Чарлс Буковски
Всичко на масата (34)

34.

На следващия ден, докато си лежах в леглото, ми писна да чакам самолетите и намерих една голяма жълта тетрадка, в която трябваше да си пиша домашните в гимназията. Беше празна. Намерих и писалка. Върнах се в леглото с тетрадката и писалката. Първо порисувах малко. Рисувах жени с обувки на високи токчета, които бяха кръстосали краката си, а полите им се бяха вдигнали нагоре.

После започнах да пиша. Пишех за един немски пилот от Първата световна война. Барон фон Химлен. Той пилотираше червен фокер. И останалите пилоти не го обичаха особено. Той не си говореше с тях. Пиеше сам и летеше сам. Не се занимаваше с жени, въпреки че всички жени си падаха по него. Стоеше над тези неща. Беше прекалено зает. Работата му беше да взривява самолетите на съюзническите сили. Вече беше свалил сто и десет, а войната още не беше свършила. Червеният му фокер, който той наричаше „Октомврийската птица на смъртта“, беше известен навсякъде. Познаваха го дори пехотинците на врага, защото често прелиташе ниско над тях, като се смееше, въпреки че го обстрелваха с картечници, и им спускаше бутилки шампанско, закачени на малки парашути. Барон фон Химлен никога не се сражаваше с по-малко от пет съюзнически самолета наведнъж. Беше грозен мъж с белези по лицето, но ако човек се вгледаше достатъчно дълго в него, виждаше, че всъщност е красив — нещо в очите, в стила му, в смелостта и яростната му самота.

Пишех нови и нови страници за въздушните боеве на барона — как излиташе, сваляше по три-четири вражески самолета и се връщаше в базата с фокера, от който не беше останало почти нищо. Той се приземяваше рязко, скачаше от самолета още преди да е спрял и тръгваше направо към бара, където вземаше една бутилка и сядаше сам, наливаше си чаша подир чаша и пиеше на екс. Никой не можеше да пие като барона. Останалите стояха край бара и го гледаха. Веднъж един пилот му подвикна: „Какъв ти е проблемът, Химлен? Да не се мислиш за нещо повече от нас?“ Пилотът се казваше Уили Шмид и беше най-едрият и силен мъж в ескадрилата. Баронът обърна питието си на екс, остави чашата на масата, изправи се и бавно тръгна към Уили, който стоеше край бара. Другите пилоти се отдръпнаха.

— За Бога, какво правиш? — попита Уили, докато баронът се приближаваше към него.

Баронът не отговори, а продължи бавно да крачи към него.

— Господи, бароне, само се майтапех! Кълна се в майка си! Слушай, бароне… бароне… врагът не е тук! Бароне!

Баронът замахна с дясната си ръка. Ударът беше толкова бърз, че никой не го видя. Юмрукът му се заби право в лицето на Уили с такава сила, че го преметна над бара със задно салто! Той се заби в огледалото отзад като гюле и бутилките се посипаха на земята. Баронът извади пура, запали я, върна се на масата си, седна и си наля нова чаша. След този случай повече никога не го закачаха. Пилотите отидоха зад бара, за да вдигнат Уили на крака. Лицето му беше цялото в кръв.

Баронът продължи да сваля нови и нови самолети. Сякаш никой не го разбираше и не знаеше нито как е станал толкова умел пилот на фокер, нито как е придобил другите си странни умения. Например как се биеше. Или пък грациозната му походка. Той не спираше. Един път късметът му изневери. Докато летеше обратно към базата, след като беше свалил три съюзнически самолета и се носеше с повреда ниско над вражеските линии, го удари шрапнел. Шрапнелът откъсна дясната му ръка до китката. Въпреки това той успя да кацне с червения си фокер. Оттогава управляваше самолета с желязна ръка на мястото на истинската си дясна ръка. Това не му пречеше да пилотира. А останалите пилоти в бара бяха още по-внимателни отпреди, когато се обръщаха към него.

След това на барона му се случиха много други неща. На два пъти стана така, че се разби в ничията земя, и той всеки път успяваше да допълзи обратно при ескадрилата си, полумъртъв, през бодливата тел, мините и вражеския огън. Много пъти се случваше другарите му да решат, че е загинал. Веднъж го нямаше осем дни и останалите пилоти седяха в бара и си говореха какъв изключителен човек е бил. Но после някой застана на вратата, те вдигнаха очи и видяха барона — с осемдневна брада, изпокъсана и изкаляна униформа, зачервени и блуждаещи очи и желязна ръка, която мътно блестеше на светлината на бара. После баронът отвори уста и каза:

— Дайте ми някакво уиски, мамка му, защото иначе ще сравня този бар със земята!

Вълшебните приключения на барона продължаваха. Половината тетрадка беше пълна с барон фон Химлен. Когато пишех за него, се чувствах добре. Всеки има нужда от компания. Наоколо нямаше никой друг, та трябваше да си измисля един човек и да го направя такъв, какъвто трябва да бъде. Не бяха измислици или лъжи. Другото беше лъжа и измислица: да пропилееш живота си, без да имаш човек като него.