Роджър Карас
Господарят на залива (13) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

13.

През есента на единадесетата си година огромният мечок тежеше близо 700 кг. Черепът му в най-широката си част беше повече от 30 см, а по дължина достигаше 46 см. Главата му заедно с мускулите, козината, ушите и чувствителния нос изглеждаше дори още по-грамадна. По думите на някакъв драскач от едно популярно списание „тя приличаше на 50-литрова бъчонка“. Ръстът му в изправено положение бе просто невероятен и когато се появеше между две дървета, заставайки на фона на мъглата, както тази сутрин, той представляваше гледка, при която и най-опитният ловец не вярваше на очите си. Сякаш част от самата земя се бе надигнала и вървеше върху лапите на някакъв звяр.

Ловците, които този ден останаха в лагера, не бяха твърде опитни и затова изчакваха, докато водачът развежда в околността третия и четвъртия член на групата им. Следобед трябваше да пристигне със самолет втори водач и техният ред щеше да дойде на следващата сутрин. Те стояха без глас, изумени, докато мечокът бавно се извърна, сякаш с пренебрежение, и изчезна зад параван от храсти. Ловците бяха разглеждали мечи кожи и препарирани мечки, но това което току-що бяха видели, не можеше да се сравни с нищо. Техният водач, когато пристигна следобед, посрещна с известно недоверие възбудените им описания на гиганта, но скептицизмът му се изпари, когато на меката разкаляна земя между двете дървета се видяха безспорни отпечатъци от лапа, дълга 45 см и широка 30 см. Ако отпечатъците бяха намерени върху твърда скала вместо на меката почва, те биха могли да минат за следи от праисторически звяр.

През следващите 11 дни ловците убиха три мечки, но не видяха повече гиганта. Славата му достигна чак до Коудиак и мнозина се питаха дали това не е същото тъмношоколадово животно, което бе дошло в лагера на геолозите от другата страна на залива. И четиримата очевидци, по двама от всеки лагер, даваха описание на тъмнокафява мечка с ръст, по-голям от средния, и всички бяха забелязали нещо като голям белег, който пресичаше козината на гърдите й. Фактът, че и при двете срещи животното се бе приближило до лагера, излизайки на открито, показваше, че се отнася до една и съща мечка. Това не бе обикновеното поведение на мечките в район, в който се ловува. Най-малкото, това не бе характерно за опитни, възрастни мечки.

Мечокът бе забелязан още два пъти през същата година. Той още веднъж се приближи до лагер, но за негово щастие се скри, преди да насочат срещу него пушка. При друг случай той бе забелязан с бинокъл и бе устроена засада. Мечокът обаче се върна по собствената си диря и мина на 8 м от ловците, които се отправиха в противоположна посока.

В Коудиак се разказваха истории за това, че в района около залива Дедмен се среща гигант между гигантите. С течение на времето той стана известен под името Монарха поради изключителния му ръст и неговото пренебрежение към хората и опасността, която те представляват. Това име съдържаше известно страхопочитание и твърде голямо уважение. Хората обаче, постъпвайки по своя странен начин, възнамеряваха да изразят уважението си, като унищожат този гигант. Ловците, които идваха на острова и плащаха на ден по 175 долара за правото на лов, чуваха за Монарха и искаха от водачите си да ги заведат при него.

Както при всички легенди, имаше и хора, които не им вярваха. Имаше обаче и такива, които знаеха истината. Няколко пъти през тази есен в залива кацаха двумоторни хидроплани Грумън, от които слизаха ловджийски групи, чиято единствена цел бе да убият този гигант, когото наричаха Монарха. Самолетната компания в Коудиак вземаше от всеки ловец по 63 долара за билет отиване и връщане с чартърен самолет. Много малко от тези ловци успяха да намерят макар и само следи, които потвърждават легендите за преследваната от тях мечка.

Някои от историите, разказвани за Монарха, бяха чиста лъжа, а повечето — глупави. Въпреки че той би могъл да се покатери на дърво толкова, колкото и сьомгата, с която се хранеше, на два пъти бе съобщено, че бил забелязан седнал на високи клони, откъдето наблюдавал разказващия случката. Говореше се, че няколко пъти бил видян как се разхожда по брега изправен на задните си крака. В действителност дебелите пластове тлъстина, които го опасваха през средата и допринасяха за неговото вдъхващо страхопочитание тегло, все повече и повече го принуждаваха да стои в нормално положение. Той рядко се надигаше на задните си лапи, освен когато искаше да открие някоя недоловима миризма, и никога не правеше опит да пристъпва в такова положение. Дори прехвърлянето на тежестта от единия на другия крак беше твърде неугледно движение и той скоро се спускаше на четирите си лапи, ръмжейки.

