Роджър Карас
Господарят на залива (9) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

9.

През петата си година шоколадовокафявият мечок продължи да върви по самотния си път като сянка между дърветата, като движение по брега, доловимо само за миг, като сила, която раздвижва храстите високо на някой склон. Мечокът бе добре познат на ловците, които посещаваха ежегодно този район, и техните местни водачи. Те го бяха наблюдавали с бинокли от чартърните самолети, които плъзгаха сенките си нагоре-надолу по долините и клисурите, проследяваха го през десетократно увеличаващите оптични мерници на пушките си. Мечокът водеше нормалния живот на една могъща мечка и година след година се доближаваше до пълната си зрелост. Той бързо достигаше възрастта за размножаване. Намирането на брачна партньорка щеше да наруши самотата, която бе запазил от деня, в който сестра му бе умряла на брега на потока със сьомга.

През пролетта на шестата му година обаче стана събитие, което промени хода на целия му живот.

На остров Коудиак бе заселен дребният черноопашат виржински елен. Той е по-дребен от другите разновидности, които обитават континента; женските достигат 45 кг, а мъжките рядко надхвърлят 60 кг. При все това в края на лятото и началото на есента ловът им е разрешен и някои твърдят, че месото им е превъзходно.

Трябва да се признае, че не всички хора си дават труда да спазват правилата на играта. За някои законите, които регулират лова, са създадени, за да бъдат спазвани от другите. В Аляска, където дивечът се смята за природно богатство, което се експлоатира всяха година, нарушаването на ловните закони може да има сериозни последици. То може да въвлече нарушителя ловец в редица опасни положения — природни или създадени от човека.

Черноопашатият виржински елен всяка година извършва вертикална миграция. Когато високите склонове бъдат покрити със сняг, елените слизат близо до брега, където силните ветрове не позволяват да се образува снежна покривка и може да се разчита на евентуална паша. Когато настъпят особено сурови периоди, дребните, но издръжливи елени започват да се хранят с водорасли. През пролетта заедно с топенето на снега елените следват изкачването на снежната линия нагоре по височините, като търсят крехките млади растения и обикновено остават по високите места, докато започнат следващите снеговалежи.

Скоро след като шоколадовият мечок се събуди от зимния си сън в своята шеста пролет, той се спусна надолу по склона към брега, където бе свикнал всяка година да претърсва бреговете. През по-голямата част от спускането си той се движеше през снежни преспи, които слънцето все още не бе успяло да разтопи.

През същия следобед, когато мечокът щеше да изостави зад гърба си снеговете за още една пролет и лято, една дребна виржинска кошута се изкачваше нагоре, като се наслаждаваше на крехките млади филизи, които се появяваха с милиони всред гъстите храсталаци. Движеше се бавно, а жаждата за зелена растителност бе притъпила нейните обикновено много изострени сетива. Тя не забеляза странния хищник, който бавно се промъкваше по гребена над нея. Две стъпки в която и да е посока и щеше да се озове всред непроницаемо прикритие, но тя бе прекалено погълната от свежата пролетна храна.

Младият моряк от военноморската база, разположена близко до град Коудиак, бе решил да прекара отпуската си на острова, вместо да използува безплатния билет за самолет до Сиатъл. Той не беше никакъв престъпник, въпреки че възнамеряваше да наруши закона. Морякът знаеше, че през август ще напусне острова, и тъй като още не се бе възползувал от „рая на ловците“, както често наричат Коудиак, реши да използува полагащата му се отпуска, за да отиде сам на лов. Той нарушаваше не само създадените от хората закони, но и всички правила на здравия разум. Морякът отиваше на лов сам в опасни райони, които не познаваше. Не бе потърсил помощта на специален водач, а бе използувал безплатния превоз на рибарски кораб, който тръгваше от пристанището на Коудиак. Едва когато вече бе на път, той разбра от членовете на екипажа, че оръжието му е крайно недостатъчно за задачата, която си бе поставил. В момента, когато слезе на брега близо до залива Алитук, морякът вече беше убеден, че не трябва да прави опит да убива забранените за лов мечки с малокалибрената пушка, която бе взел назаем. В лошо настроение и детински ядосан, той реши да опита късмета си с някой елен, въпреки че до ловния сезон оставаха още няколко месеца.

Младият моряк стреля и успя да нарани кошутата. Изстрелът обаче не можа да я повали веднага и тя успя да се вмъкне в храстите, преди той да разбере къде се е скрила. Откри кървавите следи и вървя по тях, докато рано залязващото слънце хвърли сенки, които бяха прекалено тъмни, за да може да вижда следата. Като се сравняваше сам с пещерен праисторически човек, морякът си направи малък лагер за пренощуване, възнамерявайки на сутринта да намери кошутата. Той сериозно бе решил да хапне печено еленско месо, преди да напусне острова.

През тази нощ 7-годишният шоколадовокафяв мечок и 19-годишният моряк нощуваха на не повече от 1000 м един от друг. В известно отношение те си приличаха. И двамата наближаваха зрелостта, и двамата проявяваха по-скоро смелост, отколкото разум. Мечокът обаче разполагаше с две предимства при евентуална среща с моряка. Той беше у дома си, докато морякът беше чужденец всред сурова, непозната земя. Мечокът от няколко години се грижеше сам за своята безопасност, докато морякът само си играеше на борба за живот и опитът му в това отношение беше само няколкодневен. Нито един от двамата нямаше да търси сблъскване с другия, докато животното не бъдеше пряко нападнато и морякът не разбереше, че е недостатъчно въоръжен.

