Чарлс Буковски
Всичко на масата (24)

24.

Най-готина от всички беше учителката ни по английски, госпожица Гредис. Беше руса, с дълъг остър нос. Носът й беше малко неприятен, но човек забравяше за него, когато види всичко останало. Тя носеше тесни рокли и пуловери с дълбоко шпиц деколте, черни обувки на висок ток и копринени чорапи. Беше тънка като змия, с красиви дълги крака. Сядаше зад катедрата само за да провери списъка на класа в дневника. След това се преместваше на един чин отпред, който винаги стоеше празен, и се настаняваше отгоре, с лице към нас. Госпожица Гредис седеше с кръстосани крака и вдигната пола. Никога не бяхме виждали такива глезени, такива крака и такива бедра. Е, бяхме виждали Лили Фишман, но Лили все още беше момиче, докато госпожица Гредис беше в разцвета на силите си. И всеки ден можехме да я зяпаме по цял час. В нашия клас нямаше нито едно момче, което да не се натъжава, когато удари звънецът в края на часа по английски. После си говорехме за нея.

— Мислите ли, че й се ебе?

— Не, според мен само ни дразни. Знае, че направо ни побърква, и не иска нищо друго от нас.

— Аз знам къде живее. Някоя вечер ще отида.

— Не ти стиска!

— Да бе. Да бе! Направо ще я скъсам от ебане! Тя си го проси!

— Един тип от осми клас ми каза, че една вечер е ходил при нея.

— Честно? И какво станало?

— Тя му отворила по нощница, така че циците й все едно били навън. Той казал, че е забравил какво е домашното за следващия ден и дошъл да пита. Тя го поканила да влезе.

— Без майтап?

— Аха. Обаче нищо не станало. Тя му направила чай, казала му какво е домашното и той си тръгнал.

— Ако беше пуснала мен вътре, това щеше да е краят!

— Честно? Какво щеше да направиш?

— Първо щях да я наеба както трябва, после щях да я лижа, след това щях да я чукам между циците и накрая щях да я накарам да ми духа.

— Мечтай си. Да не би да си чукал?

— Естествено, че съм чукал. Няколко пъти.

— И как беше?

— Беше тъпо.

— Защо, не можа да свършиш ли?

— Свърших като помпа. Помислих си, че никога няма да спре да излиза.

— Омаза си цялата ръка, а?

— Ха-ха-ха-ха!

— Ха-ха-ха-ха-ха!

— Ха-ха!

— Цялата ръка, а?

— Да ви го начукам, момчета!

— Според мен никой от нас не е ебал — каза едно момче.

Настъпи мълчание. После някой се обади:

— Глупости. Аз съм ебал още на седем години.

— Това нищо не е. Аз съм ебал на четири.

— Да бе, Ред. Давай, още можеш.

— Бях сгащил едно малко момиче под къщата.

— Стана ли ти?

— Естествено.

— Свърши ли?

— Май да. Нещо излезе.

— Да бе, естествено. Ти си се изпикал в путката й бе, Ред.

— Глупости!

— Как се казваше момичето?

— Бети Ан.

— Мамка му — обади се момчето, което твърдеше, че е чукало на седем. — И моята се казваше Бети Ан.

— Ебати курвата — отсече Ред.

Един хубав пролетен ден ние седяхме в час по английски, а госпожица Гредис седеше на първия чин с лице към нас. Този път особено много си беше вдигнала полата, беше ужасяващо, прекрасно, великолепно и мръсно. Такива крака, такива бедра, бяхме много близо до най-заветното място. Беше невероятно. Плешко седеше на съседния чин. Той се наведе към мен и започна да ме бучка с пръст по крака:

— Виж бе! — прошепна. — Чупи всички рекорди!

— Стига де — отвърнах аз. — Млъкни, защото ще разбере и ще си оправи полата!

Плешко внимателно се отдръпна и ние затаихме дъх. Всичко беше наред. Не бяхме изплашили госпожица Гредис. Полата й си остана все така вдигната нагоре. Този ден наистина беше незабравим. В класа не остана нито едно момче, което да не се е надървило, а госпожица Гредис си говореше ли, говореше. Сигурен съм, че нито едно от момчетата не чу и една дума от урока. Момичетата обаче се обръщаха и се споглеждаха, сякаш искаха да си кажат: „Ей, тази кучка вече наистина прекали“. Но госпожица Гредис никога не можеше да прекали. Все едно там горе дори нямаше путка, а нещо много по-добро. Тези крака. Слънчевите лъчи влизаха през прозореца и се изливаха по тези крака и по тези бедра, по топлата коприна, притисната толкова плътно към кожата й. Полата й беше толкова вдигната, толкова високо, че всички се молехме да й зърнем гащичките, да зърнем каквото и да е. Господи Боже, все едно светът постоянно свършваше, започваше и свършваше отново, всичко беше едновременно истинско и нереално, слънцето, бедрата, коприната, толкова гладки, топли и пленителни. Цялата стая сякаш пулсираше. Зрението ни се замъгляваше, избистряше се и отново се замъгляваше, а госпожица Гредис си седеше там, все едно нищо не е станало, и продължаваше да си говори, все едно всичко беше нормално. Точно затова беше толкова хубаво и толкова ужасно: защото тя се преструваше, че нищо не се случва. За момент сведох очи към чина и забелязах, че всички неравности на дървото са изострени като релефна скулптура, сякаш всяко ръбче е изтъкано от светлина. После бързо се върнах към краката и бедрата, ядосан на себе си, че за миг бях отклонил поглед и може би бях изпуснал нещо.