Монарха никога не посещаваше лагерите през нощта или поне неговите дири никога не бяха откривани сутрин, както личаха следи от други мечки. Когато идваше, той имаше смущаващия навик да се появи внезапно от гъстото прикритие, да погледне миг-два и да изчезне отново. Всяко движение от страна на хората в лагера би ускорило оттеглянето му.

Ловците както аматьори, така и професионалисти обичат да приказват и една гигантска мечка е не по-лоша тема за разговор от всяка друга. Мълвите за Монарха продължаваха да се разпространяват. Ловците, които тържествено се заричаха да го застрелят, оправдаваха решението си с неговата нападателност. В края на краищата той влизаше в лагерите и заплашваше хората. Фактът, че тези хора бяха дошли преди всичко с единствената цел да сложат край на живота му, никога не се споменаваше. Убиването на Монарха или поне разговорите за това, как ще го убият, станаха главното занимание. Не трябва да се забравя, че всички тези празни приказки имаха реално покритие в долари и центове. Историите за неуловими гиганти са именно онова, от което се нуждае икономиката на район, в който туризмът, ловът и риболовът са основният поминък. Нито един местен жител на Коудиак не обезкуражаваше подобни слухове. Може би дори някои ги подсилваха, като прибавяха и нещо от себе си.

В средата на своята дванадесета година Монарха почти намери достоен противник. От Ню Йорк пристигна ловец, чиято квалификация бе далеч над средната. Неговото име се срещаше три пъти в регистъра на клуба „Буун и Крокет“, който отразява рекордите на ловците на едър дивеч от Северна Америка. Той вече бе убил три кафяви мечки в предишните си пътувания, една от които, повалена в северната част на Аляска, фигурираше много нагоре в списъка. Един американски лос, който бе застрелял в Юкон, имаше разстояние между разклоненията на рогата над 180 см, а неговият рекорден дебелорог канадски овен имаше ширина на рогата близо 60 см, като десният рог, измерен по извивката, беше почти 105 см. Ловецът бе известен и с голямата пума, която бе убил в Британска Колумбия, и тежката 600 кг бяла мечка, убита при едно пътуване до Коцебу в Аляска.

Ловецът бе слушал не един път разговори за Монарха и бе решил да подобри рекорда си от Аляска за кафява мечка. Снабден с най-добрите съоръжения, които можеха да се набавят, и надарен с търпение, издръжливост, здрави нерви и здрав разум, които са нужни на наистина големия ловец на трофейни животни, този човек с големи възможности се закле, че Монарха ще бъде негов на всяка цена независимо от времето, средствата и усилията, които ще бъдат необходими за това.

Поне веднъж годишно през 23-те години, които бяха изтекли, откакто ловът стана негова страст, този човек отиваше в горите на Северна Америка, Южна Америка, Африка и някои части на Азия. Поне два пъти месечно, когато не се намираше на лов, той тренираше на стрелбище, поддържайки резултата си 100 от 100 възможни. От всички ловци, които бяха правили опит да намерят Монарха, този бе най-опасният. Той беше достигнал до крайния предел, до който може да стигне човек при премахването на естествената пропаст, която съществува между неговите възможности и тези на едно диво животно. Везните се наклоняваха донякъде в негова полза благодарение на далекогледа му (носен, както се полага, от неговия оператор, който го придружаваше, за да заснима подвизите му) и на неговата специална пушка тип Магнум, калибър 350, която можеше да изстреля 20-грамов куршум със скорост 1000 метра в секунда. Този човек беше изразходвал почти четвърт милион долара за своето хоби в течение на годините и неговото умение съвсем естествено отразяваше този факт. Представител на изчезващ род, този майстор на убийството избра за своя цел, за най-високата точка в своята ловна кариера, Монарха.

