Роджър Карас
Господарят на залива (15) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

15.

На следващата сутрин не валеше, но това продължи само до обяд, когато откъм морето отново нахлу проливен дъжд, който шибаше острова със скоростта на вятъра, достигаща 80 км в час. Морето около брега бушуваше и кипящите му вълни се разбиваха, като водни пръски и пяна достигаха чак до края на гората, високо над брега. Температурата бе спаднала рязко и студът проникваше до костите на ловеца. Болките в синусите го прорязваха сякаш с нож и просто го ослепяваха. Дори ако следобед времето се бе задържало без дъжд, той нямаше да може да убие своята мечка. Групата се бе придвижила във вътрешността на запад от хребета, където бяха наблюдавали оттеглянето на мечката. Монарха все още беше при своята скрита храна на брега.

Мечокът яде още два пъти от плячката си, преди да напусне брега за последен път. Всичко живо се готвеше за зимуване и той също трябваше да се насочи към вътрешността. Последните ята гъски се отправяха на юг. Крясъците им се губеха във вятъра и мечокът изобщо не поглеждаше нагоре. С глава, наведена надолу, той се провираше и търкаше в храстите, като предизвикваше хиляди миниатюрни дъждовни бури със своята рошава козина, която се закачаше в клонака.

Положението не се промени и на следващия ден. Сивата утрин даде възможност на небето да набере сили и рано следобед островът бе отново нападнат. Писъкът на вятъра се засили и се превърна в рев. Морето отново гневно закипя и отново главният удар на яростния вятър се стовари върху бреговете. Монарха се движеше с равномерен ход навътре в острова и все по-рядко спираше за храна. Търсеше си зимна бърлога.

В това време ловецът започна да изпитва сериозна тревога за състоянието си. Имаше болки в раменете и на няколко пъти му се стори, че те са по-силни в лявата му страна. Той вече мислеше да се откаже, но реши да остане още само един ден. В края на краищата това бе неговият последен лов и той искаше да убие тази мечка.

Когато след един часа на следващия следобед времето се задържа без дъжд, ловецът за пръв път от няколко дни усети прилив на надежда. Водачът вървеше пред него на около десетина метра. Теренът се издигаше рязко нагоре и дърветата оредяваха. Ловецът чу как водачът щракна с пръсти и като погледна нагоре, видя, че го вика. Той се задъхваше, когато го настигна, но дъхът му спря от учудване, когато погледна мястото, посочено от водача. Там имаше следа от лапа, голяма като тепсия. Дирята беше съвсем прясна и тъкмо започваше да се пълни с процеждаща се от земята вода. Той погледна в посоката на следата и видя пред себе си стръмнина, която го накара да затвори очи. Мечката бе отишла нагоре, може би към дупка, която вече бе избрала, или може би искаше да превали хребета, за да се озове в долината, далеч от брега и защитена от вятъра. Наклонът нагоре беше под ъгъл от 45 градуса.

Преди да тръгне нагоре по последната стръмнина, ловецът разбра, че е трябвало да се върне обратно. Болката в гърдите го стискаше като менгеме, но след малко позатихна и той продължи напред.

Вятърът, който се носеше нагоре по склона, мина край групата и продължи напред. За ловците бе вече твърде късно да направят обход и затова продължиха да вървят по права линия. Монарха долови миризмата, докато групата беше все още на стотина метра зад него, и спря. Той покашля тихо и се изправи на задните си крака. После се спусна на земята и направи малък кръг, като проучваше миризмата. Веднага щом се увери откъде идва, той се отклони малко встрани и след това тръгна успоредно на първоначалната посока, но надолу. След като измина тридесетина метра, той дочу преследвачите и спря до едно повалено дърво, за да изчака. Те преминаха на около 7 м от скривалището му и той тръгна бавно по стъпките им. Не можеше да ги види и тъй като вятърът духаше откъм гърба му, не знаеше какво да прави. Премина от другата страна на следите и отново започна да се движи успоредно на тях, като се изкачваше по склона. Скоро изпревари групата, движейки се учудващо безшумно за такова едро животно. Нито един от мъжете в групата не тежеше 90 кг и въпреки това всеки от тях правеше повече шум, отколкото Монарха с неговите 700 кг.

