Роджър Карас
Господарят на залива (4) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

4.

Светът, в който се появиха малките мечета, бързо се променяше. Наоколо скитаха мечета, родени предишната година, женски, които не бяха раждали миналата година, и мъжки, чието поведение никога не можеше да се предугади. Постоянно долитаха птици. Морски бозайници отиваха да търсят храна в освобождаващия се от ледовете Северен ледовит океан. Валеше всеки ден, а понякога и всеки час и почвата беше подгизнала. Пролетта беше пълен господар, а лятото вече пристигаше. Първите му предвестници се виждаха навсякъде.

Скоро след като напусна пещерата, мечката започна да яде очистителни треви и билки и бързо изхвърли черния смолист тампон, който запушваше правото й черво. Тя водеше малките си и винаги беше нащрек за евентуалната поява на някоя възрастна мечка. Дългият период на бездействие бе изнежил стъпалата й и тя леко накуцваше. През първите дни не се отдалечаваше от дупката си и ядеше само онова, което се намираше на склона. Подобно на крава тя захапваше кичур трева и я откъсваше с рязко повдигане на главата. Тя все още имаше тлъстини, но щеше бързо да отслабне през първите две седмици. После щеше да започне отново да трупа запас от тлъстини за следващия зимен сън.

Вниманието, което мечките отдават на храненето, е типично за тях. Нуждата от храна нараства в края на пролетта и началото на лятото. Женската, която никога не бе показвала придирчивост към храната, ядеше всичко, каквото й попадне. Въпреки че можеше на едно ядене да се задоволи със сравнително малко храна за такова едро животно, тя ядеше много често, почти без прекъсване. Общият обем на погълнатата храна беше по-голям, отколкото можеше да предположи случаен наблюдател.

Докато търсеше крехък див пащърнак, мечката захапваше с цяла уста растения и поставяше здраво предните си лапи на земята. После с конвулсивно движение тя дърпаше назад с цялото си тяло, докато изтръгваше един чим. Търкаляше го с лапи, докато се изчистят корените и бавно ги изяждаше. Търсейки тези крехки части заедно с ларви и бръмбари, тя така разрови склона, че той заприлича на безразборно орана нива. За да намери храна, мечката работеше повече с лапате си, отколкото със сетивата си. Природата е дала на мечката всестранен апетит и по този начин я спасила от мъките, които изпитват другите хищници при недостатъчна плячка. Тя обаче е отнела или изобщо не е дала на мечките крайно чувствителните сетива, които вълците, невестулките и котките притежават, за да могат да оцелеят.

На редовни интервали мечката се връщаше при малките си, защото техните изисквания за храна бяха не по-малко настойчиви от нейните. За разлика от майка си обаче те сами не можеха да постигнат нищо.

Често, докато преораваше земята близо до отвора на пещерата, тя оставяше малките при изхода й, но никога не се отдалечаваше дотолкова, че те да бъдат извън обсега й, като постоянно душеше вятъра, за да открие признаци на опасност. Когато се завръщаше, малките започваха да скимтят силно и да се катерят едно през друго, за да я доближат. Понякога тя лягаше настрана и ги наблюдаваше, докато се хранеха, като издаваше тихи звуци на задоволство. Друг път мечката лягаше по гръб и движеше ритмично задните си крака, докато малките дърпаха и сучеха. В някои случаи тя сядаше точно на задницата си, опряла гръб на някое дърво или на купчина пръст, и подпираше с лапа гърба на всяко мече. Задните й крака бяха протегнати напред като на комична стара жена, а главата (с носа право нагоре) се въртеше бавно, сякаш да раздвижи вдървената си шия. Малките се подпираха здраво на задните си крачета и трепереха от удоволствие, докато поглъщаха млякото й. Тя беше винаги нежна, винаги нащрек. Нейният живот се делеше между грижата да нахрани себе си, а чрез това и малките си и тревогата за тяхната безопасност. За нея сякаш не съществуваха други сили, други интереси.

С всеки изминат ден малките растяха. Теглото им, което при излизането от пещерата беше около 7 кг, трябваше да се увеличи и до средата на есента да надхвърли 46 кг. В края на втората си година те щяха да тежат по 200 кг. Разлика в теглото на двете малки щеше да настъпи едва когато станат 4-годишни. Засега беше трудно да се открие някаква разлика между тях. Цветът на козината им беше тъмносив, но не можеше да се предскаже какъв ще стане по-късно. Гените, които бяха унаследили от родителите си, бяха смесица от различните по цвят кафяви мечки, които ги предшествуваха, поради което и цветът им не можеше да бъде предусетен. Преди появата на човека нито един цветов нюанс на козината им не бе играл ролята на фактор за оцеляване и поради това сега не се забелязваше някакъв преобладаващ цвят. Преди природата да може да подбере най-подходящия цвят, почти сигурно е, че човекът ще премахне мечките от лицето на Земята.