Тогава започна да се чува някакъв шум. Звучеше така: „Бум, бум, бум, бум…“

Ричард Уейт. Седеше най-отзад. Имаше огромни уши и дебели устни, устните му бяха подути и чудовищни, а главата му беше извънредно голяма. Очите му бяха почти безцветни и в тях сякаш нямаше никакъв живот или разум. Имаше големи стъпала, а устата му постоянно висеше отворена. Когато започнеше да говори, думите му излизаха една по една, колебливо и с дълги паузи. Дори не беше мухльо. Никой никога не приказваше с него. Никой не знаеше какво изобщо прави в нашето училище. Създаваше впечатление, че в главата му липсва нещо много важно. Дрехите му бяха чисти, но ризата му винаги беше разпасана и от нея или от панталоните му липсваха няколко копчета. Ричард Уейт. И той живееше някъде като нас и идваше на училище всеки ден.

— Бум, бум, бум, бум, бум…

Ричард Уейт си биеше чекия — поздрав за бедрата и краката на госпожица Гредис. Най-сетне се беше предал. Може би не разбираше законите на обществото. Така или иначе, всички го чувахме. Госпожица Гредис също го чуваше. Момичетата в класа също го чуваха. Всички знаехме какво прави. Беше такъв глупак, че дори не му хрумваше да го направи по-тихо. Освен това се възбуждаше все повече и повече. Ударите започнаха да се чуват все по-силно. Ръката му, стисната в юмрук, се удряше в долната страна на чина.

— БУМ, БУМ, БУМ…

Всички погледнахме към госпожица Гредис. Какво щеше да стори сега? Тя се поколеба. Огледа всички в класа. После се усмихна, невъзмутима както винаги, и продължи:

— Аз твърдо вярвам, че английският език е най-изразителната и най-заразителната форма на човешко общуване. Поначало трябва да сме благодарни, че сме получили уникалния шанс английският да е нашият майчин език. И ако го мърсим, все едно омърсяваме себе си. Така че нека да се вслушаме в нашето наследство, да го уважаваме и все пак да не се страхуваме да поемем риска да изследваме и обогатяваме езика…

— БУМ, БУМ, БУМ…

— Трябва да забравим за Англия и начина, по който нашият общ език се използва там. Английската употреба на езика е чудесна, наистина, но нашият собствен американски език притежава дълбоки резерви от неизследвани възможности. И все още никой не се е възползвал от тях. Ако открием най-подходящия момент и най-подходящите писатели, един ден ще станем свидетели на литературно чудо…

— БУМ, БУМ, БУМ.

Да, Ричард Уейт беше едно от малкото момчета, с които никога не говорехме. Всъщност малко ни беше страх от него. Не беше човек, когото да можеш спокойно да пребиеш, защото от това нямаше да ти стане по-леко. Просто ти се искаше да се махнеш възможно най-далече от него, да не го гледаш, да не виждаш тези дебели устни и огромната му отворена уста като на премазана жаба. Искаше ти се да го отбягваш, защото не можеш да го победиш.

Така че ние чакахме ли, чакахме, докато госпожица Гредис продължаваше с речта си за разликите между английската и американската култура. Чакахме, а Ричард Уейт продължаваше ли, продължаваше. Юмрукът на Ричард се блъскаше в долната страна на чина, момичетата се споглеждаха, а момчетата си мислеха: „Какво прави този идиот в нашия клас? Сега ще развали всичко. Заради един идиот госпожица Гредис никога повече няма да си вдигне полата.“

— БУМ, БУМ, БУМ…

И после думкането спря. Ричард остана неподвижен. Беше свършил. Ние крадешком го погледнахме. Беше си същият. Чудехме се дали спермата му е в ръката или по панталоните?

Звънецът удари. Часът по английски свърши.

 

 

Той продължи да го прави и след това. Ричард Уейт честичко блъскаше по чина, докато слушахме госпожица Гредис, а тя седеше на първия чин с кръстосани крака и вдигната пола. Момчетата започнаха да свикват. След известно време дори взехме да се забавляваме от ситуацията. Момичетата също го приеха, но това не им харесваше, особено на Лили Фишман, за която почти бяхме забравили.

