Роджър Карас
Господарят на залива (19) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

19.

На 17 години Монарха бе вече спрял да расте. Теглото му се увеличаваше и намаляваше според сезоните, неговият рошав кожух променяше плътността си според годишното време и през някои периоди той изглеждаше по-едър, отколкото през други, но, общо взето, тези промени бяха незначителни. В действителност връхчетата на космите по края на долната му устна и по външните ъгли на малките, напрегнати очи бяха посивели.

В зрелите си години той бе имал връзки със 7 женски и бе дал живот на 14 малки. При една от връзките се бе родило само едно мече, а при друга — три мечета. Единадесет от четиринадесетте малки бяха оцелели. Две женски и едно мъжко от потомството му вече имаха свои деца. Така шоколадовокафявият мечок вече бе обезсмъртен.

Въпреки напредналата възраст сетивата му не бяха загубили остротата си. Той все още беше ценно разплодно животно и заслужаваше вниманието на природата. Когато вече нямаше да може да създава поколение, природата щеше да притъпи сетивата му и те повече нямаше да му служат. Когато природата го изчерпеше напълно, тя щеше да го изостави, за да изпълни в самота последния си дълг в рамките на големия кръговрат — той щеше да умре и химичните съединения, които го образуваха, щяха да се върнат обратно в земята. Всяка частица от неговия физически състав бе взета назаем, нищо повече. Природата може да е създателка на всичко прекрасно, на всичко, което вълнува душата на поета, тя може да гали страните ни с нежния летен полъх, тя може да научи птиците да пеят и да дари на цветята великолепния им аромат, но всяка сантименталност спрямо тези чудеса е винаги проява на наблюдателя. Природата може да бъде всичко друго, но не и сантиментална. Срещу всеки живот, който дава, тя изисква едно последно изплащане под формата на използувани химикали. За всеки живот, който поддържа, тя изисква обещание за бъдещ живот. За нея само това е от значение. Сантименталността е отражение на нашето съзнание. Човекът постепенно се научава да не придава на всичко човешки черти, но може би никога няма да се научи да отвръща на природата със същата обективност. За да постигне това, той трябва да убие една богиня или поне да открие действителния образ на една кралица от своя пантеон.

От проучванията на съвременния примитивен човек и от откъслечните ни знания за първобитните хора можем да заключим, че ловът на мечки често е имал почти религиозно значение. Човекът винаги е съществувал съвместно с мечките. Асирийски амулети изобразяват мечка, размахваща тояга, обаче истинското значение на този символ все още не ни е известно. Ескимосите в своите вечно заледени райони още от най-стари времена имат бог-мечка, наречен Нанук. Индианците хайда, които живеят по крайбрежието на Аляска срещуположно на острова на Монарха, са имали майка-богиня в образа на мечка, наричана Рхинсунт. Тя вдъхвала страхопочитание и имала магична сила. Когато ловците от югозападните пустини открили най-после недостижимата Къща на Слънцето, тя била охранявана от мечка и змия. Когато Естанатлехи, най-великото от божествата на индианците наваи, създало нови родове, за да населят отново света, то им изпратило за защитник мечка, която да ги научи как да ловуват. В други части на света са открити пещери с фигурки на мечки, а скални и пещерни рисунки потвърждават многократно ролята, която грамадното рошаво животно е изпълнявало в тайнствата на човека. Днешният ловец, който отнема живота на мечката, за да поиска от препаратора да превърне трупа в едно свидетелство за мъжество, е наследник на тази многовековна магия. Така той често извършва един отдавнашен ритуал.

Човекът е развил способността, макар и не волята, да контролира или поне да пренасочва своите първобитни нагони. И много хора се занимават с лов, но не за да убиват, а да установяват. Ловецът с фотоапарат постепенно измества ловеца с пушка. Неговото изкуство изисква съвършено умение и при упражняването му човек често се излага на най-сериозни опасности.

Разказите за грамадната мечка, живееща около залива Дедмен, бяха стигнали до много хора. Един от тях, решен да достига винаги до първоизточниците на тези разкази, искаше, без да ги унищожава, да ги види и пресъздаде колкото се може по-картинно.

Фотографът познаваше дивата природа не по-зле от ловеца. Екипировката му бе дори по-усъвършенствувана и сложна. Фотоапаратите му „Никон-ф“ бяха най-доброто постижение на японската оптика. Техните многобройни и разнообразни обективи представляваха шедьовър на научното занаятчийство. Те можеха да открият мечката, да запечатат образа й, без да пропуснат и най-малката подробност, да запазят за поколенията един момент от нейния живот. Фотографът бе привлечен най-много от възможността да улови и задържи една частица от космическата еволюция. Той дочу заинтригуващите, макар и явно преувеличени, истории за гигантската мечка и реши да ги провери. Той щеше да я преследва подобно на ловец, но без да й причинява никакво зло.

