред ледената мозайка на истината, ала не успяваше напълно да разгадае смисъла на отделните елементи.

— Той е нарисувал знаците и после е сложил Бевърли върху първия.

— Пи Джей ли?

— Да.

— Но защо?

Силен порив на вятъра нахлу в църквата и изшумоля в залата. Леката миризма на тамян и плесен изведнъж изчезна и на нейно място се разнесе вонята на сяра.

— Имаш ли братя или сестри? — попита Джоуи.

— Не, само тримата сме си.

— Бевърли е първата от дванайсет.

— Дванайсет какво?

Джоуи посочи към нея с трепереща ръка:

— Ти, майка ги, баща ти. Кой още е в Коъл Вали?

— Семейство Долан.

— Те колко са?

— Пет.

— Кой друг?

— Джон и Бет Биймър. Майката на Джон, Хана, живее с тях.

— Три плюс пет, плюс вас тримата — единайсет — обясни Джоуи и посочи Бевърли.

— Плюс момичето на олтара — дванайсет.

— Мили Боже!

— Не се нуждая от ясновидски способности, за да се досетя какво е намислил. Очевидно е защо числото дванайсет му харесва. Дванайсет апостола мъртви и подредени в една осквернена църква. И всички те отдават почит не на Господ, а на последния апостол, тринайсетия. Ето за кого се мисли Пи Джей — за тринайсетия апостол, за Юда. Предателят. С лоста в ръка Джоуи бутна вратичката и влезе в залата. Докосна един от надписите. На места боята още лепнеше.

— Юда. Предава семейството си — промълви Джоуи. — Предава вярата, с която е отгледан, без да почита никого, без да бъде предан на никого, на нищо. Не се страхува от нищо, дори и от Бог. Прекрачва най-забранената граница, поема най-невероятния риск, само и само да усети тръпката да рискува душата си за… за един танц пред вратите на ада.

Селест се притисна към Джоуи, търсейки кураж и успокоение.

— Да не би да… пресъздава на живо някаква символична сцена?

— С трупове. Има намерение да убие всеки, който все още живее в Коъл Вали. Преди пукването на зората ще донесе труповете тук.

Селест пребледня:

— Това случи ли се?

— Дали се е случило ли? — не я разбра той.

— В бъдещето, в което вече си живял — всички хора от града ли бяха избити?

Потресен, Джоуи осъзна, че не знае отговора на въпроса й.

— След онази нощ, общо взето, спрях да чета вестници. Не гледах новините по телевизията. Превключвах станциите по радиото всеки път щом пуснеха емисиите. Казвах си, че няма нужда да ги слушам, защото винаги говорят за самолетни катастрофи, за наводнения, пожари и земетресения. Но всъщност… страхувал съм се да не чуя нещо за осакатени и убити жени. Не исках да науча за някоя подробност, като извадени очи например, и тя да ме събуди от амнезията.

— Значи, доколкото знаеш — всичко се е случило наистина. Наистина са намерили дванайсет трупа в тази църква, единайсет по пейките и един на олтара.

— Ако наистина е станало така и труповете са били открити, никой не е свързал Пи Джей с убийствата. Защото в моето бъдеще той си е на свобода.

— Божичко! Мама и татко! — Селест се отдели от Джоуи и изтича към дъното на залата.

Джоуи се втурна след нея и я последва през отворената порта към улицата.

Селест се подхлъзна, падна на колене, изправи се и продължи да тича, заобикаляйки колата откъм седалката до шофьора.

Когато стигна до колата, Джоуи чу някакъв тътен зад себе си, помисли си, че е гръмотевица, ала осъзна, че шумът идва изпод краката му. Над покрива на колата Селест го погледна притеснена:

— От избухванията е.

Тътенът се усили заплашително, улицата се затресе под краката им, сякаш отдолу имаше тунел, през който минава влак, и после изведнъж люлеенето и зловещият звук утихнаха. Някаква минна галерия се срути под земята.

Джоуи се заоглежда, но не видя никъде пукнатини и попита:

— Къде е?

— Сигурно в друга част на града. Хайде, хайде, побързай — подтикна го тя и влезе в колата.

Джоуи седна зад волана и уплашен, че внезапно избухване ще разпука улицата и ще погълне мустанга, подметна: — Избухвания значи, а?

— Никога не съм усещала толкова силен трус. Може и да е точно под нас, но много надълбоко, толкова дълбоко, че не е избил на повърхността.

— Все още — довърши Джоуи.