Роджър Карас
Господарят на залива (6) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

6.

Започна всеобщото преселване. За милионите птици от различни видове остров Коудиак е само лятна колония. В началото на май пристигнаха няколко ярко бели пойни лебеда. Техните постоянни брачни двойки със съгласувани действия изградиха големи гнезда от трева, мъх и сухи листа. В началото на юли във всяко гнездо четири или пет гладки, белезникави яйца се разпукаха и малките се излюпиха. Някои от тях загинаха въпреки себеотрицателната защита на родителите им, но достатъчен брой останаха живи и дочакаха есента, когато белите им клюнове се обагрят в сиво. След това на малки ята се отправиха към зимните си убежища. Някои се насочиха към обширните вътрешни долини на Калифорния, а други прекосиха континента по посока на залива Чезапик и Атлантическото крайбрежие.

Соколи-скитници бяха пристигнали в ранна пролет след дълго пътешествие от южните щати. Черни ястреби-гълъбари дойдоха от Уисконсин и Ню Мексико, а от Тексас и Оклахома пристигнаха лапландски овесарки и се настаниха в тундрата в западния край на острова. В Гватемала и Хондурас дойдоха северни зелени лястовици с яркочервени пера по шията. След продължително пътуване от Юга и Колорадо сивоглави американски чинки с нежно розови нюанси по долната част на тялото бяха установили гнездата си направо на земята.

Птиците бяха дошли от цял свят — някои обикновени или многочислени, други случайни или изключително редки видове. Те пируваха с богатствата на острова, установяваха своя територия, пееха песни, изграждаха гнезда, създаваха семейства, полагаха грижа за поколението си и сега бяха готови да отлетят. На пръв поглед почти произволно природата бе решила, че някои птици могат да издържат на суровата зима, а други не могат. Тези, които не можеха притежаваха други способности — силата да извършват продължителни полети на невероятни разстояния и изключително чувство за ориентация.

В течащите води на острова млади едногодишни или двегодишни сьомги се отправяха към морето. Върху люспите им се бе отложило вещество, наричано гуанин, което им придаваше сребрист отблясък и прикриваше следите от по-ранната им възраст, която бяха прекарали в сладките води над заливите. Сега те отиваха към морето, за да се завърнат след години на странствуване, носещи в себе си бъдещите млади сьомги, които играят толкова важна роля в живота на мечките от острова.

Бели планински кози, отскоро пренесени на острова, обитаваха най-високите места в източната част. По протежение на бреговете хиляди морски лъвове, чиито мъжки често тежаха един тон, се спускаха отново във водата и напускаха острова за дълги месеци. Пътешествието им на юг се следеше от рибарите и някои от тях щяха да бъдат застреляни, за да не повредят мрежите. Навсякъде можеше да се забележи вечната двойнственост на природата — промяна срещу неизменност. Всеки жив организъм се стреми да остане постоянно, ежегодно самовъзпроизвеждащо се и безкрайно повтарящо се явление, докато изменчивостта и естественият отбор са толкова настойчиви. Чудото на еволюцията е резултат от това противоречие.

Промяната обхващаше острова открай докрай. Растителността изглеждаше различна, рязко намаляха както броят, така и видовете животни. Дните станаха по-къси. Мечката и нейните малки вероятно забелязваха някои от тези промени, може би всички, а може би никоя. Така или иначе някакви сигнали ги накараха да започнат последната подготовка за предстоящите месеци на сън.

Малките вече можеха да се движат бързо и умееха твърде сръчно да се провират в скривалищата, но мечката беше загубила подвижността си поради бремето на грижите. Тя все още кърмеше мечетата, макар че те редовно се хранеха с твърда храна. Най-много тревоги й създаваше тяхната безопасност. Мечката вече не преминаваше през някое възвишение в нова долина с предишната безгрижност. Докато тя беше неуязвима грамада, малките й бяха в друго положение. Те все още бяха подложени на заплахи и затова тя бавно навлизаше в нов район или се завръщаше в предишния, като внимателно проверяваше вятъра. Мечката не можеше да си спомни, че в началото на сезона бе убила малкото на друга майка, но инстинктивно усещаше, че същото може да постигне и нейните мечета. Тя сякаш беше обзета от страх за тяхното оцеляване и с оглед на това се придвижваше бавно.