Освен с Ричард Уейт в този клас имах проблем и с още едно момче: Хари Уолдън. Момичетата смятаха Хари Уолдън за красавец, защото имаше дълги златни къдрици и беше облечен с особени, деликатни одежди. Приличаше на конте от XVIII век, целият в някакви странни цветове, тъмнозелено, тъмносиньо, направо не знам откъде техните му намираха такива дрехи. Освен това винаги седеше напълно неподвижен и слушаше внимателно. Все едно разбираше всичко. Момичетата все повтаряха: „Той е гений“. На мен не ми приличаше на гений. Но не можех да разбера защо яките момчета не го тормозят. Това ме притесняваше. Как успяваше да се измъкне толкова лесно?

Един ден го срещнах в коридора и го спрях.

— Според мен на нищо не приличаш — заявих. — Защо всички те мислят за голяма работа?

Уолдън отмести поглед надясно и когато и аз се обърнах да видя какво зяпа, той се плъзна покрай мен, сякаш бях излязъл от отходния канал, и след миг вече си беше седнал на чина.

Почти всеки ден госпожица Гредис ни показваше всичко, Ричард блъскаше по чина, а този тип Уолдън седеше мълчаливо и се преструваше на гений. Накрая ми писна.

Попитах другите момчета:

— Ей, според вас Хари Уолдън наистина ли е някакъв гений? Само седи с красивите си дрешки и мълчи. Какво доказва с това? Всички можем да седим и да си траем.

Не ми отговориха. Изобщо не разбирах защо се отнасят така с този шибаняк. А после стана и по-лошо. Тръгна слух, че Хари Уолдън всяка вечер ходел при госпожица Гредис, че той е любимият й ученик и двамата правят любов. От тази мисъл направо ми се повръщаше. Представях си как съблича изящните си дрехи в зелено и синьо, внимателно ги сгъва на някой стол, после събува оранжевите си боксерки от сатен и се плъзва под чаршафа, където госпожица Гредис разпилява златните му къдрици на рамото си, гали го и му прави разни други неща.

Момичетата също си шепнеха за това, а момичетата винаги знаеха всичко. И макар че момичетата не харесваха госпожица Гредис, те смятаха, че всичко е наред, че цялата история е логична, защото Хари Уолдън е такъв гений, деликатен и уязвим, и трябва да му съчувстваме, доколкото можем.

Веднъж пак хванах Хари Уолдън в коридора.

— Ще те спукам от бой, кучи сине, мен не можеш да излъжеш!

Хари Уолдън ме погледна. После погледна над рамото ми, вдигна ръка и посочи:

— Какво е това?

Обърнах се да видя. Нямаше нищо и когато пак се обърнах към него, той беше изчезнал. Вече седеше в класната стая, в пълна безопасност, обграден от момичетата, които го смятаха за гений и го обичаха.

 

 

Слуховете за Хари Уолдън, който всяка вечер ходел в къщата на госпожица Гредис, продължиха да се множат и в някои дни той дори не идваше на училище. Тези дни ми бяха любими, защото тогава трябваше да се справям само с удрянето по чина и нямаше нужда да мисля за златните му къдрици и обожанието, което му отдаваха малките момичета с техните полички, пуловерчета и колосани карирани роклички. Когато Хари го нямаше, момичетата си шепнеха: „Толкова е чувствителен…“

А Ред Къркпатрик казваше:

— Тая направо го убива от ебане.

 

 

Един следобед отидох на училище, а мястото на Хари Уолдън беше празно. Предположих, че както обикновено е отишъл да ебе. Но после слуховете тръгнаха от чин на чин. Аз винаги последен разбирах за всичко. И най-сетне ми казаха: Хари Уолдън се самоубил. Предишната вечер. Госпожица Гредис все още не знаеше. Погледнах към неговото място. Повече никога нямаше да седи там. Всичките му шарени дрехи бяха отишли по дяволите. Госпожица Гредис свърши с проверката на класа. Дойде, седна на първия чин и кръстоса крака. Днес чорапите й бяха по-светли отвсякога. Полата й беше вдигната чак до бедрата.

— Нашата американска култура — започна тя — е обречена да бъде велика. Английският език, който досега беше толкова ограничен и формализиран, ще бъде преразгледан и подобрен. Нашите писатели ще пишат на език, който наистина ще може да се нарече „американски“…

Чорапите на госпожица Гредис бяха почти с телесен цвят. Все едно изобщо нямаше чорапи и седеше пред нас гола, но тя не беше, а само се преструваше, че е така, от което нещата ставаха още по-хубави.

— Все повече и повече ние ще откриваме нашите собствени истини и собствения си начин да говорим за тях, и този нов глас няма да бъде заглушен от древна история, овехтял морал, мъртви и изсъхнали мечти…

— Бум, бум, бум, бум…