Роджър Карас
Господарят на залива (20) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

20.

Специалистите са изчислили, че ежегодно остров Коудиак е подложен на по-интензивно ловуване, отколкото всяка друга равна на него площ в Североамериканския континент, а може би и в целия свят. Тази интензивност обаче е скорошно явление и природата все още не е успяла да се приспособи, както трябва. Тя се затруднява, когато е изправена пред необходимостта от бързи решения. Подобно на четиримата си подчинени — годишните времена — природата не може да бъде насилвана да бърза. Ако не й се даде време да разгледа обстойно даден проблем и да изпробва различни нови идеи с присъщото й умерено темпо, тя свива рамене и престава да се интересува от смущаващото положение, оставяйки нещата на произвола. Така историята на тази планета, а може би и на много други е обсипана с вкаменелите останки на видове, попаднали на прекалено бързи промени или трудни условия. Процесът на съвършено приспособяване и на безкрайни експерименти в течение на много дълги периоди от време се нарича еволюция, а резултатът от промени, които са твърде бързи, за да може природата да ги посрещне, се нарича изчезване.

Мечката от остров Коудиак може да се противопостави на нашествието на хората само като развие още самозащитни навици на основата на съществуващите поведенчески реакции. Тя не е имала време за по-значителни приспособителни промени. Основният въпрос (който трябва да се постави при всички все още съществуващи диви животни в света) е дали тези видове може да се запазят достатъчно дълго време, за да могат да се приспособят. Това може да доведе до все по-дълбокото укриване на дивите животни, докато и последните скрити индивиди изчезнат.

В разцвета на силите си Монарха нямаше никакви грижи освен тези, идващи от човека. Той бе нагоден за всички капризи на времето и забелязваше температурните промени само доколкото те означаваха ежегодно подновяващите се промени в начина на живот. Той беше господар край реките със сьомга и дори не си даваше труда да лови собствената си риба. Предпочиташе да изчака, докато някой по-дребен от него мечок излезеше победоносно от реката с плячка, и тогава само с едно-единствено предупредително изръмжаване той го караше да изостави улова си. Морският бряг му осигуряваше една или две по-едри плячки, а храстите с горски плодове и тревите също бяха сигурни доставчици. Единствено човекът го тревожеше и напорът от тази страна беше безмилостен.

Едни и същи ловци пристигаха година след година, решени да упорствуват докрай, но да убият гигантската мечка. Пролет и есен пристигаха нови ловци, които искаха да се прославят, като убият огромното животно, досега отбягнало всички останали. Всяка година 40 000 долара се изразходваха за екипировка, превоз и водачи от хора, за които Монарха се бе превърнал в натрапчива идея. Важна роля играеше и широко разпространеното вярване, че той е един зловреден убиец. Щом като всяка голяма мечка беше ценен трофей, колко повече страхопочитание вдъхват главата и кожата на една стръвница! Колко храбър е човекът, който може да срещне и убие такова опасно чудовище! Колко голяма е неговата заслуга към човечеството!

Английският инженер Патерсън обезсмърти името си, като избави Източна Африка от лъвовете-човекоядци от Цаво. Много други бели ловци си спечелиха подобна слава, унищожавайки пакостливи слонове. Джим Корбет се справи добре в Индия с тигри и леопарди, показващи вкус към човешко месо. Хората все още изпитват почти суеверно възхищение към ловеца, който може да проследи и да убие опасно животно.

При малко от днешните си прояви човекът разкрива така релефно своя емоционален произход. Търсенето на мечка в собствената й среда и унищожаването й повече от всеки друг ритуал връща човека към неговото първично състояние, представлява носталгично възвръщане към миналото, за което много хора мечтаят през целия си живот. По някаква ирония ловът на гигантска мечка е толкова скъп, че малцина могат да си позволят това, освен ако вече не са показали способностите си сред джунгли от съвсем друг вид.

Монарха се смъкваше през гората надолу към реката. Той беше останал в една от долините, като се хранеше с горски плодове и най-вече с есенната реколта от трайни червени боровинки, които преминаваха през храносмилателната му система почти непреработени, с трупове на сьомги във водите навътре в острова, далеч от трескавото оживление по долните течения, и със суха трева. От началото на есенния ловен сезон мечокът чуваше приглушените гърмежи на ловните пушки и тъй като не можеше да определи откъде идваха поради специфичната акустика при пресечен терен, той бе останал във вътрешността, където се чувствуваше по-сигурен. Въпреки своя ръст и сила той носеше в себе си болезнено вдълбаната поука от два урока и много добре знаеше какво означават тези разтърсващи звуци. Когато в неговата долина нахлуеше ловна група, той се измъкваше незабелязано и оставяше разочарованите преследвачи да размишляват над оставената преди един ден следа. Дни наред те си пробиваха път всред непроходимите изтощителни гъсталаци и преминаваха несигурно скалисти хребети, търсейки мечката, която не беше там.