На едно място пътечката бе покрита на дълбочина 15 см със съвсем прясна кал. Водачът спря да разгледа недокоснатата глинеста маса и вдигна очи към ловеца, стоящ над него с лице, отразяващо вече непрекъснатата и режеща болка:

— Ние сме го подминали. Той е по-умен, отколкото предполагахме. Сега е някъде зад нас.

Когато водачът се изправи, той видя, че ловецът затвори очи и чу как си поема дъх, опитвайки се да преодолее болката. Видът му беше лош — кожата му беше сива и погледът втренчен, а не жив и търсещ. Той искаше да попита дали е разумно да продължават, когато видя, че храстите се движат. По рефлекс вдигна пушката си. Ловецът се обърна и погледна. Той се опита да вдигне пушката си, но ръцете му не го слушаха. Опита пак, но пушката се изплъзна от ръцете му и падна в калта. За момент изглеждаше, че Монарха ще нападне. В този миг той изпълваше небето и беше единственото нещо, което се виждаше, и дори планината изглеждаше малка. Водачът притисна приклада на пушката си до рамото, за да предотврати тласъка. Като гледаше втренчено мечката, ловецът политна напред и падна върху водача. Ревът на мечката се сля с изстрела, но куршумът изсвистя в ниските облаци, откъдето започваше отново да вали.

Ловецът продължаваше да гледа подир отдалечаващата се мечка, дори след като бе мъртъв.

Необходими бяха 36 часа, за да свалят тялото от планината. След двудневни неуспешни опити да кацне самолет рискованото пътуване до брега бе направено от кораб, който влезе в залива. Водачът бе поставил трупа в спалния чувал, цялата екипировка бе опакована и вече чакаше, когато най-после се показа корабът.

Няколко дни след смъртта на ловеца Монарха си намери бърлога. Настъпващата зима се усещаше ясно по студа и земята се подготвяше към неизбежното. Големият шоколадовокафяв мечок изпълваше дупката. Това беше най-едрият индивид на остров Коудиак и вероятно в света. Той беше потомък на мечки, разпространили се по света в суровите северни ширини. Те бяха преследвали хората и се бяха били с тях за пещери и храна. Това беше един от малкото останали гиганти. Неговият спор с човечеството вече не се отнасяше за една пещера или труп на елен, но за много по-критични проблеми. Спорът му с хората бе за територия и за самота. Мечките бяха загубили битката преди стотици хиляди години. Монарха не беше способен да разглежда една битка в рамките на даден вид и семейство. Подобно на всички мечки, съществували преди него, той щеше да спечели или да загуби своите индивидуални битки. Самият факт, че бе оцелял още една година, беше сам по себе си победа.

Историята за смъртта на ловеца и появата точно в този момент на легендарната мечка се разпространи из континента. Заради своята победа Монарха придоби още по-голяма и по-лоша известност. Някои по-млади мъже се заклеха да го убият и зачакаха само да мине зимата. Самото споменаване на името на Монарха неизбежно предизвикваше представи, по-скоро свръхестествени, отколкото нормални. Хората вече смятаха, че за да се убие Монарха, е необходимо не умение, а шанс. Той вече не беше реален факт, а плод на въображението. Една след друга се разпространяваха историите, че единствен между мечките той имал зрението на орел, че имал чисто бели петна, бил кръстоска между бяла и кафява мечка, че не само убивал, но и ядял хора, имал постоянен ловен район от около 500 км², с плуване достигнал и потопил в залива малка яхта, изправял се на задните си крака и ревял предизвикателно срещу летящите над него самолети, прекосявал планините, за да нападне говедовъдни ферми, където избивал по 20 животни всяка нощ, преди да започне сезонът на сьомгата, и може би най-осъдителната от всички истории бе тази, че поради злоба прогонил всички други мечки от района или поне тези, които още не бил убил и изял. Някой дори подмяташе, че любимата му храна били вълци и пуми. Малцина от тези, които чуха и повярваха в тази история, знаеха, че нито едно от тези животни не се среща на остров Коудиак.