Всичко, принадлежащо на този ловец, се отличаваше с професионалното си качество. Неговата риза от чиста вълна бе изработена по поръчка в Канада. Панталоните му за трънаците бяха с лице от биволска кожа, пилотската му шапка запазваше главата. Долното му облекло бе със специална мрежеста плетка, която осигуряваше максимално удобство, а комбинираните ботуши за стръмни и равни терени бяха направени по поръчка в Тексас. Ножът с ножницата бяха от Швеция, светложълтите очила — от Рочестър. Пушката, която лежеше на скута му, докато наблюдаваше през бинокъла отсрещния склон, бе също по поръчка, с художествено изработени сребърни инициали, инкрустирани в нея. Кинооператорът се намираше малко над него и снемаше цветен филм със скорост 24 снимки в секунда. Те снимаха с постоянна скорост, така че по-късно да можеше да бъде синхронизиран с текст, четен от един от най-популярните говорители по телевизията, който се числеше между многото приятели на ловеца. Това се правеше като специална услуга и филмът се очакваше да бъде прожектиран в три от петте клуба на ловеца. Всичко бе от най-високо качество. Водачът, който се намираше на около 10 м и също проучваше отсрещния склон, бе един от най-добрите в цяла Аляска, а също и от най-добре платените. Големите мечки не струват евтино.

Ловната група не се доближи до хребета на склона, за да не може бъдещата им жертва да забележи техните силуети. В действителност една мечка не би могла да ги види от срещуположния склон, но като опитни ловци в тях бе вкоренено чувството да стоят под хоризонта и те го спазваха, без да се замислят. Това спадаше към тази категория неща, като например всяка пушка да се смята за заредена, които с течение на времето се превръщат в рефлекс. Това беше част от ритуал, ритуал на смъртта, който наричаме лов на трофейни животни.

Западният склон, на който се намираха, се спускаше стръмно под тях и завършваше при широката 400 м равнина в дъното на долината. В нея лъкатушеше малка река, чиято гладка повърхност отразяваше слънчевите лъчи и приличаше на блестяща сива змия. По бреговете й растяха на групи елши и храсти. От тях по отсрещния склон като кафяви ленти се простираха разклонените мечи пътеки. Ловците наблюдаваха именно тези следи, както и естествените прикрития по течението на реката, за да доловят признак на живот. Монарха можеше да се очаква на подобно място или поне тук го бяха виждали за последен път. Преди известно време бяха открили следите му на два пъти в калта, близо до долното течение на реката. По време на двучасовото бдение те забелязаха две по-малки мечки на склона, но те не представляваха интерес. Групата хора обаче предизвика любопитството на два морски орела, чието гнездо се намираше в долината. Те наблюдаваха, кацнали на високо, и на два пъти се издигаха, за да прелетят долината по цялата й дължина и обратно. Тревогата им бе излишна. Никой истински ловец не би застрелял орел или унищожил гнездото му.

Слънцето прежуряше, но ветрецът, който пълзеше около тях и караше тревата да се вълнува, беше прохладен. Светлина се отразяваше от милионите стръкчета и тревата изглеждаше като течна. Като навеждаше бавно бинокъла си, ловецът повдигна лявата си ръка и направи почти незабележимо движение. Камерата зад него престана да бръмчи и операторът постави в протегнатата му ръка далекогледа. Ловецът пое инструмента, без да благодари. Той извъртя тялото си така, че да легне, и бързо фокусира мощния обектив върху корените на съборено от вятъра дърво.

Той усети как една жила на врата му се преметна и облегна чело на ръката си. Почувствува как се стича пот по гърдите и гърба му. „Започвам да усещам годините“, помисли си той. По време на продължителното изкачване в горещината няколко пъти си бе помислил, че това ще е последният му лов. „Вече не е удоволствие, когато всеки мускул и всяка кост болят.“ Но Монарха беше все още тук и той се бе зарекъл да го убие. Сега, когато бе стигнал дотук, не можеше да се мисли за отказване. От опит знаеше, че щом види този стар хитрец, болките и бодежите щяха да изчезнат. След като всичко свършеше, той и без друго щеше да има болки независимо от това, дали би се отказал сега, или би продължил до края. Но той беше изморен, много, много изморен и не го криеше от себе си.

Психологията на ловеца е много сложна. Въпреки че в този момент искаше да убие мечока повече от всичко останало на света, той го обичаше, без никога да го е виждал. Обичаше го заради това, което представлява, за това, което би бил ловецът, който успее да го убие, заради начина му на живот и за живота, който ловецът бе принуден да води. По един особен начин, който трудно може да бъде разбран, ловецът не мислеше злото на животното и въпреки това искаше да го убие. Той го ценеше толкова, че дори изпитваше почит към него, и все пак искаше да остави трупа му да гние в долината, докато главата и кожата пътуват към препаратора в Сиатъл. Човекът не беше по-лесен за разбиране от самата мечка и е невъзможно да се разграничи тази част от поведението му, която се развила в резултат на усвоени знания, от другата, която се дължи на унаследени нагони. В известен смисъл този хладнокръвен специалист, този водач на други хора, беше като мечката. Той беше достоен за възхищение, но опасен при близост. Пушката и умението му да я използува правеха от него също гигант. Неговата твърда решимост да причинява смърт без някаква реална нужда го свързваше с едно минало, така далечно и мъгливо, както миналото на мечката. Може би е необходима нова наука, която да изучава ловеца. Наука, която може би ще се нарича психологическа палеонтология.