По привидно безцелния начин на скитане, характерен за мечките, Монарха се спускаше по реката към крайбрежието. Късните пасажи от сьомга продължаваха и добиваният без усилие улов беше много богат.

На два пъти Монарха трябваше да сменя посоката на движение: когато срещна прясна човешка диря и когато чу човешки говор. С лекота, постигната чрез дълга практика, той сля огромната си маса с гората и безшумно се изтегли надалеч. Вече не се интересуваше от предизвикателства и приемаше само онези, които не можеше да избегне или кои то го заварваха в едно от онези състояния на раздразнение, в които мечките често изпадат. Въпреки че на всеки 6 км² от територията на остров Коудиак се пада по една мечка, Монарха почти не срещаше себеподобни, макар и да попадаше на техни следи или на миризмите им. Той беше добре известен и другите се държаха на разстояние.

Ярко червените нерки още изобилствуваха в буйните води по долните течения на реките. Тези риби, които под лъскавата си кожа криеха най-търсеното месо, си пробиваха с борба път към онова съчетание от безсмъртие и забвение, каквото при сьомгата е ритуалът на хвърлянето на хайвера. Всяка женска снася 3000 яйца, които остават неразвити до следващата пролет, когато ще се излюпят. Малките рибки след появата си се отправят към езерата и водоемите, където остават две или повече години, като се хранят с планктон и водни бълхи. Този вид е единственият в целия Тихоокеански басейн, който е оставил своя сладководна разновидност — половинкилограмовите пресноводни нерки, които се срещат в откъснатите от морето езера. През малкото дни, прекарани край реката, Монарха улови 150 нерки, повечето от които бяха хвърлили хайвера си и съвсем изтощени се намираха пред смъртта си. Заситен, той се отправи отново към вътрешността, като от време на време спираше, за да опустоши някой храст с плодове.

На изток великолепен скален орел кръстосваше над високите върхове и забелязва едно бяло яре от малкото стадо планински кози, което се намираше на острова. Голямата птица кръжеше над стърчащите скали и когато реши, че моментът е подходящ, се спусна към нищо неподозиращото яре. След миг ударът щеше да отхвърли младото животно през скалите към неговата смърт и орелът щеше да се нахрани с начупеното тяло на своята жертва. Но възрастните кози от стадото бяха нащрек и в последния момент орелът трябваше рязко да завие, за да избегне сблъскването с по-едрите животни — големите кози със заострени рога, които можеха да устоят и да причинят на орела тежки поражения.

Яростният нападател се издигна, като описа широк кръг, и издаде своя странно слаб крясък, може би за да предупреди стадото, че ще се завърне и ще вземе някой ден полагащата му се жертва. При този случай орелът претърпя неуспех, а ярето получи полезен урок — пази се от сенки, които много бързо се плъзгат по скалите.

Обикаляйки на северозапад, орелът забеляза друга храна. С големи, мощни удари на крилете той се включи във възходящо топло течение и когато се намираше на достатъчна за целта си височина, започна да пада със смъртоносна скорост. Едногодишният елен бе повален на земята от силата на удара и преди да разбере тежкото си положение, ноктите на орела се бяха сключили и прекъснаха гръбначния му стълб.

Скалният орел разпростря криле над трупа на жертвата, отхвърли назад глава и разтвори зловещия си клюн. Извръщайки бавно глава на всички посоки, той отново нададе своя слаб крясък. Слаб или силен, той предупреждаваше всички, че гигантската птица е върху плячката си и другите трябва да стоят настрана. Орелът стоеше там като прикован, а огромните му криле покриваха жертвата с богат, перест саван.

Монарха бе останал всред храстите близо до поляната, тъй като бе подушил присъствието на елена и се двоумеше дали да го издебне, когато орелът падна и реши въпроса. Веднага до него достигна шумът от сблъскващите се тела, от движението на крилете и крясъка на орела. Точно когато орелът се приготви да яде, на сцената се появи Монарха. Той още не бе излязъл напълно от храстите, когато птицата с изключително остро зрение го забеляза и изпадна в страхотен гняв. Нейните кафяви очи блестяха от ярост, а жълтите й пръсти се изправиха и освободиха закривените нокти от тялото на елена. Удължените й пера, тъмнокафяви с кехлибарени оттенъци и по-светли върхове, се изправиха и крилете се отделиха от тялото. С ярост, позната още на прадедите му от олигоцена преди 36 милиона години, която времето не бе успяло да притъпи, тя се спусна срещу противник, чието тегло беше 64 пъти по-голямо от нейното. С настръхнала перушина и насочени напред криле, изгърбена като футболен вратар, тя имаше ужасен вид. Мечокът беше натрапникът, тежък и решителен, но гневът на птицата бе по-силен.