Монарха бе изоставил навика си да доближава местата, където лагеруват хората. Той не бе изгубил любопитството си по отношение на човешкия род, но беше станал много по-предпазлив. Достигнал и надминал етапа, до който достигат всички големи мечки, оцелели след ранна възраст, сега той бе трофейно животно с особено голяма стойност. Когато съзнателното сблъскване между човека и мечката стане взаимно, мечката трябва да се оттегли или да загине. Монарха бе преследван толкова много, толкова често бе принуждаван да променя посоката си поради миризмата или звука на човек, че бе станал свръхчувствителен. Всяко едно от тези преживявания го разтърсваше прекалено силно, а освен това имаше и два куршума, които подсилваха урока, който бе научил още като малък от майка си.

В действителност 11 пъти ловци бяха проследявали пресните дири на Монарха и всеки път той ги бе надхитрявал. В два други случая бе предпочел да остане и да се бие, въпреки че и в двата случая той не бе търсеният от тях дивеч. Нито една среща с човека не му беше донесла нещо добро, нито един контакт с него не бе ползотворен. Монарха не се страхуваше от човека, но мъдростта, присъща на годините му, го караше да се оттегля бързо при появата на хора и техните непохватни набези всред скъпата му самота. Просто изненадващо бе, че неговите жертви бяха само две. След като бе отнел втория човешки живот, той бе имал поне шест пъти възможност да убива отново.

В действително дивите места по нашата планета водачът е необходим не само за да помага на чужденеца да убива, но и за да го предпазва да не бъде убит. Фотографът, както и всеки ловец, се нуждаеше от помощта на специалист в този обитаван от мечки район. Професионалният водач посрещна с радост промяната. За него убиването на мечка вече не беше никакво удоволствие и той бе започнал тайно да ненавижда много от хората, които го наемаха. Той виждаше в очите им нещо, което не харесваше, и в гласовете им долавяше нотки, които не можеше да разбере. Водачът одобряваше онези, които търсеха вълненията на лова, изпитваха неговите трудности, но не отнемаха нищо от природата. Като човек, който сам бе убивал прекалено често, той посрещна радушно това обновяващо трезво отношение. Една мечка обаче не може да разбере, че фотографът не е опасен, и от нея не може да се очаква, че ще запази спокойствие само защото не била наранена. Ето защо водачът на фотографа трябваше да бъде въоръжен.

Те се намираха на три дни път от залива, когато попаднаха на следите на Монарха. Водачът увери своя клиент, че нито една друга мечка в района не оставяше такива следи. Огромната задна лапа бе поставена на сантиметри пред дясната предна. За разлика от човешкото стъпало при мечките големият пръст се намира от външната страна и в резултат на това положението на мечката винаги може да бъде определено по следата. Посочените от водача стъпки в меката кал по брега на малкото вътрешно езеро не се отличаваха по вида си от другите мечи следи, които бяха виждали преди, обаче по размер те се различаваха значително. По-нататък, когато стигнаха до ясна отсечка от следите, фотографът се опита да върви, като стъпваше в мечата следа. Той трябваше да се клати настрана като патица, защото широчината между следите бе много по-голяма, отколкото са възможностите не човешкото тяло. Фотографът се опита да подражава на крачките на Монарха и за малко не се просна в калта. Стъпките се намираха на 130 см една от друга.

След като преминаха неотдавна наводнения район, земята отново стана твърда и когато стигнаха до скалиста повърхност, те изгубиха дирята. Посоката, в която гигантът се бе отправил, обаче изглеждаше ясна и те продължиха, докато водачът не сграбчи ръката на фотографа и го закова на място. Те приклекнаха до туфа храсти, за да разгледат неотдавна напуснатото легло. Грубата постеля се състоеше от събрани накуп мъх и листа. Браздите, които ноктите на мечката бяха оставили при изгребването на листата, още личаха по земята. Когато двамата мъже се изправиха и напрегнато заоглеждаха напред, водачът свали предпазителя на пушката си и накара фотографа да върви след него. „Оттук нататък аз ще водя. Мечката може и да не разбере, че има работа с приятели.“ Фотографът застана след водача и двамата потеглиха право нагоре към хребета пред тях.

На около три метра преди върха водачът легна на земята и започна да пълзи напред, като непрекъснато държеше пушката пред себе си. Фотографът провери движението и на двата апарата, натисна копчето за автоматично измерване на светлината и направи бърза проба върху един район със средна яркост на отразената светлина. Той избра скорост 1/500 от секундата, за да предпази снимките от неяснота при движение, и нагласи блендата. След това пропълзя нагоре, където водачът седеше свит точно под ръба на хребета.

Водачът прошепна едва доловимо: „Най-голямата мечка, която съм виждал. Не бързайте и тя ще бъде ваша“. Фотографът се промъкна към хребета, като напредваше по сантиметър. Беше сигурен, че мечката от другата страна чува ударите на сърцето му. Усещаше тъпите удари по стените на гръдния си кош и пулсирането в дясното слепоочие. Когато можа да погледне отвъд, той едва не извика. На по-малко от 8 м стоеше Монарха и старателно копаеше голяма дупка по склона. Фотографът усети, че водачът се придвижва до него. Бавно повдигна фотоапарата си, докато обективът се показа над тревата. С мъчителна предпазливост той бавно нагласи окото си на визьора. След това също така прекалено бавно протегна ръка и превъртя фокусиращия пръстен на обектива. За център избра ухото на мечката и завъртя пръстена, докато се получи ясен образ. След като фокусира, ръката на фотографа се плъзна назад, за да напипа копчето за снимки върху горната част на апарата.