Водачът прошепна тихо: „Това може би е той, точно в посока 10 по циферблата. Достатъчно е едър“. Долу до рекичката, от лявата им страна, се появи мечка. Тя се допря до изкорененото дърво и започна да се люлее напред-назад, като търкаше хълбока си в един стърчащ корен. Под въздействието на още един заучен рефлекс ловецът и водачът наклониха биноклите си, когато едрата мечка обърна главата си в тяхна посока. Тя не можеше да ги забележи, макар че гледаше към тях, но отразеното от полираните лещи слънце би привлякло вниманието й. Веднага щом мечката изви главата си в друга посока, тримата мъже започнаха да се промъкват сантиметър по сантиметър надолу по склона. Трябваше да изминат 800 м, преди да стигнат до прикритието, и придвижването беше бавно. Мечката можеше да гледа право в тях цял ден, без да ги открие, но движението е съвсем друго нещо. Никой не може да каже от какво разстояние мечката може да различи движещ се предмет, и то на открито.

Докато достигнаха прикритието до течението на реката, ловецът усещаше болки във всички части на тялото. Бавното спускане в продължение на 800 м по изключително стръмен склон е тежка задача дори за млад човек. Когато се озова на скрито и истинското дебнене започна, ловецът почувствува трепета, който го бе довел тук и на толкова много други далечни и труднодостъпни места. Той търсеше именно това, този трепет. В решителния момент ловецът почувствува облекчение. Изражението му се промени и той усети прилив на истинско щастие, което го обземаше само в такива моменти. Това бе единственият смисъл на живота му. Именно търсейки това чувство, той бе изразходвал цяло богатство. Само през тези мигове той беше спокоен. Това бе ловът.

Растителността край брега беше по-гъста, отколкото изглеждаше от склона и не бе възможно да се направи безшумно движение. Водачът постави ръка на рамото на ловеца. Той се изви назад, докато ухото му допря устните на водача. „Мечката няма да остане на мястото си, докато излезем от храстите. Ще предизвикаме голям шум. Какво мислите да правим?“ Без никакво колебание ловецът посочи отвъд реката към склона, който бяха наблюдавали. Той смяташе, че когато мечката ги чуе, тя ще се скрие в гъсталака, преди да се измъкне от долината по някой от двата й склона. Малко вероятно бе една мечка с опита на Монарха да се втурне напред през откритото пространство. След като се вмъкнеше в прикриващата го растителност, Монарха щеше да продължи в същата посока по другия склон и да тръгне по някоя от дълбоките мечи пътеки, които водеха към хребета и към безопасността. Това бе едно разумно предположение.

Тримата потни мъже прекосиха реката и тръгнаха надолу по отсрещния бряг по посока на падналото дърво. В гъстите храсти не проникваше никакъв вятър и ловецът усети, че пушката му тежи твърде много.

Когато стигнаха до едно празно място всред храстите, откъдето можеха да видят корените на поваленото дърво, мечката бе изчезнала. Тя беше избягала, без да знаят накъде. Сега, когато вече нямаше какво да губят и като знаеха, че мечката е на открито пространство върху един от двата склона и бяга, тримата се втурнаха през малкото храсти и излязоха в долния край. Никъде по тревистото зелено пространство, по което предполагаха, че ще мине мечката, не се виждаше нещо. Те изтичаха петдесетина метра нагоре по склона и спряха да огледат срещуположната страна, където бяха седяли. Мечката се намираше само на няколко метра от мястото, откъдето те бяха тръгнали преди един час, и бързо изчезна зад хребета.

Докато си палеше цигарата, ловецът забеляза, че ръката му трепери. За него това бе нещо ново, нещо, което му се случваше все по-често в кабинета, но никога досега по време на лов. Той погледна ръката си, после я свали замислен. Въздъхна и легна на склона, като засенчи очи. Водачът седна до него.

— Какво мислите?

— Мисля, че тази мечка заслужава да бъде убита.

— Аз не мисля, че тя много иска да бъде убита.