Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ham On Rye, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране
SamBoetes (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Слънчо (2012 г.)

Издание:

Чарлз Буковски. Всичко на масата

Американска, първо издание

Превод: Богдан Русев

Редактор: Мария Коева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 21

ИК „Фама“, 2006 г.

ISBN-10: 954-597-227-0

ISBN-13: 978-954-597-227-0

История

  1. — Добавяне

35.

Превръзките помогнаха. Общинската поликлиника в Лос Анджелис най-сетне успя да направи нещо като хората. Плюските се изцедиха. Не изчезнаха, но поне спаднаха малко. После обаче под тях се надигнаха нови. Лекарите пак ме надупчиха и ми сложиха нови превръзки.

Операциите с дрелката сякаш продължаваха безкрайно. Правеха ми наведнъж по трийсет и две, трийсет и шест, трийсет и осем дупки. Вече не се страхувах от нея. Всъщност аз и в началото не се страхувах. Тогава изпитвах гняв. Но после се освободих и от него. Дори не беше примирение, а само някакво отвращение — отвращение и от това, което се беше случило с мен, и от докторите, които не можеха да ми помогнат с нищо. И те, и аз бяхме безпомощни, като единствената разлика беше, че аз бях жертвата. Те можеха да се върнат по домовете си и да ме забравят, докато аз нямаше как да сменя лицето си.

Но в живота ми настъпиха други промени. Баща ми си намери работа. Положи изпит в общинския музей на Лос Анджелис и постъпи там като пазач. Баща ми го биваше да взема изпити. Обичаше математиката и историята. Затова изкара изпита и най-сетне си намери място, където да ходи всяка сутрин. Имаше само три свободни места за пазачи и той беше успял да спечели едното.

В поликлиниката на Лос Анджелис някак си разбраха за това и един ден госпожица Акерман ми каза:

— Хенри, това е последният ти час при нас. Ще ми липсваш.

— Стига бе — рекох аз. — Майтапиш се. Ще ти липсвам толкова, колкото на мен ще ми липсва тази електрическа игла!

Но този ден тя наистина се държа много странно. Големите й очи се насълзиха. Веднъж я чух да си издухва носа.

Чух и как една от другите сестри я попита:

— Ей, Джанис, какво е станало?

— Нищо. Нищо ми няма.

Горката госпожица Акерман. Аз бях само на петнайсет години, бях покрит с пъпки от главата до петите и никой от нас двамата не можеше да направи каквото и да било.

— Добре — каза тя. — Това ще бъде последната ти нагрявка на ултравиолетовата машина. Легни по корем.

— Вече знам малкото ти име — заявих аз. — Джанис. Хубаво име. Също като теб.

— О, млъкни — каза тя.

Зърнах я още веднъж, след като прозвуча първият звънец. Тогава се обърнах по гръб, Джанис отново нагласи машината и излезе от стаята. След това не я видях никога повече.

Баща ми не вярваше на докторите, на които трябва да се плаща.

— Те само те карат да се изпикаеш в едно шишенце, вземат ти парите и се прибират вкъщи при хубавите си жени в Бевърли Хилс — твърдеше.

Но все пак ме изпрати при един такъв лекар. Докторът имаше лош дъх, а главата му беше кръгла като топка за баскетбол, само дето имаше и две малки очички. Аз не харесвах нито баща си, нито пък доктора. Той ми заръча да не ям пържено и да пия сок от моркови. И толкова.

Баща ми каза, че следващия срок трябва да се върна в гимназията.

— По цял ден се скъсвам от бачкане, за да не окрадат музея. Вчера някакъв негър счупи стъклото на една витрина и задигна едни редки монети. Хванах го. Заедно се изтърколихме по стълбите. Успях да го задържа, докато дойдат другите. Всеки ден си рискувам живота. А ти само лежиш по цял ден и се цупиш. Искам да станеш инженер. А как ще станеш инженер, по дяволите, когато по цял ден рисуваш в тетрадките си жени с поли, вдигнати до гъза? Не можа ли да нарисуваш нещо друго? Защо не нарисуваш някое цвете, или планините, или океана? Връщаш се в училище и толкова!

 

 

Пиех сок от моркови и чаках началото на срока. Бях пропуснал само един срок. Пъпките ми не бяха съвсем излекувани, но бяха по-добре отпреди.

— Знаеш ли колко ми струва този сок от моркови? Всеки ден по един час от работното ми време отива само за твоя сок от моркови!

 

 

Открих градската библиотека „Ла Сиенега“. Извадих си картон. Библиотеката беше недалеч от старата катедрала в западния край на булевард „Адамс“. Беше много малка библиотека и в нея работеше само една библиотекарка. Беше жена от класа. Изглеждаше на около трийсет и осем години, но косата й беше чисто бяла и стегната на кок на тила. Носът й беше остър, носеше очила без рамки, а очите й зад тях бяха тъмнозелени. Имах чувството, че знае всичко.

Обиколих библиотеката, за да си потърся книги. Свалях ги от лавиците една по една. Но всичките бяха лъжа и измама. Бяха много тъпи. В тях имаше цели страници, пълни с думи, които не казваха нищо. Ако все пак имаха да кажат нещо, това им отнемаше толкова много време, че докато стигне до него, човек се уморяваше и вече му беше все тая. Все пак продължавах да ги пробвам поред. Сред всичките тези книги все трябваше да има поне една свястна.