Най-после мечката намери район, в който нямаше пресни следи от други мечки, и в него откри подходящ подслон. Ако се бе върнала в пещерата, където се бяха родили нейните малки, което тя би могла да направи, щеше да завари друга женска с малки, настанени вече там. Неизбежно би последвала битка и може би нови загуби на живот.

Мечката започна да подготвя плитката пещера, като държеше малките наблизо, за да чуват заповедите й. Тази година подготовката не беше толкова грижлива и мечката скоро завърши работата си. Последваха няколко кратки разходки за търсене на късни горски плодове и на полевки, които бяха издълбали безкрайни тунели надолу по склона. Когато слънцето успяваше да пробие облаците, те дремваха за малко и често се оттегляха в пещерата, когато започваше да вали. Мечката беше достигнала максималното си тегло и козината й бе плътна, въпреки че още щеше да се сгъсти. Когато се сви в дупката, пускайки малките да минат преди нея, приличаше на част от хълма.

Един следобед в началото на октомври, след проливен дъжд, мечката се появи на входа на пещерата и след като подуши вятъра, изръмжа на малките да я последват. Вятърът идваше от подножието на склона, така че тя не можеше да знае какво има над нея. Точно когато мечетата се втурнаха покрай нея и започнаха да се търкалят по мократа трева на около пет метра надолу по склона, вятърът смени посоката си. Един полъх, идващ отгоре, я накара да се обърне точно когато голям тъмен мечок застана неподвижно срещу нея на не повече от десет метра. И той бе изчакал да спре дъждът, скрит в някакви храсти, и сега търсеше нещо за ядене.

Мечката покашля бързо три пъти и изрева предизвикателно. Малките се притулиха зад гърба й и отправиха поглед нагоре към източника на миризма, която дори те можеха да доловят и разтълкуват. Започнаха да скимтят, но майка им ги прекъсна с недвусмислена строга заповед. Мечокът наблюдаваше отгоре и изчакваше тя да направи първия ход. Той отделяше обилно слюнка и от ъглите на устата му висяха дълги лиги, но при все това стоеше съвсем неподвижен и с нищо не издаваше намеренията си. Мечката от своя страна беше почти обезумяла и започна да прави къси заплашителни нападения нагоре по склона.

Мъжкият тежеше четвърт тон повече от женската и въпреки че следеше и слушаше внимателно нейното войнствено поведение, не му правеше особено впечатление. За да може да прибере малките си в пещерата, тя трябваше да ги доближи още повече до мечока, а не искаше да прави това. Тук поне на открито той трябваше да мине покрай нея, за да ги достигне. Този опит щеше да му струва твърде скъпо.

Колкото повече мъжкият стоеше горе, толкова повече нарастваше нейната възбуда. Тя се втурваше напред и назад, нагоре и надолу по склона и почти непрекъснато кашляше, сумтеше, ръмжеше и ревеше. Той изръмжа само няколко пъти и главно наблюдаваше и изчакваше. Всъщност мъжкият изобщо не беше сигурен дали да си дава труда да напада малките. Той просто преминаваше през долината и тъй като току-що бе привършил с последния пасаж от сьомги, късните горски плодове го привличаха повече, отколкото нова порция месо. Въпреки това той просто не можеше да се откъсне от представлението, което женската даваше, и затова оставаше на мястото си. С това той сякаш й правеше напук. Мечокът лесно би могъл да се обърне и да прекоси петнадесетте или двадесетте метра, които го отделяха от ръба на възвишението, за да възстанови спокойствието в малката долчинка, но не желаеше да го направи. Най-накрая като израз на пълно презрение той седна и се прозя продължително, докато женската продължаваше проявите си на ожесточено предизвикателство.

След няколко минути, като разбра, че мъжкият изобщо няма намерение да се спуска надолу по склона, тя започна да се оттегля, като изръмжа на малките да тръгнат първи. Когато чу, че са навлезли в гъстите храсти зад нея, тя се обърна и стремително се спусна след тях. Мъжкият небрежно се почеса зад лявата плешка. Носът му бе насочен право нагоре. Докато се намираше в това неудобно положение, със задния крак, изпънат напред, за да може лапата му да достигне сърбящото място, той долови миризма, застрашителната миризма на човек. Преди да смогне да се извърне към върха на възвишението, усети остро парещо убождане в хълбока. Спринцовката, изстреляна с въздушна пушка, изпразни съдържанието си от сукцинилхолинхлорид в тялото му. Скоро упояващото средство проникна в кръвта му и той изпадна във вцепененост. Въпреки че чуваше хората около себе си и усещаше, че привързват крайниците му към тялото, той не можеше да се съпротивлява. В стомаха му бе вкарана дебела игла с цяла доза от натриев пентобарбитал и той изпадна в наркотичен сън. С помощта на тежък метален инструмент на двете му уши бяха поставени марки и след като бе прегледан, за да се установи състоянието на зъбите, а също дали има признаци на заболявания или на паразити, той бе оставен излегнат на хълма, упоен, но невредим.

