Роджър Карас
Господарят на залива (16) (Животът и смъртта на една мечка от остров Коудиак)

16.

Монарха бе достигнал до положението, когато нито един от естествените обитатели на остров Коудиак не можеше да бъде сериозна опасност за него. Той бе окупирал скалистата издатина в основата на водопада и всички останали мечки се съобразяваха с него. Медночервеният мечок, който бе останал частично сакат след почти смъртоносната с битка с Монарха, отбягваше неговите пътеки. Въпреки че поради стечението на различни обстоятелства заемаше място почти до върха на мечата йерархия в областта, той винаги се оттегляше при появата на Монарха.

Когато беше по-млад, Монарха често бе имал схватки със своите връстници. Сега обаче неговият ръст и първите признаци на гняв бяха достатъчни. Той вече нямаше нужда да се сражава. Едно предупредително покашляне премахваше всяко желание за съпротива.

На остров Коудиак обаче имаше и пришълци. През 1774 г. Григорий Иванович Шеликов пристигна с кораба „Тримата светци“, за да търси безценната морска видра. Той покръсти 40 алеути като подготовка за поробването им и основа колония, която трябваше да стане столица на Руска Америка. Когато Екатерина Велика изпрати Александър Баранов, един от най-крайните фанатици в историята, за да затвърди нейната империя върху скалите на новия континент, остров Коудиак стана обитаем в европейския смисъл на думата. Алеутите, шестте хиляди членове на племето кониаг, които обитаваха острова преди идването на русите, не представляваха никаква опасност за мечките. По някакъв особен начин те благоговееха пред огромното животно. Наричаха го с име, означаващо „получовек“. Но русите едновременно с християнството донесоха и пушки и полухората и хората бяха подложени на еднаква обработка. Сега вече те нямаше да знаят какво значи мир. Цивилизацията беше дошла.

През всички дни на своя зрял живот Монарха щеше да бъде под заплахата на пришълците в неговата островна родина. Неговият кожух нямаше стойност като кожа, но като символ за обществено положение тя бе от основно значение за един от главните поминъци в Аляска. Мечките и сега имат същото значение. В този рай за ловците едно живо животно е това, което е царевицата за Айова или житото за Кензас — реколта за прибиране. Подобно на всички едри животни в Аляска Монарха се намираше под закрилата на закона, но не като индивид, а като част от тази реколта. Ловът му беше забранен по време на размножителния период. Параграфите, които уреждаха тези неща, имаха предназначението да осигурят използуването му, също както химичните торове имаха предназначението да правят почвата по-плодородна. Брачните му партньорки през различните години също не можеха да бъдат убивани, когато имат малки. Той не можеше да бъде преследван без разрешително и не можеше да бъде стрелян с пушка с калибър, по-голям от 10, или с автоматично оръжие, с пушки с повече от три патрона или с експлозивни патрони. Накратко Монарха бе обект на значително и добросъвестно законодателство, в голямата си част основано на икономически съображения.

Между 1 октомври и 31 май, когато се намираше извън дупката си, Монарха бе законна плячка на всеки, който имаше разрешително за лов. Приблизително 110 дни годишно Монарха не представляваше нищо повече от подвижна мишена. Ловците, които идваха да стрелят в тази панаирджийска барака, не се опитваха да спечелят за своето момиче някоя дебела целулоидна кукла. В това стрелбище обикновено участвуваха само най-опитните. Кафявата мечка от Аляска не е първият едър дивеч, който ловците се опитват да убият. Тези, които пристигаха на остров Коудиак, обикновено бяха ловували преди това на много други места. Те донасяха със себе си своите пушки и своето умение, и двете едрокалибрени. Освен това те наемаха водачи, които бяха по-подготвени и от тях. Тези водачи вземат от своите клиенти за всеки ден, прекаран сред гората, повече пари, отколкото средният американец може да спечели за една седмица, включително и с извънреден труд. Разбира се, като се вземат предвид опасните положения, в които може да попадне един чужденец, цената не е висока. Има случаи, когато ловецът, заплащайки таксата на своя водач, е купувал собствения си живот.

В живота на една мечка няма много тънкости. Тя е животно, което води самотен живот, и затова няма развито обществено чувство, както например дебелорогите канадски овни и елените-вапити. Тя има огромен ръст и сила и поради това й липсва хитростта на вълка или котката. Мечката е склонна да попада в неловки положения, да събаря, да взема насилствено това, което иска, и след това да се отдалечава с характерната си тромава походка. Тя не се интересува как изглежда или как мирише и е безразлична към мнението на другите. Тя просто иска да не усеща празнота в стомаха, да не я дразнят и да бъде сама.