Всеки ден ходех до библиотеката на ъгъла на булевард „Адамс“ и улица „Ла Брий“ и всеки път там ме чакаше моята библиотекарка — сурова, непогрешима и мълчалива. Продължавах да свалям нови и нови книги от лавиците. Първата истинска книга, която намерих, беше от някакъв тип на име Ъптън Синклер. Изреченията му бяха къси и в тях имаше гняв. Пишеше с гняв. Книгата му беше за мъжкия затвор в Чикаго. Беше казал всичко, без да се преструва. После намерих още един автор. Казваше се Синклер Луис. Книгата му беше „Главната улица“. Той сваляше всички слоеве от двуличие, които покриват хората. Само че май му липсваше страст.

Върнах се за още. Изчитах по книга на вечер.

Веднъж обикалях в библиотеката и тайничко поглеждах към моята библиотекарка, когато намерих една книга със заглавие „И на идоли да не се кланяте“. Това вече беше добро, защото казваше истината за всички нас. Най-сетне бях намерил нещо, написано с жар! Отворих книгата. Беше написана от Джоузефин Лорънс. Жена. Няма проблеми. На всеки може да се случи да измисли нещо умно. Разгърнах страниците. Но те бяха същите като в много други книги: мътни, неясни и досадни. Върнах книгата на мястото й. И както бях протегнал ръка нагоре, взех съседната книга, която също беше написана от човек на име Лорънс. Отворих я наслуки и се зачетох. Разказваше се за някакъв човек, който свири на пиано. Отначало ми се стори много фалшива. Но аз продължих да чета. Човекът на пианото беше разтревожен. В главата му се въртяха разни неща. Тъмни, любопитни неща. Редовете на страницата бяха стегнати, като човек, който крещи, но този не крещеше „Къде си, Джо?“, а по-скоро „Джо, къде е всичко?“. Виж го ти този Лорънс, със стегнатите кървави редове. Никой не ми беше казвал за него. Защо го пазеха в тайна? Защо не го рекламираха?

Четях по една книга на ден. Скоро прочетох всички книги на Д. Х. Лорънс, които имаха в библиотеката. Библиотекарката започна да ме гледа странно, когато й носех книгите, за да ги запише в картона.

— Как си днес? — питаше ме тя.

Това винаги ми звучеше страхотно. Все едно вече бяхме преспали заедно. Прочетох всички книги на Д. Х. Те ме отведоха при други. Прочетох Х. Д., поетесата. И Хъксли, най-младият от няколкото Хъксли, който беше приятел с Лорънс. Книгите сякаш сами скачаха в ръцете ми. Всяка книга водеше към следващата. Появи се и Дос Пасос. Всъщност не беше чак толкова добър, но беше достатъчно добър. Трилогията му за САЩ ми отне повече от един ден. Драйзър нещо не ми допадна. Шъруд Андерсън обаче ми хареса. А после се появи и Хемингуей. Страхотно! Този човек знаеше как да ниже редовете. Изпитвах чиста радост. Думите му не бяха тъпи, а бяха неща, от които умът започваше да си пее. Ако човек ги прочетеше и се оставеше на магията, можеше да живее без болка, с надежда, независимо от всичко.

 

 

Но когато се връщах вкъщи…

— ЗАГАСЯМЕ! — крещеше баща ми.

Вече бях стигнал до руснаците и четях Тургенев и Горки. Правилото на баща ми гласеше, че всички лампи трябва да се загасят в осем вечерта. Искаше да се наспи, за да може на следващия ден да бъде свеж и ефективен на работното си място. Вкъщи не говореше за нищо друго, освен за „работата“. Започваше да говори на майка ми за „работата“ от момента, в който се прибереше, чак докато си легнеха да спят. Беше твърдо решен да се издигне в кариерата.

— Добре, стига толкова с тези проклети книги! Загасяме!

За мен тези хора, които изневиделица се бяха намесили в живота ми, бяха единственият ми шанс за спасение. Бяха единствените гласове, които разбирах.

— Добре де — казвах.

После вземах лампата от бюрото си, завивах се презглава, издърпвах възглавницата под одеялото, подпирах поредната книга на нея и четях така. Ставаше много горещо, лампата се загряваше и започваше да не ми достига въздух. Затова от време на време повдигах одеялото, за да дишам.

— Какво е това? Лампа ли свети? Хенри, изгасил ли си лампите?

Аз бързо се завивах обратно и чаках баща ми да започне да хърка.

Тургенев беше много сериозен пич, но от време на време ме караше и да се смея, защото когато човек за пръв път се сблъска с някоя истина, това може да бъде много смешно. Когато някой друг е открил същата истина като теб и сякаш ти я казва лично, чувството е страхотно.

Четях книгите нощем, по този начин, под одеялото, на светлината на горещата лампа. Четях всички тези чудесни редове и се задушавах. Беше вълшебно.

 

 

А баща ми си беше намерил работа, което пък за него беше вълшебно…