Монарха бе подушил прясната лисича дупка преди около час и поради липса на нещо по-добро бе започнал да я разкопава. Вероятността да постигне нещо по-значително чрез усилията си беше малка, но въпреки това той копаеше. По рождение склонен към плячкосване и към черен труд, за него, изглежда, това беше онзи вид проста механична дейност, която предпочиташе. Тя беше еднообразна и трудоемка и задоволяваше някаква негова вътрешна потребност, един вид двигателна реакция, чиято същност още не беше изяснена, но която се наблюдава често и има някакво значение. Монарха беше вече изкопал над 50 кг пръст, когато чу щракането на затвора, който пропусна слънцето за части от секундата върху чувствителния цветен филм. Той вдигна глава и започна да души, като описа голям кръг — първоначално нагоре по хълма, а след това надолу.

Когато мечокът престана да гледа нагоре, фотографът зареди филма толкова бавно и предпазливо, че Монарха не можа да чуе тихия звук. След като се успокои, че няма никаква опасност, мечката отново се зае с черната си работа. При втората снимка Монарха се изправи на задните си лапи и започна сериозно да търси наоколо. Залегналият до фотографа водач се тревожеше, че откритото пространство, отделящо ги от вече крайно възбудения гигант, е прекалено малко. Той стисна силно ръката на фотографа, за да му даде знак да прекрати снимките, докато животното отново се успокои. Дори още само една снимка можеше да покаже на мечката къде са те и да последва нападение, при което те нямаха време да дадат сигурен защитен изстрел. За да може да вдигне пушката си, готова за стрелба, и да се прицели, водачът трябваше да се покаже. А това съвсем не му харесваше.

Монарха изсумтя няколко пъти, като при всяко сумтене двамата мъже виждаха как поема въздух и издишва. Водачът чувствуваше, че докато мечокът само сумти, не ги грози още истинска опасност. Но ако изтракаше само веднъж с челюсти или покашляше, водачът беше решил да стреля. Те се намираха прекалено близо, мечката беше прекалено голяма и славата й — прекалено лоша. Защото без съмнение това бе мечокът, наричан Монарха, известният човекоубиец.

След като в продължение на няколко минути мечката проучваше въздуха, тя се отпусна на четирите си крака и се отправи към своя изкоп. Сега вече тя бе изгубила всякакъв интерес към него и едва побутна пръстта, след което тежко се отпусна на задницата си и се загледа надолу към потока и храстите в основата на склона. Следобедното слънце беше ниско и жълтеникавите му полегати лъчи обвиваха шоколадовата козина на Монарха. Това бе великолепен момент, какъвто фотографът едва ли някога щеше пак да види. Той не можа да устои и отново апаратът изщрака. След миг мечката беше скочила на крака с глава, обърната към хребета, сега вече съвсем разтревожена и гневна.

Всичко във водача го подтикваше да стреля, преди мечката да нападне, но все пак нещо го възпираше. Той не искаше да отнеме този живот. Трябваше да унищожи нещо, което може би никога вече нямаше да се повтори. Несъмнено това бе обявената извън закона мечка, онази, за която хората говореха така, сякаш тя беше част от древна легенда. Нападението изглеждаше неизбежно и само за няколко секунди мечката можеше да бъде върху тях. Водачът дори нямаше предимството да бъде готов за стрелба. В известен смисъл това бе момент на върховно изпитание както за човека, така и за животното.

Монарха бе определил откъде идва звукът, обаче вятърът все още духаше откъм гърба му, така че не можеше да долови миризма. Ако вятърът бе променил посоката си, неговият вече достатъчно раздразнен нрав щеше да избухне при човешката миризма и нападението щеше да последва незабавно. Може би защото вятърът не идваше от подходяща посока или по причини, които ние никога няма да узнаем, Монарха не нападна. Вместо това той се обърна и се спусна надолу по склона. Когато видяха гърба му, двамата мъже пристъпиха и фотографът направи още три снимки на отдалечаващия се гигант. После те го изгубиха от поглед и само шумът им подсказваше, че той се е вмъкнал в храсталака. Той повали едно дърво на земята и изрева само веднъж. После настъпи тишина.

Двамата мъже седяха на хребета и гледаха към малката долина. Фотографът се обърна към водача, който бършеше потта от вътрешната страна на шапката си: „Изплашихте ли се?“ Водачът го погледна и се усмихна: „Трябва да поддържам реномето си“. Фотографът отвърна на усмивката му и на свой ред извади кърпата си. Усети леки тръпки, когато потта, която бе измокрила ризата му, започна да се изпарява. Вятърът се бе променил и сега духаше откъм гърба им.