За един гигант с древно потекло тези изисквания съвсем не са големи.

Монарха не можеше съзнателно да мисли или да се тревожи за ловците; това бе извън неговите възможности. Той обаче ясно чувствуваше, че светът около него съдържа опасности, които трябва да бъдат избягвани или унищожавани. Разбира се, това не беше осъзнато разбиране, а един добре изработен рефлекс. Двамата учители, които бе имал (майка му и майката на всяко оцеляване — опитът), бяха го добре научили. Куршумът, който цели седмици бе измъчвал тялото му, беше потвърдил един по-ранен урок, затова човешката миризма и странните нехармонични човешки звуци сигнализираха, че в неговия свят нещо не е в ред. Любопитството му обаче към тези миризми и звуци никога не го напусна и през целия си живот той бе изправен пред дилемата да отбягва ли възможната опасност, или да следва инстинктивната склонност на всички мечки да любопитствуват. Може би защото природата го бе лишила от бързия ум на по-пъргавите хищници и бе направила от него нещо като черноработник, тя го бе надарила с непреодолимо желание да проучва. Може би това му помага да намира нови източници на храна и да яде неща, които не биха могли да поддържат живота на другите хищници. Именно това любопитство, този стремеж да проучва всичко, което става около него — природни и неприродни явления, — бяха довели огромния шоколадовокафяв мечок близо до лагерите на хората.

Монарха бе научил нещо от всеки човек, който бе срещал. Човекът не обича да признава това, но той е животно с реакции, които в много случаи не се различават особено от тези на мечката. Когато един ловец е всред природата, той реагира по строго определен начин и животното, чието съществуване зависи от това, как преценява действията и намеренията на другите видове, може да долови реакциите на ловеца.

Монарха бе научил, че тези, които имат човешка миризма и издават странни звуци, обикновено се движат един след друг и под прикритие, доколкото това е възможно. Човекът също обича да насочва вниманието си само върху избрания път и след като тръгне по него, той рядко се обръща, за да гледа зад гърба си или да се отклонява, освен ако бъде подтикнат да стори това. Монарха подобно на много други мечки с течение на времето научи, че когато има работа с хора, най-добрият начин да се измъкне от тях е да се отклони от пътеката и като направи завой, да тръгне в обратна посока. Все по-често му се случваше да наблюдава ловци, които бързаха напред, преследвайки мечка, която вече се намираше зад тях и след това потегляше в посока, която те никога не можеха да определят. Най-често отстрелването на мечка е резултат на случайна среща, а не на умело преследване или на правилно познаване на маневрите на преследваното животно.

По всяка вероятност споменът на Монарха за болката, която бе усетил в края на лагера на западния бряг на залива, го възпираше да напада преследвачите си в многото случаи, когато имаше удобна възможност за това. Той все още настръхваше при първото подушване или дочуване на човек и беше въпрос на време да се повтори отново онова нещастно съвпадение на обстоятелствата, което бе отнело живота на младия моряк. Хората навлизаха твърде често в района, обитаван от Монарха, и пресичаха неговите пътеки. Имаше възможност трагедията да се повтори. Фактът, че съществува такава опасност, бе дал възможност на много ловци да оправдаят своя спорт. Той също бе отнел живота на някои от тях.

Хората, които говорят за животни, много обичат да използуват думата предизвикателство. Обикновено се казва, че едно животно е било предизвикано, когато бива смутено по време на хранене или събудено от сън, когато се намира със своята женска или с малките си или бъде наранено. В действителност обаче много мечки, между които и Монарха, са в състояние на постоянно предизвикване. Те реагират срещу миризмата на човека, срещу неговото нахълтване в тяхната самота; те протестират срещу болката, предизвикана от нараняване. Монарха вече бе достигнал най-голямото си тегло и беше най-ценният обект в очите на ловците на трофейни животни. Ето защо той бе подложен на повече предизвикателства, отколкото бяха необходими. Неговият враг беше човекът и въпреки че вродената мъдрост го караше да отбягва излишните сблъсквания, той беше опасно животно. Границата, която разделяше мирното отбягване от величието на неговия развихрен гняв, беше неясна и опасно несигурна.