Орелът протегна напред глава и изкряска, след това изсъска последно предупреждение. Той продължи да настъпва с наведена глава, която се люшкаше с всяка отмерена стъпка. Яростта му растеше и накрая стана сляпа, безумна и въпреки че той вече не можеше да осъзнае това, безнадеждна.

Когато Монарха беше на 7 м от птицата и нейната жертва, тя се издигна и прелетя на 3 м от центъра на арената. Доведена до безумие, тя гледаше как грамадната тромава мечка доближава нейната плячка и когато вече не можеше да понесе обидата, отново се издигна и с протегнати напред нокти се хвърли в самоубийствен скок срещу изненаданата мечка. Точно преди орелът да нанесе удар, предната лапа на Монарха се стрелна напред и прикова златистата птица на земята. Закривените й нокти се впиха в лапата с последно конвулсивно движение, един жест на омраза, преди животът й да угасне. Тя умря, впита в неговото месо, с нокти, забити до костта. Монарха повдигна лапата си и я разтърси, но орелът не се отдели. Той я разтърси отново, после седна на задницата си и откъсна със зъби смазания орел. Последното движение на птицата беше оставило зеещи дупки в крака на мечката и през следващите седмици тя щеше да куца осезателно.

Преди да напусне поляната, Монарха яде и от птицата, и от елена. Към края на пиршеството той дочу изстрели в далечината и се отдалечи, без да се погрижи да скрие остатъците.

Най-меко казано, човекът е непохватен всред гората. Той издава миризми, говори и е забравил как да върви безшумно. Под краката му пукат съчки, клонки се удрят в пушката, фотоапарата, бинокъла, облеклото. Монарха можеше да разчете всички тези знаци, сякаш бяха предупредителни сигнали.

Тук се крие иронията на играта между ловеца и неговата плячка: човекът, издигайки се над животинското начало, е запазил желанието, а може би и нуждата да убива, обаче е пожертвувал това умение в полза на по-полезни интелектуални способности. Неговият стремеж да убива може би е инстинктивен, обаче той е изгубил конкретните способности за това. Мечката няма подобни съзнателни желания. На каквото и да е интелектуално ниво, мечката изобщо не може да се сравнява със своя враг — човека — и въпреки това в повечето случаи тя може да го надхитри. Тя е запазила своите инстинкти и те имат способността да се обогатяват от индивидуалния опит, придобит от отделното животно, в резултат на което се получава умение, изобщо недостижимо за човека. Ловът следователно е състезание между атавистичното желание и интелектуалния анализ, от една страна, и инстинкти, съчетани със заучено поведение, от друга. Това са везни, които при повечето отделни срещи се накланят в полза на втората комбинация. При много други животински видове обаче везните се накланят в обратната посока. Мечките не са многобройни, докато човешкият биологичен потенциал е неограничен. Днес в света има по-малко от 2000 коудиакски мечки срещу милиарди хора. Играта е фалшифицирана и мечката никога няма да преодолее численото неравенство.

Монарха живееше живота си в блажено неведение относно тези абстрактни разсъждения. Годините отминаваха, както дъждовете, падащи на неговия остров. Той бавно изчезваше в ивицата мъгла, покриваща нискорастящия елшак, в края на годината и се появяваше през следващата година. Той беше привидение, еволюционна преживелица от отминала епоха, куп химикали, извлечени от почвата, в които временно бе вкаран живот, микроскопична прашинка в Космоса. Той вървеше по свои пътища, през повечето време невидим за другите, влудяващо примамлив, когато бъде забелязан.

Независимо от това, дали го виждаха или не, той представляваше едно предизвикателство просто защото съществуваше. Охотно би сложил край на живота на всеки човек, когото би могъл да свали на земята, и ако следваше примера на някои мечки, би ял от месото му, ако не бъде смущаван. С още по-голямо удоволствие той би отбягвал човека, ако имаше такава възможност, но съдбата бе определила друго. Той щеше да бъде преследван, докато е жив. Единствено смъртта щеше да го помири с човека.

И все пак за Монарха всеки ден беше нов и всички спомени се губеха до момента, в който набързо се възстановяваха под въздействието на позната комбинация от сигнали, за да му подскажат как да постъпи. Той така малко съзнаваше своите преживелици, пет минути след като отминеха, както и абстрактното понятие за време. В моментите му на почивка отпускането бе абсолютно, коренно различно от онова, което напрегнатият мозък на човека би могъл да му разреши. Въпреки това под подобно полусъзнание се криеше коварно и жестоко умение. По размери и силя Монарха беше един вулкан, който очаква външен дразнител. Оставен на спокойствие, той винаги би бил вътрешно спокоен. Но такива като него никога не биват оставяни на мира.