Женската, която се криеше с малките си долу в храстите, долови миризмата на хората и гласовете им и напусна завинаги долината. На около четири километра тя намери друга пещера.

При една от последните си екскурзии за годината женската мечка се спусна до брега на малък залив и след като проучи района толкова грижливо, колкото позволяваха сетивата й, подкани малките си към скалистата площадка, оголена от отлива. В залива се вливаха пет или шест потока. За няколкото часа, докато траеше отливът, дълбоките им около метър и двадесет корита се откриваха. Мечетата влизаха и излизаха от коритата и се забавляваха, като се катереха по буренясалите брегове. Женската ровеше наблизо, събираше годни за храна останки, изхвърлени на бреговете между туфи водорасли. Малките спираха от време на време, за да пукат със зъби въздушни мехури, които се образуваха всред водораслите. Настроението беше като на излет.

Действията на семейството бяха внимателно наблюдавани от безочливия обектив на една кинокамера, която се подаваше между тръстиките по брега на един поток и снимаше бавно в панорама на цветен филм играта на малките мечета.

Внезапно майката престана да яде и погледна към плитчината. Вятърът духаше зад гърба й и тя не можеше да долови непозната миризма, но въпреки това усещаше, че нещо не е в ред. Тихото бръмчене на камерата бе достигнало до нея, но тя не можеше да го разгадае. Ако бе доловила и най-слабата миризма, тя веднага щеше да предупреди малките си. Звукът само й вдъхваше тревога. Една мечка вярва наистина само на носа си.

И все пак нещо не бе наред. Тя тръгна през плитчината по посока на шума. Няколко пъти се полуиздигна, за да проучи вятъра, но все още не беше сигурна. Малките продължаваха да играят зад нея.

Мечката се спусна в едно речно корито и камерата я изгуби зад паравана от тръстики и треви. Водачът, който бе довел фотографа в залива, свали пушката си тип Магнум, калибър 375, и провери пълнителя. Той винаги се чувствуваше несигурен, когато изпускаше мечка от погледа си, особено когато това е една подозрителна майка, придружавана от малките си.

Най-накрая мечката се изкачи на брега на потока и на разстояние само 16 м се изправи на задните си крака. Обективът на камерата се наклони, за да може да обхване целия й ръст, и тя забеляза движението. Отпусна се на четири крака, изсумтя, обърна гръб и се понесе като експресен влак. Прекоси потоците и локвите, които я деляха от малките й, като разбиваше водата на сребрист прах. Премина покрай тях със същата скорост и малките без никаква команда хукнаха след нея. Операторът успя да проследи още шест минути отдалечаващите се фигури, докато те се катереха към върха на стръмния склон. Три пъти мечката спираше, за да погледне надолу към залива. Тя не виждаше нищо, нито дори дима от цигарите на мъжете, които пушеха с удоволствие, докато коментираха видяното. За да могат да се доближат достатъчно до женската и малките и да заснемат само три минути използуваема филмова лента, бяха им необходими три часа бавно и мъчително придвижване.

През следващите седмици на няколко пъти мечката дочуваше пушечни изстрели, но пресеченият профил на терена не позволяваше да се определи лесно източникът на звука. Най-после, през третата седмица на октомври, когато се почувствуваха първите истински студове, тя и малките влязоха в пещерата. Необходими бяха няколко дни, за да се настанят, и след като майката усмири игрите на малките със сурови мерки, мечото семейство напусна съзнателния свят за още една зима. Майката бе изпълнила добре задачата си. Малките й бяха оцелели през критичната първа година. Сега вече само най-извънредни обстоятелства биха могли да им попречат да станат зрели, създаващи потомство мечки. За малките това бе последното зимуване с майка им, въпреки че тя все още беше център на тяхната вселена и единствена законодателка.