Мечетата израстваха и заякваха, съгласуваността в движенията им се подобри. Мечката увеличи разстоянието и времетраенето на разходките им. Тя ги призоваваше и непрекъснато насърчаваше тяхната самоувереност със звуците, които издаваше, и така ги водеше все по-далеч от пещерата. Накрая започна да ги държи навън дни и нощи, като винаги намираше място за спане всред възможните най-гъсти прикрития още преди да се е стъмнило. Малките още бозаеха и често пътешествията им бяха прекратявани, за да получат храна. Колкото повече се отдалечаваха от пещерата, толкова повече се засилваше бдителността на майката. Тя рядко почиваше повече от няколко минути.

Един следобед, когато семейството се спускаше през поляна между два реда недорасли елши, които обграждаха хълма, майката внезапно спря и се изправи на задните си крака. Движението й бе плавно и леко. Слабото й зрение не й служеше добре и тя само клатеше глава. Мечетата пристигнаха, препъвайки се в краката й, и започнаха да играят. Тя издаде три кратки, резки заповеди и като имитираха комично майка си, малките направиха опит да се изправят, за да видят какво привлича вниманието й. Тя продължаваше да стои неподвижна и мечетата започнаха да нервничат. Те застанаха на четири крака и се притаиха между краката й. Малкото женско започна да скимти и майката отново властно изръмжа. Тя се ослушваше и душеше вятъра, като се опитваше да долови миризмите. Усещаше присъствието на друга мечка, и то съвсем наблизо.

В долната част на склона, всред елшите, стоеше друга мечка и се взираше с късогледите си очи в посоката на бронзовата женска. По прищявка на природата тази мечка имаше четири малки, които се гушеха между краката й. Това изключително рядко явление понякога се среща, но майките не могат да издържат на изпитанието. При толкова много задължения и грижи цялото им поведение беше съвсем объркано.

Слабо въздушно течение, което идваше от морето и се промъкваше между покрити с водорасли скали, между храсти и дървета, се носеше нагоре по склона. Други течения идваха откъм повърхността на водата, сливаха се и минаваха над поляната. Те обгърнаха мечката всред елшите и пренесоха тайната за присъствието й до бронзовата мечка, която гледаше втренчено надолу, но още беше в неизвестност. За миг бронзовата мечка определи мястото на пришълката в долината. Внезапното движение с глава, придружено от изръмжаване, принуди чужденката да промени, макар и малко, положението си. Бронзовата мечка успя да долови движението и да различи неясните очертания. Тя издаде остър лаещ звук, пристъпи два пъти на задни лапи, преди да се спусне на земята, гледайки надолу. Малките вече тичаха нагоре към хребета, ревяха от страх.

Без да прегъва предните си крака, така че огромното й туловище се тресеше при всяка стъпка, мечката се спусна надолу по хълма.

Другата женска също застана на четири крака и като реши, че мечетата й са добре прикрити в елшите, излезе на открито.

Двете женски мечки се озоваха една срещу друга на разстояние около 22 м и започнаха бавно да се движат, докато застанаха на едно и също равнище. Сякаш за да поуталожи нарастващото напрежение, чужденката спря и отскубна кичур трева с устата си. Тя се разтърси и се отдалечи, като гледаше по посока на своя противник, с комично висяща от устата й трева. Подражавайки, бронзовата мечка направи същото.

След като премисли, доколкото можеше, бронзовата мечка нападна внезапно. Тя бързо прекоси разделящото ги разстояние и удари другата мечка в рамото, докато тя се изправяше, за да нанесе удар с мощните си лапи. Пришълката се търкулна под силата на получения удар, като махаше безпомощно с лапите си. Нейните рефлекси бяха доста по-бавни и от откритата рана, оставена от зъбите на нападателната, потече кръв.

Стремителността на нападението отнесе бронзовата мечка зад противничката й и когато тя се изправи и обърна, за да нападне отново, пришълката я удари и се хвърли върху нея. Тя понесе страшен зашеметяващ удар. Широката като тепсия лапа с мощни нокти, гневно разперени встрани, я блъсна с цялата сила. Една от бузите на бронзовата мечка се разцепи и зъбите й се показаха през раната. Тя отново нападна, като хапеше яростно, но чужденката бе започнала да се оттегля. Бронзовата мечка настигна по-тъмната мечка и успя да я захапе отзад точно преди тя да изчезне в гъсталака. Под грамадното й тяло клоните така трещяха, като че ли през гората минаваше камион.

Мечката обикаляше покрай гъсталака, като кашляше и ръмжеше. Тя не смееше да навлезе в гората срещу толкова разярен противник, който разполага с предимството на прикритието. Всред дърветата не можеше да се довери на въздушните течения, а още по-малко на собственото си зрение.

Двете мечета на бронзовата мечка и четирите на пришълката наблюдаваха битката, сгушени в две групи на стотина метра едни от други. Ако им бяха позволили, те можеха да си играят заедно, защото все още притежаваха това групово чувство, което им помагаше да търпят връстниците си. След време те щяха да го загубят, щяха да се научат да нямат доверие и този урок нямаше да забравят, докато са живи.