Мечокът се събуди рано и тръгна надолу по стръмен бряг, където поройните води бяха издълбали хълма. За кратко време на оголеното място бяха пораснали гъсти храсти и мечокът напредваше бавно. Той попадна на убитата кошута няколко минути след като започна да слиза. Животното се бе залостило между чаталестия клон на една елша, падайки от края на стръмнината, когато кръвта му бе изтекла. Мечокът подуши трупа още преди да го е видял и доближавайки се, започна да ръмжи от удоволствие. Благодарение на огромната си тежест, той успя да наклони елшата и захапа кошутата. Нахрани се до ситост и тъкмо покриваше остатъците с листа и отломки, когато чу движението на моряка под себе си. Той скоро различи миризмата и приклекна, за да изчака по-нататъшните събития. Мечокът нямаше да изостави съкровището си без битка. Има моменти, когато един инстинкт надделява над друг, дори когато вторият е преобладавал в повечето случаи. За мечката инстинктът да запази скритата храна е по-силен от инстинктивната или придобитата реакция да се оттегля при миризмата на човек. Това е урок, който всички добри ловци на мечки научават от самото начало и никога не забравят.

Морякът обаче не мислеше нито за мечки, нито за мечи уроци. Той търсеше своята кошута. Неговото промъкване през храстите беше мъчително бавно и прекалено шумно. Тежкото му запъхтяно дишане и трещенето на ниските храсти, както и проклятията, които сипеше, ясно показваха движението му.

Беше съвсем рано и над земята все още се носеше мъгла. Морякът постоянно се препъваше. В гората беше влажно и дори малко хладно, но морякът се бе изпотил от усилията, които правеше. Десетки видове птици тревожно цвърчаха, свиреха и крещяха, но той не ги чуваше и виждаше. Мечокът обаче добре разбираше тяхното предупреждение и смисъла им. Той беше в състояние да следи всяка стъпка на младия мъж. Самият той не помръдна нито веднъж, а остана залегнал неподвижно до трупа на кошутата.

Като се бореше с гъстите храсти, морякът излезе на малкото открито място и потърси място за почивка. Тогава съзря шоколадовокафявата мечка. Без да вдигне карабината за стрелба, той леко извика от изненада и страх. Преди пръстът му да докосне спусъка, един-единствен удар на мечата лапа смачка едновременно приклада на пушката и рамото на моряка. Морякът дори не чу нападателния рев на мечката. Като се гърчеше от болка на земята, той се обърна и приповдигна, опирайки се на едно дърво със здравата си ръка. Успя да извика само „боже мой“, преди мечката да нанесе втория удар. Този път ударът бе по-точен, тъй като всички предимства бяха на страната на животното. Тя придоби смелост и самоувереност, след като първият й физически досег с ужасяващата човешка миризма се бе оказал абсолютно безопасен. Нейното второ нападение бе точно преценено и тя се озова до моряка. Окървавеният млад човек се търкаляше по земята, викаше и се молеше, но мечката не го оставяше. Накъдето и да се обърнеше, мечката беше върху него — огромна, хапеща, разкъсваща. Той бе прекалено изплашен, за да си припомни, че според прочетеното в приключенските списания единствената му защита, ако можеше да бъде наречена така, се състоеше в това да лежи съвсем неподвижно.

Твърди се, че симулирането на мъртвец оказва ефект при някои мечки.

След мигове всичко бе свършено. Лицето и косата на младия човек липсваха и през разкъсаните дрехи стърчаха ребрата му.

В съобщението до щаба на крайбрежната охрана в Коудиак, в което се казваше, че морякът е просрочил отпуската си, нямаше нищо особено. Някои от приятелите му в базата започнаха сериозно да се тревожат, когато закъснението му стана повече от седмица, и скоро след това военноморските власти разпространиха снимката на младежа. След като отговорите на стотици запитвания бяха отрицателно клатене на глава или повдигане на рамене, яви се един от моряците на риболовното корабче, което бе превозило моряка на запад. В резултат на това по нареждане на командира на базата започна търсене с помощта на органите по лова и риболова. Едва 3 седмици след смъртта му трупът на моряка бе открит. Той се намираше в много лошо състояние и бе зашит в чувал и свален до брега, където патрулното корабче щеше да вземе зловещия си товар.

Нито местният вестник, нито официалният доклад на военноморските сили, нито скърбящите родители на младежа не споменаха или помислиха за това, че той бе ловувал без позволително, без водач, без да вземе разумни предпазни мерки срещу естествените опасности. Младежът в разцвета на силите си бе жестоко унищожен от убиец. Медицинският доклад описваше прекалено точно състоянието му с най-малките подробности. Никой друг не би могъл да причини това освен мечка. Не мечка, която защищава скритата си храна срещу появата на един глупав младеж, а просто една мечка. Пет дни след като останките на младежа бяха открити, един самолет отлетя от Коудиак за Сиатъл. На борда му имаше запечатан ковчег, покрит с американското знаме. През тези ден четири мечки бяха застреляни от борда на риболовни кораби. Шоколадовокафявият мечок не беше между жертвите. Той беше оцелял и все още не бе идентифициран като мечката-убиец. Това прозвище той щеше да получи по-късно.