Роджър Карас
Господарят на залива (14) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

14.

Когато тримата мъже навлязоха в храсталака по брега на реката, едно клонче удари металната кутия на кинокамерата. Никой не обърна внимание на звука, предизвикан от клончето, освен Монарха. При първия метален звук (звуците, които издава металът, не се срещат в природата освен в песните на някои птици) грамадният мечок се обърна и погледна надолу по реката. Като се издигна съвсем бавно, така че предните му лапи се опряха на корените на падналото дърво, той можеше да огледа гората зад себе си и да разпознае звуците и миризмите. Монарха успя навреме да стори това и започна да се промъква успоредно на напредващата група ловци, но в противоположна посока. В даден момент те се разминаха на около 7 м. След като хората отминаха, той се обърна и се втурна нагоре по стръмнината в тромав галоп. Големи чимове се откъсваха и падаха надолу след него, когато той преодоля и най-големия наклон, без да намалява скоростта си. Не е лесно да се пресметне количеството енергия, която е необходима да придвижи толкова едро същество нагоре по стръмен склон, и то със скорост, която човек не може да постигне и на равна, твърда повърхност.

Не може да се разбере защо мечката не нападна хората. Монарха можеше да се доближи на 4–5 м от ловците, без те да го забележат. От такова разстояние той би могъл да ги покоси, преди да успеят да вдигнат пушките си. Неизвестно защо обаче Монарха реши да не използува тази възможност.

Дори след като премина хребета, мечокът продължи да бяга. Беше малко по-несръчен при спускането надолу, отколкото при изкачване, и ръмжеше, когато краката му, изопнати, за да убиват скоростта, се удряха в земята. Най-после достигна сигурно прикритие в долната част на склона и се вмъкна в осигуряващата пълно спокойствие гъста растителност. При някои по-дребни животни, които се крият под камъните и корите на гниещи дървета, съществува тигмотаксис — стремеж на животното да бъде прикрито и да усеща допира на околните предмети. Подобно нещо се наблюдава и при някои едри животни, когато усещат опасност. Те намират сигурност в плътно обвиващото ги прикритие. Дали това се дължи на намалената светлина, на самото усещане на обгръщащите ги растения или на някакъв друг стимул, не можем да разберем. Много, но не всички едри животни се чувствуват най-добре, когато са сигурно прикрити. Монарха бе такова животно. След като навлезе всред дърветата и престана да бъде уязвима мишена, каквато представлява на открито, той забави скоростта си и си проправи път към най-закътаното място, което знаеше. След малко той вече оглеждаше храстите с горски плодове по пътя си.

Там в долината, отвъд хребета, ловецът седна и без да поеме подадената му от водача ръка, се изправи. Намести шапката си и тръгна през долината към склона, по който бе избягал Монарха. Ниско падащите слънчеви лъчи показваха, че всяко преследване е невъзможно. Една мечка не може да бъде обект на нощен лов.

Ловците тръгнаха покрай реката. Когато стихнаха в лагера си след здрач, вечерята ги очакваше. Никой обаче не бе склонен да разговаря и към 8 часа всички вече спяха.

След срещата в долината в продължение на 3 дни непрекъснато валя дъжд, проливен дъжд, набрал сили от морската влага. Дъждът удряше по острова, докато навсякъде потекоха ручеи. Всичко беше студено и мокро и дори вътре в палатките дрехите бяха влажни. Поради силния дъжд видимостта беше от 2 до 4 м и затова групата остана в лагера си. Ловецът разлепваше страниците на едно мухлясало издание на съчиненията на Брет Харт и след като му дотегнаха златотърсачите в Калифорния и техните несполуки, премина на Ърнест Томпсън Сетън. От време на време дремеше и между два съня се питаше защо е дошъл на това място. Призна пред себе си, че присъщите на лагерния живот радости вече не го привличат. Той бе дошъл, за да убива, а не да общува с Великата природа.

През 12-годишния си живот Монарха беше видял много дъждове. Той вече не се ядосваше от свързаните с тях неудобства. Понякога спираше, за да отърси глава, и сумтеше яростно, когато излизаше от гората покрай брега и го посрещаше някой особено силен порив на вятъра, примесен с дъжд. Намираше се на няколко километра на запад от лагера на ловците и можеше да се движи на открито.

Миграцията на сьомгата все още продължаваше в някои реки и Монарха се отправи към устието на една от тях. Тя бе придошла от дъжда, който обливаше всички възвишения във вътрешността, и се пенеше над скритите под водата скали, които само преди няколко дни стърчаха сухи над течението. Мечокът се потопи в реката, закрепи се срещу течението и зачака. Той пропускаше сьомгата, която се бореше срещу придошлите води, да минава покрай него. Искаше по-едра плячка и чакаше, като се размърдваше само колкото бе необходимо, за да запази опората под лапите си.

Внезапно мечокът скочи напред и с плясък изчезна под водата. Секунди след това се появи захапал един 120-килограмов женски алясков тюлен-котик. Мощното животно се бореше храбро, и мечокът бе принуден накрая да го пусне на скалите и да го притисне с предните си лапи. Той сложи край на живота му, като захапа главата и сключи челюстите си направо през черепа. Това бе бърза и ефикасна екзекуция.

Не започна веднага да яде, а легна върху трупа, обърнат към вятъра. Въртеше глава с високо вирнат нос. После стана бавно, обърна тюлена с лапа и разпра корема му. Нахрани се, без да бърза, и довлече трупа на закрито място над брега, далеч от реката. Той остана да лежи до плячката си през цялата нощ, макар че продължи да яде едва на следващата сутрин. Дълбокото му ръмжене и кашлица пропъдиха две лисици, които бяха приближили, привлечени от миризмата. Няколко гарвана стояха наблизо и го коряха за алчността му.

Късно следобед дъждът най-после спря. Небето бе оловносиво и във въздуха се чувствуваше студ, който щеше да се запази до следващата пролет. Краят на сезона бе дошъл и хубави дни вече не оставаха. Времето започваше да се влошава непрекъснато и скоро щеше да има скреж, мраз, след това зима. Няколко дни по-късно Монарха щеше да търси нова бърлога. Имаше все още време за хранене. Тюленът беше само част от менюто.

Временното подобряване на времето или поне спирането на дъжда предизвика известна подготовка в ловния лагер на няколко километра по брега. Ловецът застана на прага на своята палатка и загледа мократа растителност, която започваше на стотина метра от залива. Водачът му подаде голяма чаша с димящо кафе. „Утре сутринта?“

— Утре сутринта — отговори ловецът.