И двете женски легнаха почти веднага след като се завърнаха при малките си. Те се намираха на не повече от 140 м в две елшови горички на противоположни краища на поляната. През цялата нощ останаха будни, душеха и се ослушваха за всеки звук, означаващ движение. Няколко пъти те се доближаваха до края на горичките и заставаха една срещу друга, въпреки че никоя не можеше да разбере дали другата е там.

На следващата сутрин мечките отново се видяха. Не се счепкаха, но предприеха няколко кратки нападения като символична заплаха. Отдалечиха се и няколко часа не се виждаха. После отново се приближиха на разстояние, от което се усещат. Направиха няколко предизвикателни движения, но не влязоха в открит двубой.

На третата сутрин, малко след като нахрани менчетата за пръв път през този ден, бронзовата мечка се спусна до края на гората. Там, на не повече от 4 м, пришълката пасеше заедно с малките си, наредени зад нея. Вятърът отново духаше от морето и миризмата и звуците, издавани от пришълката, бяха съвсем силни и ясни. Бронзовата мечка приседна за момент, за да се изясни положението. С див рев, почти преминаващ в писък, мечката изскочи от прикритието си. Четирите малки се разпръснаха, но едното беше по-бавно. Тя го сграбчи в огромните си челюсти и с едно-единствено движение сложи край на живота му, пусна малкото тяло и се обърна, за да влезе в гората, където нейните малки хленчеха.

Не може да бъде сигурно дали другата мечка разбра веднага или с известно закъснение за загубата на най-малкото мече. Останалите три, обзети от панически ужас, тичаха надолу по хълма и се препъваха. Нападението на огромната бронзова мечка, която се появи толкова близо от гъсталака, имаше парализиращ ефект. Само тяхното обучение им помогна да излязат от вцепенението, предизвикано от атаката, и да избягат.

Чужденката се извърна, забеляза безжизненото тяло на малкото си, от което течеше кръв, и се спусна в шубрака след противничката си. С рев, вой, ръмжене и тракане на челюстите тя мачкаше храсти и в изблик на необуздано предизвикателство с един замах на лапата си свали на земята фиданка, дебела около 4 см. Като се изправяше в цял ръст, гневно тракайки със зъби, едрата мечка бавно се въртеше и разкъсваше всичко, каквото попаднеше пред очите й. По пътя си тя разруши три гнезда, разположени на земята. Жълтъците на дузина строшени яйца потекоха извън черупките, а родителите кръжаха във въздуха и оплакваха загубата. Някои по-дребни бозайници се втурнаха в бягство и едно мише гнездо се преобърна, като разпиля по земята своите розови обитатели. Когато мечката отмина, една невестулка се спусна и прибра малките телца, преди женската мишка да ги открие.

Яростното нападение на пришълката в гъсталака не постигна никакъв резултат. Докато тя си пробиваше път между храсти и дървета, бронзовата мечка и нейните малки изчезнаха отвъд хребета. Те се намираха на повече от километър и половина, когато чуждата мечка се появи, сумтейки и кашляйки, в долната част на хълма и седна, виейки до мъртвото си мече. Същия ден тя напусна долината и никога не се завърна.

През следващите дни мечката беше крайно внимателна, сякаш нейното жестоко насилствено деяние й напомняше за опасностите, които дебнат и собствените й малки. Тя дори проявяваше раздразнение и спрямо тях и се задоволяваше само когато безпрекословно изпълняваха нейните заповеди. Често ги потупваше и веднъж захапа едното по слабината толкова силно, че то скимтя доста дълго. Достатъчно сплашено, то се завърна при нея, за да получи храна и измоли прошка.

Пришълката, която бе дошла в долината само за да загуби мечето си, няколко дни беше объркана и нещастна. Тя изобщо не разбра, че то си е отишло завинаги, и на няколко пъти ръмжеше недоволно, когато заповедите й се изпълняваха само от три мечета. Тя го търсеше и ревеше, когато то не се явяваше.

Дивата жестокост на тази среща не трябва да бъде надценявана. В района имаше достатъчно храна за двете семейства и женските нямаше защо да се бият. Убийството на малкото бе безсмислено и един човек, който не разсъждава, наистина би презрял животни, чието поведение изглежда така жестоко. Такъв човек обаче трябва само да помисли за собственото си поведение, за бомбардираните градове и малките деца, загинали в смачканите си креватчета и изровени градини, за да разбере и прости онова, което е безмилостно в природата. Въпреки че жестокостта буди недоумение както при хората, така и при животните, при мечките поне тя може да бъде обяснена. Те не са в състояние да изпитват състрадание и не могат да разберат страданието, което причиняват на другите. Мечките знаят само как да оцелеят. Те инстинктивно разрушават това, което може да крие опасност за тях, и не понасят никакво дразнене, макар и най-незначителното. Те не могат да чувствуват вина. Човекът, който има тази способност, изглежда, не е в състояние да действува под нейното въздействие. Човекът, който има най-богатото въображение от всички живи същества, е също и най-жестокият от тях. Затова той няма правото да съди строго другите видове.